Съюз на икономистите в България

Галерията е част от фотоконкурса „Код Зелено“. Ако желаете да се включите в конкурса, изпратете ни вашата фотоистория. Галерията е част от фотоконкурса „Код Зелено“. Ако желаете да се включите в конкурса, изпратете ни вашата фотоистория. Галерията е част от фотоконкурса „Код Зелено“. Ако желаете да се включите в конкурса, изпратете ни вашата фотоистория. Галерията е част от фотоконкурса „Код Зелено“. Ако желаете да се включите в конкурса, изпратете ни вашата фотоистория. Галерията е част от фотоконкурса „Код Зелено“. Ако желаете да се включите в конкурса, изпратете ни вашата фотоистория.

Хайде, миличък, отиваме на концерт в неделя. Ще слушаме „Италианска сюита“ на Стравински и „Соната за виолончело и пиано“ на Рахманинов, ще бъде прекрасно, нали?“ На възрастен репликата може да изглежда нормална. У всяко нормално хлапе над седем годишна възраст обаче предизвиква отегчена физиономия, потропващ нервно крак и пълна, направо отчайваща, липса на ентусиазъм.!

Да запалиш малчуган по класическата музика е доста по-трудно, отколкото да го свикнеш да ходи на кино, например. Поради което склонните да направят усилието родители не са твърде много. Още повече, че в подобно начинание винаги има утежняващи приличното поведение обстоятелства – хлапетата биват обличани в официални (разбирай, неудобни) дрехи, седи се на столове, които имат навика издайнически да скърцат, ако мърдаш, а времето, в което се мълчи продължава понякога час и половина -два (разбирай, безкрайно).
За възрастните, които са наясно с проблема, но искат да въведат наследниците си в прекрасното изкуство на т.нар. сериозна музика, е „Концертът на възглавници“ тази неделя (13 май) от 11 ч. в Концертната зала на Централния военен клуб. Той е в рамките на фестивала „SM&RT: Музика със субтитри“, организиран от „Модо България“.

„Детски Дневник“ подарява на читателите си безплатно участие в това преживяване. Иска се само да пристигнете навреме с дете под ръка и настроение. И имайте предвид, все пак, че местата са ограничени.
Концертът ще започне с „Италианска сюита“ от Игор Стравински, която представя герои и събития от италианската комедия дел’арте. Пиеро, Арлекин и Коломбина ще участват в една живописна музикална приказка. Драматичният и мелодичен стил на Сергей Рахманинов пък може да бъде доловен в няколко части от неговата Соната за виолончело и пиано.

Изпълненията на пиано и виолончело ще бъдат на Венета Нейнска и Стефан Хаджиев. Виолончелистът е получил образованието си е престижното училище „Гилдхол“ в Лондон и вече повече от 10 години живее и работи във Великобритания. Пианистката Венета Нейнска пък е артистичен директор на фестивала „SM&RT“. Тя е получила музикалното си образование в Лос Анджелис и Лондон и е носител на над 10 международни награди.

За да бъде удобно и спокойно, столовете са заменени със 150 меки възглавници за сядане. А за да е по-пълно и приятно заниманието, до всеки посетител ще има цветни моливи и музикални листове.

Влашка сватба в Родопите. Пощенска картичка. Издание на Т.Ф. Чипев – София. Към 1900-1901 г.

Страницата е подготвена със съдействието наДържавна агенция „Архиви“ (ДАА) -институцията, която съхранява българското документалното богатство. Архивите са публична институция, достъпна за всички, които желаят да ползват архивните документи за научни, образователни и практически цели. Снимките са от архивните фондове на Централния държавен архив и държавните архиви в Пловдив и Русe.

Две момиченца разучават пианото в парка „Заимов“

Тази снимка е от фотоконкурса „Свири, снимай, отиди на концерт с „Дневник“, наградите от който са билети за концертите от фестивала за класическа музика със субтитри SM&RT, започващ в края на седмицата.

Включете се и вие: снимайте своето изпълнение на някое от разположените в градинките на София пиана и се насладете на виртуозните изпълнения на музиканти от България, Литва, Великобритания, САЩ и Русия в дните от 12 до 22 май. 

Работата на аниматора най-често е статична – на компютър или на просветка. Моят ден започва рано-рано в студиото. С колегите ми закусваме заедно и обсъждаме задачите за деня. Аз основно анимирам, но едновременно трябва да наблюдавам какво се случва във всички други области на продукцията. Обикновено си тръгвам в късните часове на вечерта. Ако имам късмет. (Смее се.) Случвало ми се е и да преспивам в студиото.
По принцип аниматорът рядко излиза от студиото си, но при продукцията на Rising Hope имаше и по-приключенски работни дни. Например, когато трябваше да записваме звуци с коне. В конюшнята всичко се оказа много по-сложно, отколкото си го представяхме. Трябваха ни звуци за нощна градска сцена. Можехме да записваме само денем, а наоколо имаше гнезда с чуруликащи птички. Трябваше непрекъснато да се местим и да правим много опити, за да ги избегнем. Мисля, че на коня не му хареса особено, въпреки че накрая ме остави да го пояздя малко. Това беше първият път, в който се качих на кон. Далеч не съм направил филма, защото съм страстен ездач.

