Съюз на икономистите в България

18 – 20 декември 2012 г

Брюксел – Пловдив

гл. ас. Атанас Владиков

Катедра „Икономически и политически науки”

Факултет по икономически и социални науки

ПУ „П. Хилендарски”

            Този доклад от конференция, състояла се през 2012-та година в Брюксел се публикува за пръв път през 2013-та година по покана на Съюз на икономистите в България поради значимостта на международното синдикално движение в страните, създали се след разпада на СССР и от бившия социалистически блок, в т.ч. и България.

Докладът има особено актуален характер за широката общественост и специализираната публика, тъй като почти една година по-късно усилията на международните синдикати се сблъскват с големите и значими противоречиви промени в бившите социалистически страни.

****

По покана на „Паневропейския съвет на синдикатите” /Pan-European Trade Union Counci, PERC/ и „Европейската конфедерация на синдикатите” /European Trade Union Confederation, ETUC/ имах възможност да посетя в качеството ми на аналитичен и академичен специалист по трудовите въпроси „Международният дом на синдикатите” /International Trade Union House/в Брюксел и да взема участие като лектор на международна конференция, организирана от PERC и ETUC – последната важна и с международно участие конференция, организирана за 2012 г. от тези две организации в административната столица на Европейския съюз. На тази конференция с международно участие дискусионните панели бяха разграничени в четири основни направления:

(1) приватизация, либерализация и практики на публично-частното партньорство (ПЧП), наблюдавани от международните синдикални организации;

(2) проблеми на публичните финанси, свързани със справедливото данъчно облагане и функционирането на данъчната администрация;

(3) корупцията в региона на Югоизточна Европа и нейната обвързаност със сенчестата икономика и опасностите за демокрацията, които корупцията създава;

(4) сътрудничество на ЕС с източно-европейските страни и страните от бившия СССР по отношение на социалното партньорство;

Конференцията беше открита с встъпителен блок от Изпълнителния секретар на PERC, в който бяха описани целите на конференцията, основните тематични направления; бяха представени още лекторите и участниците от различни страни – предимно от бившия съветски блок като Беларус, Украйна, Азербайджан, Киргизстан и други.

Веднага след встъпителния информационен блок думата взе г-жа Пени Кларк /Penny Clarke/от ETUC, която основно говори за прилагането на икономическите санкции и бюджетните ограничения като контрапродуктивни мерки на държавното управление. Този тип държавни мерки, които в момента се следват от, на практика, всички правителства в ЕС (с изключение на скандинавските страни в известна степен) водят до стесняване на легитимния периметър на синдикалните маневри по време на тристранни преговори. Оттук тя открои и централният въпрос, с който сега всички синдикати на територията на ЕС се сблъскват – свиването на „силата на договаряне” /bargaining power/по време на преговорите с правителствата на съответните страни.

Дискусиите по темата бяха с основен акцент върху дилемата пред синдикатите; тя се състои в това дали бюджетите на страните трябва да бъдат първо приемани от правителството и тогава предлагани за обсъждане или трябва, първо да бъдат обсъждани между страните партниращи в социалния диалог и чак тогава да бъдат приемани от правителството.

Информацията от международните синдикални организации е, че настоящата преобладаваща практика на повечето правителства е, първо, да поставят своите бюджети (които са силно орязани – „остерити бюджети”), които след това да трасират пътя на договаряне между страните в едно колективно договаряне на държавно ниво (ако такова въобще има); по този начин се обезкървяват предварително евентуалните синдикални искания. По пободен начин е поставен и преговорният процес в България. Тук е мястото да се посочи обаче, че проблемите в централно-азиатските страни предимно Азербайджан, Киргизстан и Армения, както и в много голяма степен в Русия, Украйна и Беларус са още по-големи от българските и те се състоят в това, че процесът на договаряне между страните е доведен до една изключителна фасадност. Имитацията на „силата на договаряне” на синдикатите придава само протоколна легитимност пред международните институции и разбира се, „се отчита дейност”. Това е, изглежда, любимо занимание на синдикатите в постсъветските общества, защото резултати от организирана синдикална дейност не само няма, но и предишни „изконни територии” като справедливо и навременно социално осигуряване, режими на отпуски и почивка, режими на лечение и възстановяване при трудова злополука и др. под. са вече безвъзвратно загубени в много от новоприсъединилите се членове на ЕС (през 2004 г. и през 2007 г.); а такива „синдикални теми” въобще не стоят на дневен ред в централноазиатските икономики.

