ВНИМАНИЕ –„ДЕФЛАЦИЯ”! ЗАРАЗАТА ПРОНИКВА И В БЪЛГАРИЯ
Статията е публикувана във в. „Преса“ , 15.10. 2013
Проф. Кръстьо Петков
Кое от двете макроикономически явления: високата инфлация или дефлацията, е по-опасно? След средата на 80-те години отговорът (наложен от неолибералната доктрина) беше еднозначен: инфлацията. Но дойде кризата – коварна и упорита, прераснала в продължителна рецесия. Този обрат постави под въпрос догмата, че предотвратяването на високата инфлация е първа и неотменима задача на макроикономическото управление. През 2013 г. се получиха достатъчно емпирични доказателства, че не инфлацията, а дефлацията е тази, която поразява развитите икономики; нейната зараза се разпространява и във възникващите пазари в източната част на Европа.
За неблагоприятната тенденция няколкократно сигнализира влиятелният „Икономист”, а група световно известни анализатори влязоха в задочен спор относно мащабите, причините и последиците от поредния удар на кризата.
Съществува ли опасност и за България?
Данните от НСИ показват следното:
Индексът на потребителските цени
за месец Август 2013 г. спрямо месец Май 2013 г. е 98.4%,
т.е. инфлацията е -1.6%
Индексът на потребителските цени
за месец Август 2013 г. спрямо месец Януари 2013 г. е 97.4%,
т.е. инфлацията е -2.6%
Индексът на потребителските цени
за месец Август 2013 г. спрямо месец Октомври 2008 г. ( когато се появиха първите кризисни симптоми), е 109.8%, т.е. инфлацията е 9.8%
Ако съдим по публичните изявления на експертите, обслужващи държавното управление, няма причини за тревога. Макро-рамката и проектобюджетът за 2014 г. са готови, но в съпътстващите ги анализи и първите реакции на управляващите и опозицията доминира темата за фискалната стабилност и преразпределението на ресурса. Единствено министърът на финансите спомена мимоходом, че навлизаме в дефлационна фаза; синдикатите също алармираха за нея, но дискусия в НСТС не се води; спотайват се и иначе гласовитите пазарни фундаменталисти.
На този фон стряска предсказанието на група медийни коментатори, че ни чака нова „Виденова зима”, белязана от „кървави протести”. От икономическа гледна точка не са прави, защото при Виденов имахме ликвидна криза, последвана от хиперинфлация. Днес данните от НСИ говорят за друг обрат: от ликвидна криза към дефлация. Нека да го кажем направо:
Дефлацията е вече тук!
След Япония, САЩ, част от Западна Европа, болестта прониква и в България. Защо се случи това? Ще повторим ли грешката от 2008-2009 г., когато историкът-премиер Сергeй Станишев се произнесе, че глобалната криза не ни засягала, защото сме защитени от валутния борд (!); и още – че кризата се отнасяла за капиталистическата система (сякаш България е на друга планета и строи развит социализъм, а не постиндустриален капитализъм!)
Ако се вслушаме в мнението на независими макроикономисти, доказали нееднократно прогностичните си способности, дефлацията е поредното изпитание (след ипотечната и дълговата криза), което може да превърне рецесията във Велика депресия. В поредица от публикации проф. Пол Кругман отбелязва, че глобалната дефлация е нестандартна. Вярно е, че тя не се разви според неговото предвиждане: като възпроизведе японския стил на постепенен и устойчив спад на потребителските цени (апропо, Кругман е впечатляващо коректен, признавайки публично своята грешка!) . Различното днес е, че националните икономики са подложени на натиск не само от ценовия спад и свиващото се потребление, но и още от висока безработица, намаляващи реални доходи, затихваща инвестиционна активност и растеж на спестяванията.
Кои от симптомите на дефлационния синдром са валидни за България?
Краткият отговор е: всичките накуп!