Работата на аниматора най-често е статична – на компютър или на просветка. Моят ден започва рано-рано в студиото. С колегите ми закусваме заедно и обсъждаме задачите за деня. Аз основно анимирам, но едновременно трябва да наблюдавам какво се случва във всички други области на продукцията. Обикновено си тръгвам в късните часове на вечерта. Ако имам късмет. (Смее се.) Случвало ми се е и да преспивам в студиото.
По принцип аниматорът рядко излиза от студиото си, но при продукцията на Rising Hope имаше и по-приключенски работни дни. Например, когато трябваше да записваме звуци с коне. В конюшнята всичко се оказа много по-сложно, отколкото си го представяхме. Трябваха ни звуци за нощна градска сцена. Можехме да записваме само денем, а наоколо имаше гнезда с чуруликащи птички. Трябваше непрекъснато да се местим и да правим много опити, за да ги избегнем. Мисля, че на коня не му хареса особено, въпреки че накрая ме остави да го пояздя малко. Това беше първият път, в който се качих на кон. Далеч не съм направил филма, защото съм страстен ездач.

Работата на аниматора най-често е статична – на компютър или на просветка. Моят ден започва рано-рано в студиото. С колегите ми закусваме заедно и обсъждаме задачите за деня. Аз основно анимирам, но едновременно трябва да наблюдавам какво се случва във всички други области на продукцията. Обикновено си тръгвам в късните часове на вечерта. Ако имам късмет. (Смее се.) Случвало ми се е и да преспивам в студиото.
По принцип аниматорът рядко излиза от студиото си, но при продукцията на Rising Hope имаше и по-приключенски работни дни. Например, когато трябваше да записваме звуци с коне. В конюшнята всичко се оказа много по-сложно, отколкото си го представяхме. Трябваха ни звуци за нощна градска сцена. Можехме да записваме само денем, а наоколо имаше гнезда с чуруликащи птички. Трябваше непрекъснато да се местим и да правим много опити, за да ги избегнем. Мисля, че на коня не му хареса особено, въпреки че накрая ме остави да го пояздя малко. Това беше първият път, в който се качих на кон. Далеч не съм направил филма, защото съм страстен ездач.

В тазгодишното издание на Берлинале под немска шапка беше представен новият филм на българския аниматор Милен Витанов, който от 10 години живее и работи в Берлин. Rising Hope разказва за копнежа на един състезателен кон по зелените поля. Филмът вече е продаден на ZDF и след премиерата на Берлинале го чака силна фестивална кариера. Aко съдим по успеха на първия филм на Милен – My Happy End, то Rising Hope също ще бъде заявка за международни отличия. С многобройните си награди Милен вече e фактор на световната аниматорска сцена. Филмите му са не просто красиви и рядко интересни за всички възрастови групи. Те говорят простичко за важни неща и носят позитивизъм, вече с разпознаваем стил.

В пастелното му тихо ателие насред шумния Берлин, между големите слънчеви прозорци, просветките и малките канапета за бързи дрямки против уморени очи, разговаряхме с него – Милен Витанов, който напоследък спокойно би могъл да се казва като новия си герой, състезателният кон Изгряваща надежда.

Какви анимационни филмчета гледахте като малък?
Сигурно заставката на Сънчо. Израснал съм с руски приказки, „Ну, погоди“ и Къртичето, наред с Том и Джери и Мики Маус. Любими ми бяха сериите на Чък Джоунс. И до ден днешен той е сред любимите ми аниматори.

Какво стана след това? Как решихте да станете аниматор?
Спомням си, че като бях малък, рисувах много. Като ме питаха какъв искам да стана, отговарях „рисувач“. После ми обясниха, че тази „професия“ се разделя на много други подпрофесии и трябва да си избера нещо по-конкретно. И понеже гледах с удоволствие анимационни филми, реших да стана аниматор. Бил съм най-много на 6.

Значи e детскo решение. Как го осъществихте?
Винаги съм искал да уча анимация, но трябваше да чакам. Първо завърших Средното художествено училище по приложни изкуства в София със специалност „Детски играчки“. Това и до днес много ми помага. След това следвах дизайн на детската среда в НХА, но не забравях мечтата си. Кандидатствах година след година анимационна режисура във ВИТИЗ, обаче все ме късаха. Като в приказките – на третия път успях. Но ВИТИЗ се оказа разочарование за мен. Това беше бедният период след промените. Бързо осъзнах, че в България нямам особено големи шансове да се занимавам с авторско кино, и заминах за Германия. И в Берлин учих първо дизайн, докато не влязох в Академията за филми и телевизия „Конрад Волф“ със специалност анимация. Там се дипломирах през 2007 г. Оттогава работя в Берлин като аниматор и режисьор.