Например, в Киргизстан още не могат да се отърсят от политическата революция от 2010 г. (да не говорим изобщо за промените от 2005-та, 2006-та година), както и изборите, проведени, уж по демократичен път през ноември 2011 г. Там все още се пише нова конституция (въпреки че такава е била приета преди около година), политическите партии и сподвижници са в остър сблъсък, икономическите проблеми са обхванали цялата страна. В селското стопанство са заети около 60% от работната сила (от около 2,7 милиона души; за сравнение – в България работната сила през 2012 г. е около 3,3 млн. души), които създават около 40% от БВП на страната. Страната има много „крехка” индустрия и почти никаква „опорна точка” за икономическо оттласване от бедността. Подобна е ситуацията и в Азербайджан и в Туркменистан. В Грузия нещата все още са нестабилни поради военните конфликти и резкия политически ход на Грузия да излезе през 2009 г. от ОНД /Общност на независимите държави/, подпомагани (и контролирани) предимно от Русия.

В Азербайджан, например, средният работен ден отдавна надвишава 12 последователни часа, като вече се говори за среден работен ден от 15 последователни часа, като редовна практика на предприятията е да нарушават режимът на отпуски и почивки. По данни на синдикатите на Азербайджан 80% от населението на страната живее с по-малко от 2,5 щ. долара на ден (за сравнение, Световната банка счита, че международно приетата линия на бедност е 2 щ.д. на ден).

Всички тези политически, военни и териториални трансформации се отразяват не само на икономиката на посочените страни, но и на чисто битово равнище: бедността е огромна, голяма част от населението на тези страни живее с надеждата, че ще намери прехрана в утрешния ден.

Резкият контраст между това, което разказаха представителите на синдикалните организации от съответните страни и това, което показват международните отчети и доклади за тези страни, би следвало да служи като ясен маркер за това, че правителствените доклади са силно „напудрени”, както казваме в България – „за пред чужденците”, а състоянието е тревожно. Европейският съюз обаче в момента е „раздиран” от вътрешни противоречия и – както се видя – проблемите на една Гърция, станаха общоевропейски проблеми, които 3-та поредна година не могат да бъдат преодолени.

Стоенето на ЕС като политически съюз встрани от оказването на по-активна интеграционна помощ към тези страни оставя достатъчно голямо свободно място и достатъчно много свободно време на страни като Китай, Русия и САЩ да внедряват своите разбирания за икономика, политика, свобода и ценности.

Всички представители от поканените страни като например, Молдова, Латвия, Украйна и други, включително и България посочиха примери за грешно организирана и грешно проведена приватизация на отделни активи или цели индустриални комплекси (нефтопреработвателни, газоразпределителни, водоснабдителни) или сектори на индустрията (пивоварна, фармацевтична, железопътна). Общият извод, зад който синдикалните организации се обединиха, е че приватизацията е била в интерес на никому неизвестни „чуждестранни инвеститори”, а не в интерес на обществото, а самото провеждане не само че не е било в интерес на хората, а е било в техен ущърб и разбира се, с активното участие/намеса на съответната държава.

Разбирането за това как изглежда една справедлива приватизация и правото за създаване, притежаване и управление на частна собственост се „размива” някъде на границата на новоприетите страни членки в ЕС (Латвия, Литва, Румъния, България; донякъде Унгария и Полша; в по-малка степен Чехия и Словакия) и се изгубва напълно в Молдова, Украйна, Грузия. Страни като Беларус, например, изобщо не могат да се похвалят с някакъв напредък по отношение на синдикалния прогрес и развитие; а други страни – като Узбекистан – изобщо не бяха представени на тази международна конференция, тъй като синдикалната зрялост на страната е имагинерен фактор.