Първо, безработицата при кризата нарасна двойно (oт 5,6 на 12,9%); най-значителен е скокът след 2010 г. когато делът на незаетите надмина 11% и от тогава упорито се държи на високо равнище (обезкуражените, нерегистрираните и емигриралите не ги броим);
Второ, разполагаемите доходи намаляват с най-бързи темпове в ЕС; през 2012 г. по показателя „реална работна заплата” България твърдо окупира последното място в европейските класации; това се случва независимо от растежа на номиналната заплата и периодичните увеличения на минималната заплата, за което се вдига толкова шум напоследък;
Трето, инвестициите паднаха на символично равнище (след 2010 годишната сума на преките чуждестранни инвестиции е 4- 5 пъти по-малка, отколкото през последната пред-кризисна година); кредитната дейност практически е парализирана, от което страда най-много малкият и среден бизнес;
Четвърто, спестяванията достигнаха рекордни равнища. В началото на 2013 г. общата сума на влоговете надмина 35 милиарда лева. Ръстът на депозитите достигна 12% на годишна база.
Визираните промени са белег и на трайно променящо се поведение на икономическите агенти. Безработните вече свикват със съдбата си да стоят години наред извън пазарите на труда и се препитават от помощи и случайна работа. Средните слоеве орязват домакинските разходи, купуват най-необходимото и спестяват пари за неотложни потребности. Заможните са най-активните спестители, защото разбират, че за предпочитане е да държат парите в кеш, отколкото да залагат на несигурни бизнес-инвестиции. Най-богатите изнасят капиталите си навън (справка – огромните по размери влогове на българи в Кипър и други офшорни зони).Чуждестранните стратегически инвеститори не се впечатлиха от райските данъчни условия, които им предлага България. Единствено банките регистрират растящи приходи и печалби, но лъвският пай от тях репатрират в чужбина или го раздават на топ-мениджмънта чрез приказни бонуси. Изводът е: българинът е усвоил психологията на дефлацията преди държавата да се е усетила.
Ефектите от намаляването на цените и на парите в оборот и от дефлационното поведение са многопосочни; но в крайна сметка те задълбочават ликвидната криза, в която навлезе българската икономика след 2010 г. Макроикономистите знаят, че комбинацията: устойчива дефлация плюс ликвиден капан, какъвто е българският случай, е възможно най-лошият вариант. Имам предвид трите разновидности: добра, лоша и ужасна дефлация. Ужасът се подклажда от обстоятелството, че България не разполага с ресурс и инструменти, за да захрани изнемощялата икономика и съживи потреблението.
Никак не е случайно, че
симптомите на дефлационния синдром се появиха след 2010 г.
Тоест, дефлационната зараза я прихванахме по време на управлението на ГЕРБ. Преносителят е бившият ни сънародник, днес натурализиран англосаксонец Симеон Дянков. Той инжектира погрешен серум в изнемощелия организъм на българската икономика и след това я подложи на изтощителна диета чрез пакета «Остерити». Направи го непрофесионално, но съзнателно, обзет от митичната идея, че ще бъде обявен за Спасител на нацията. В крайна сметка заслужи друго прозвище – Гробокопач на икономиката. Пренебрегна многократните предупреждения от български икономисти за идващата ликвидна криза, макроикономическите дисбаланси, структурната безработица и лавинообразните бизнес-фалити. Върна се в истинската си родина –САЩ, без да му бъде потърсена сметка за нанесените щети. Сега берем плодовете от престараването на набедения супер-спец по антикризисни стратегии.
В развитите страни (главно САЩ) като антикризисна мярка се ползва т.нар. количествено облекчаване (quantative easing) , т.е. пускане на пари в оборот. У нас заради Валутния борд БНБ е лишена от емисионна функция. Оставени на свобода, търговските банки подгониха длъжниците, присвоявайки техни имоти и пари без съдебни процедури. Лихвари плъзнаха навсякъде, предлагайки лесни пари срещу заробващи лихви. Приходите в бюджета остават значително под капацитета на икономиката. Заради стриктното спазване на задълженията по наложения от ЕК пакет „Остерити” (затягане на коланите) , допълнителните разходи не може да се финансират чрез съществено покачване на дефицита, нито на външния заем. България след 2010 г. дори преизпълни индикативния план, спуснат от Меркел и Саркози и работи по насрещния план: да държи бюджетния дефицит не на 3%, а под 2% ; външния дълг- не под 60%, а не повече от 20%!