Интересни бяха коментарите на аналитичния специалист Дейвид Хол /David Hall/ от Аналитичния отдел за международни проучвания в областта на публичните услуги към Университета в Гринуич /Public Service International Research Unit, University of Greenwich/. Той основно говори за либерализирането на икономическото пространство (икономическите пространства) и поставяне на акцент върху публично-частното партньорство. Разбира се, тук бяха очертани и проблемните области като създаване на ПЧП-дружество, което е куха/мнима структура; или пък ПЧП-дружество, което е имитационна структура; или пък ПЧП-дружество, което е тясно обвързано с властта и определен кръг от хора, като целта на това ПЧП-дружество е да съществува именно, за да обслужва въпросния тесен кръг от хора. При всички случаи прехвърлянето на капитали от „светлата” в „сивата” на част на икономиката и едни джобове в други е „майсторски занаят” – както беше подчертано. Както се разбра от експозето на експерта приоритетът – създаването на публично-частни предприятия може да бъде направено и по „добрия” и по „лошия” начин, но гражданското общество и държавата следва да насърчават „добрия” и да ограничават „лошия” начин.

В България законът за ПЧП се очаква да влезе в сила от 2013 г. и все още не е ясно дали ще бъде „добър” или „лош”; а в останалите централноазиатски страни – такъв тип партньорство звучи като нещо екзотично. В тази връзка беше засегната и темата доколко реалистично е да се говори за „аутсорсинг” на публични услуги, като например, създаването на частни фирми, които да предоставят водоснабдяване, канализационни услуги, енергоснабдяване и прочие. Този нов акцент в презентацията на Дейвид Хол прозвуча, действително еретично за много от участниците на конференцията. Тук той посочи изрично, че ако съществуват следните фактори:

1. устойчив път на индустриално развитие (какъвто в повечето бивши страни членки на СССР или гравитиращи в неговата икономическа орбита престана да съществува след настъпване на големите политически промени в началото на 90-те);
2. структуроопределящи икономически единици, които да функционират на пазарна основа (във всички страни в преход от държавни монополи те се превърнаха в частни монополи – най-често с неясен или неизяснен произход на капиталите, функциониращи като скачени съдове с партийната номенклатура в съответната страна);
3. универсално прилагани изисквания за развиване на инфраструктурата на държавата (което във всички постсъветски страни не се случи);
4. прозрачно осчетоводяване на търговските сделки, приватизационните сделки, финансовите сделки и фирмената дейност на отделните предприятия (което не се случи в нито една постсъветска страна);
5. подобряване на качеството на публичните услуги (които просто се „сринаха” във всички страни в преход и създадоха пространство за корупция);

може би, тогава, в някаква степен, нещата щяха да потръгнат напред. Дейвид Хол като експерт, разбира се, очерта общата рамка на това, което би трябвало да се случва, а не това, което се прави поради „партийни виждания” в дадена страна, е убеден, че интерпретацията на пазарните понятия в различните страни е различна.

            В кръга на шегата той отбеляза и изказването на Министъра на финансите на Индия, който наскоро заявил следното: „Данъчните власти в Индия са като пчеличките – събират нектара от цветята, без да ги увреждат!”; това, разбира се, развесели присъстващите в конферентната зала участници, които се подсетиха за начините на работа на данъчните власти в собствените им страни.

            Дейвид Хол посочи и един пример как в доста развити страни като Германия например, започва да се говори за завръщане на присъствието на публичните власти при управление на публичните ресурси /„ремуниципализация”/. Конкретният пример се свързва с област Мюнхен, където с помощта на световноизвестната компания „БеЕмВе” до 2025 г. цялата използвана енергия ще бъде възобновяема, като тя ще бъде 100% публична собственост.

            Другият съществен пример, който Хол посочи, е било формирането на ПЧП-дружества за управление на водите и канализационните услуги в Уругвай. След няколко години непрекъснато повишаване на услугите за абонатите, влошаване на качеството на водата, постоянните повреди в системата, през 2004 г. парламентът приема поправка в конституцията на страната, чрез която се постановява, че частни дружества, включително и ПЧП-дружества нямат право да бъдат собственици и да управляват водния сектор на страната, включително водоснабдяване, канализация, пречиствателни услуги и др. под. Това радикално решение е оспорвано от големите концесионери и лобисти, но парламентът на Уругвай има подкрепата на народа и устоява на всички атаки, като покупката на последните дялове на частните компании са откупени от държавата и от 2009 г. водният сектор в Уругвай се управлява от държавни дружества.

            По отношение на справедливото данъчно облагане в повечето страни, гравитиращи около бившия съветски икономически блок са въведени „плоски” данъци, най-често с едни и същи ставки за фирмите и гражданите. Демонтирането на прогресивните данъчни системи и установяването на неолиберални икономически зависимости в страни като България, Румъния, Грузия, Русия и др. под. вече ясно показва след няколко фискални години, че такъв тип неолиберални политики увеличават обществените неравенства. Увеличаването на обществените неравенства се ускорява от систематичното прилагане на контрапродуктивни в социален смисъл резултати. Тук се отчита, че синдикалните организации нямат нужният експертен потенциал, който да участва активно и да отстоява социално-ориентирани концепции при социалния диалог.

            В този модул на конференцията имах възможност да представя и начина на данъчно облагане в България в периода 2007-2012 г. и постигнатите от страната резултати. Докладът за икономическото състояние на страната, кризисната ситуация, равнището на безработица, отражението върху фирмената активност, бюджетните ограничения, фискалната и монетарната (по-скоро липсата на такава) политика предизвикаха оживена дискусия сред участниците в конференцията и породиха множество въпроси за това, което предстои да се случи и в Молдова, и в Украйна, и в други страни от бившата икономическа орбита на СССР.

            За Украйна беше даден примерът, че неолибералната политика, която е „инсталирана” отвън (по-конкретно, САЩ) е съпроводена и с дирижиране на изборите за парламент и президент; беше посочен примерът, че сегашната данъчна система изземва от доходите на средната и под средната класи и трябва да се върне „старата и изпитана система” на прогресивното данъчно облагане. Синдикатите от Украйна посочиха още, че по техни данни в страната има няколко семейно-кланови групировки, които формират олигархично групиране на семейства с взаимни интереси в различни сектори; тук дори няма олигархични структури – просто едно голямо олигархично семейство, което владее всички икономически активи на страната, а политическите процеси са подчинени на корупцията, сенчестата икономика и контролирането на избирателните процеси. Тук беше посочен примерът и с това, че най-богатият олигарх в Украйна е председател на най-голямата асоциация на работодателите в страната. Освен това в момента в Украйна Дори в извън протоколната дискусия представители на украинските синдикати посочиха, че от доста време политическите избори се решават и чрез открита покупко-продажба на гласове през интернет.

            Легитимирането от страната на международните институции на подобен род олигархични (Украйна), номенклатурни (Молдова, Грузия, Армения), квазидържавни (Азербейджан, Киргизстан, Туркменистан) или изцяло диктаторски (Беларус, Узбекистан) управленчески режими повдига множество въпроси, свързани не само с политическото и икономическото развитие на съответните страни, но и бъдещото социално партньорство и по-тясна интеграция на тези страни в световен план с развитите държави. В ЕС, разбира се, на няколко пъти се показва отношението към държавната политика водена от Беларус, например, но, както посочват синдикалните представители от тази страна, на карта е поставен цивилизационният прогрес на хората.

            Дори в една от паузите между дискусиите представителката на Беларус сподели с мен, че биха искали да живеят поне като българите, ако не могат като останалите европейци. В този смисъл развитието на България и синдикалната представителност в европейски план могат да се считат за успешни. Нещо повече, в условията на финансово-икономическа криза КНСБ се стреми да поддържа, както интензивни международни контакти, така и да генерира обективни позиции в социалния диалог на страната. На настоящия етап конюнктурата в политическата динамика на страната никога не е била така зависима от решенията на един силно редуциран властови център, който произвежда, лансира и модифицира решения, които не търпят синдикална реакция.

            Този въпрос бе повдигнат особено болезнено в частта, касаеща корупцията в региона на Югоизточна Европа. Оказва се, че сенчестата икономика не само в България, но и в страни като Румъния и Латвия започва да надхвърля 30% от размера на официално регистрираните стойности на БВП за съответните страни. Ефектът на сенчестата икономика, умножен с корупционния натиск или „очакване за корупция” в страни като България, Молдова, Гърция и други страни от Югоизточна Европа представляват своеобразна заплаха за европейските и световни финансови пазари и капиталови потоци.