Слава богу, отървахме се от Дянков (да му мислят братушките, които щял да учи на макроикономика – удивително ролево превъплъщение, след като само преди година се канеше да ги напляска!). В битката срещу коварните набези на кризата влезе отрядът на Орешарски. Ситуацията не е проста: Дянков признаваше само един Началник: Б.Б. и заради него изгоря без остатък. Кабинетът „Орешарски” има колективно началство: БСП, ДПС и АТАКА. Досега единствено социалистите поискаха нова философия на бюджета и активна социална политика, с приоритет младежката безработица. Какво значи „нова философия” , така и не се разбра. На последния пленум, състоял се на „Позитано-20, нямаше и помен от стратегически дебат по темата за възможните изходи от кризата. Депутатите на ДПС, окупирали ключови позиции в парламентарните комисии, по инерция бдят за спазването на фискалната дисциплина. АТАКА се е посветила на задачата да дразни и надхитря ГЕРБ в осигуряването на парламентарен кворум. От стратегическия вакуум се възползва извънпарламентарната десница, която атакува правителството за липса на стратегическа алтернатива (изпаднали в амнезия, и ГЕРБ-ерите не пропускат случая да нападат управляващото мнозинство, че след като с измама е взело властта, финансово-бюджетната ситуация се влошила).
Какво да се прави?
Споровете за вината и отговорността на управляващите изглеждат примитивни и дори смешни, но на практика биха довели до полезен резултат. Няма как да се отлага въпросът: какъв е изходът? Всяко забавяне с противодействието на дефлацията създава предпоставки за нейното задълбочаване. По-неприятно развитие на кризата от упорита и самовъзпроизвеждаща се дефлация едва ли може да има.
Ако не се влее свеж ресурс за преструктуриране на икономиката и пробуждане на деловата активност, цените ще продължат да се сриват, а бизнесът ще се въздържа от инвестиции. Няма как да не се обслужват и държавните заеми, по които пикът на плащанията ще е след година. Общо по двете направления са нужни между 6 и 9 милиарда долара, за да се възстанови равновесието и държавата да не изпадне в несъстоятелност. Не се ли повишат реалните доходи, потреблението, ще продължи да се свива ( за повечето българи-под екзистенц-минимума).Не се ли въведе необлагаем минимум, тежестите от плоския данък ще продължат да лежат върху нискодоходните групи. При липсата на изгодни опции за инвестиране, корпоративните и личните спестявания на по-заможните ще продължат да растат (заради очакванията за по-нататъшно снижаване на цените, най-вече на недвижимите имоти).
Такава е логиката на нестандартната дефлация, за която говори проф. Пол Кругман. Веднъж навлязла в низходяща ценова спирала, попаднала и в ликвидационен капан, една национална икономика с години не може да се възстанови. И тъй като при нестандартни ситуации се прилагат необичайни сценарии, същият автор препоръчва следната рецепта: всяко авторитетно правителство е длъжно да обещае и поеме отговорност, че цените ще се върнат на предишните си равнища (друг виден макроикономист – Оливие Бланшар смята, че инфлация от около 4% е за предпочитане пред дефлацията!)
Проф. Кругман определя своята идея като “ctazy”. Което не означава, че е действително налудничава. Спасението не е в обещанията, а в делата. Във високорискови ситуации, предвещаващи непознати опасности, някой трябва да предложи спасителна платформа. В България по конституция това са парламентът и правителството. Не блокадите на протестиращите, а заразената с дефлация икономика е техният най-опасен противник днес. След седмица-две ще проличи дали имат управленски потенциал и експертна готовност да се преборят с коварната болест!
София-Женева-Брюксел
12 октомври, 2013