Политическите процеси, които текат в Унгария, Румъния и България, се следят изключително отблизо от международните синдикати не само защото се извършва радикално изменение на икономическите връзки и преразпределяне на националните (а в много случаи и на частните активи) от страна на съответните правителства, но и защото като страни членки на ЕС би следвало споменатите три държави да споделят „общите европейски ценности” и да се придържат към „европейския дневен ред”, а не да го подменят в собствените си страни.

            В тази връзка Дейвид Хол подчерта, че е много важно да се говори и за проблематичните отношения „публична организация – публична организация”. Дисхармонията в публичния сектор се дължи именно на липсата на адекватна комуникация между отделните министерства, общини, държавни агенции, държавни фирми и др. под. Оказва се, че „борбата” на синдикатите в публичния сектор трябва да бъде преформатирана, тъй като командно-административните режими, които действат в страни като България и Румъния създават илюзорни и привидни „отстоявания” на синдикални позиции. Подобни сценарии на изолиране на синдикатите се извършват и в останалите страни от орбитата на бившия СССР.

• първата причина, че е правителствата се опират на „остерити” мерки и предварително орязват необходимите на тези институции/организации средства;
• втората причина е, че по висшите административни и ръководни нива служителите се назначават, а там където има конкурси – в голямата си част те са имитация;
• третата причина е, че се касае за ревизирането на един не особено сложен, но твърде голям разпределителен финансов механизъм в публичния сектор по вертикала: бюджет-министерство-агенция-отдел-звено и т.н. и по хоризонтала: ен-броя бюджети или ен-броя държавни фирми, или ен-броя държавни служители и т.н.

Когато по-голямата част от служителите в тази „публична” администрация са „зависими” поради политически или финансови обстоятелства и следва да работят така, както е създаден „дизайнът” на системата, продуктивен синдикализъм не може да бъде развиван. Ето защо вследствие на проведените дискусии и изразените мнения на конференцията се очерта виждането, че между „сива” икономика, „криминална” икономика и корупция границите са много тънки и ако трябва „да се работи” със стандартните понятия, то тогава корупцията ще обгърне не само цели сектори и административни звена в държавната/публичната администрация, но и цели страни.

Проблемите със сенчестата икономика и корупцията в страната бяха разгледани в пространен доклад от проф. Кръстьо Петков. По програма дискусиите по проблема корупция и мястото, и ролята на ЕС в бившите източно европейски страни и страните от бившия СССР бяха предвидени за цял ден. Участниците се обединиха около становището, че проблемът корупция в бившите страни от Източна Европа 25 години по-късно е създал едно ново поколение, което възприема корупцията като „част от играта”, като нещо „естествено”, като нещо, което е дори „препоръчително”, ако някаква работа трябва да се свърши. Проф. Петков говори обстойно за деформирането на ценностите на обществата в Унгария, Румъния и България, както и за голямата заплаха, която предстои пред останалите страни членки на ЕС, които продължават да вярват единствено на официалните правителствени източници на информация, игнорирайки алтернативни мнения, анализи, разчети и прогнози. Оказва се, че същият феномен се наблюдава и в останалите страни от Централна Азия.

Дори представителите на синдикатите от Армения заявиха, че приватизацията в страната и промяната на икономическия курс не е била плод на национално представителни правителства, а на марионетни правителства „инсталирани” от Световната банка и международните финансови институции, които системно са демонтирали основни законодателни постановки, обществени програми, социални програми, училищното образование, системата от лечебни заведения и оказването на медицински грижи на високо ниво и т.н., и т.н. Заветната цел – приватизиране на това, което е ценно в Армения все още не е докрай постигната, но примерите с останалите страни от Източна Европа са достатъчно плашещи за такива малки страни като Армения и Грузия, например.

Докато в ЕС се говори за социален модел, който е неподплатен с икономически мерки, с бюджетен разпис и предвидени целеви средства, неолиберализмът ще властва още дълго време в слаборазвити и икономически неконкурентоспособни страни в преход, каквито са и България, и Румъния, и Молдова, и Украйна, и Латвия и ред страни от бившия социалистически блок.