Съюз на икономистите в България

Проф. Иван Ангелов, Член-кор. на БАН

Част 1

Отношенията между България и Русия ме занимават отдавна и съм ги споделял многократно в мои публикации през последните 20-25 години (виж моя сайт на адрес www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm ). Тревогите ми обаче се засилиха с Украинската трагедия от февруари 2014 г., режисирана във Вашингтон и подпомагана от някои европейски политици. Те нарастнаха през последните години и особено през настоящата с обявяването на Русия от НАТО за главен враг на Европа и Америка, по-опасен дори от международния тероризъм.

Безпокои ме все по-агресивната американска политика срещу Русия и войнствените изказвания на сервилните български русофоби, които ни заблуждават, че Русия е главна заплаха за България. Бойко Борисов наскоро заяви, че ако има война между НАТО и Русия, ще сме на страната на НАТО, защото сме негов член. Добре е да се напомни, че през Втората Световна война България беше член на Тристранния пакт (Германия, Италия, Япония) с договор, подписан на 1 Март 1941 г. от българския министър председател Богдан Филов в двореца Белведере във Виена, но Цар Борис не изпрати български войски на Източния фронт, въпреки натиска на Хитлер. Това показва какъв държавник е бил той, какви политически нищожества управляват България сега и пред какви опасности ни изправят. Това е класическо слугинско поведение на безотговорни хора, попаднали случайно на високи държавни постове в България.Наскоро празнувахме 109 годишнината от обявяването на независимостта. Към днешния момент твърде малко е останало от тази национална независимост на България. Всички важни решения за България сега се вземат в чужди столици и обслужват чужди интереси.

И то се прави по адрес не на коя да е държава, а на Русия, благодарение на която съществува съвременната българска държава. Ако не беше освободителната за нас Руско – турска война от 1887-1888 г. ние и сега може би щяхме да сме турски вилает. Защото никоя западноевропейска държава не би рискувала през изминалите над 100 години собствените си интереси и добрите си отношения с далеч по-голямата и по-важна за тях Турция и да воюва срещу нея за нашето освобождение. По-скоро обратното. Западноевропеските държави бяха противници на тази война на Русия и го показаха с Берлинския договор, като ревизираха Сан-Стефанския договор за примирие. В сложни ситуации Западът, воден от своите интереси, винаги е симпатизирал на Турция, разположена между двете световни цивилизации и на прага на Русия. Това важи също за възстановяването на Гърция, Сърбия и другите балкански държави през XIX-XX век. Така ще е и в бъдеще, въпреки сложните сегашни отношения между ЕС и Турция.

Би било връх на наивността да разчитаме за освобождението си от турско робство на собствените си сили. Колкото и да се гордеем с приноса на нашите опълченци на Шипка, няколкото хиляди военно необучени и слабо въоръжени доброволци в опълчението щяха да бъдат разгромени за няколко дни от мощната турска армия. Щеше да ги сполети трагичната съдба на участниците в Априлското въстание и на многобройните чети, изпращани в поробена България през десетилетията преди войната.

Нещо повече, Русия е наш двоен освободител, защото ни освободи и от германска окупация и ни защити на мирните преговори след войната. На мирните преговори в Париж след Втората световна война, България беше третирана като победена, заедно с Германия. На масовия български гражданин е слабо известно, че Съветският съюз тогава ни спаси от ново териториално разпокъсване. Гърция настояваше твърдо за голяма част от Родопите, близо до Пловдив и за по-големи репарации. С помощта на Чърчил, Турция имаше териториални претенции за част от югоизточна България. Югославия настояваше както за територии, така и за по-големи репарации от България. Всичко това ни беше спестено, благодарение на категоричната позиция на съветската делегация в наша защита.

Ако Полша, Литва, Латвия, Естония и Румъния имат сложни исторически сметки за уреждане по своите отношения с Русия през миналите векове, и на тази основа формират настоящите си враждебни отношения към Русия, това не важи за България. В нашите взаимоотношения с Русия по-скоро ние дължим историческа благодарност на тази велика страна и на нейния народ – наши двойни освободители. Както споменах в началото, никоя велика държава не е помогнала на България през миналите векове и десетилетия толкова, колкото е направила Русия. Поради това враждебните отношения на изброените страни към Русия не трябва да се налагат от ръководството на ЕС на България сега. Правителствата на изброените източноевропейски страни и ръководителите на ЕС нямат право да го изискват от нас, а нашето правителство не трябва да изпълнява такива искания. Нашето членство в ЕС и в НАТО няма нищо общо с историческото ни приятелство с Русия.

Неоценима е ролята на Съветския съюз и за разгрома на фашистка Германия. Техният принос за победата безспорно е решаващ. Без него дори Европа нямаше да е същата днес. Може би щеше да е обединена, но на основите на фашистката идеология. Руският принос сега се пренебрегва от западните русофоби, като празникът на победата 9 май се подменя с ден на Европа. В умразата си към Русия те забравят, че без деня на победата нямаше да има ден на Европа. Това е толкова елементарно да се разбере.

У нас силно се преувеличава и ролята на така нареченото безкръвно възстание на 9 септември 1944 г. и за прогонването на намиращите се тогава у нас и около нас германски войски. Това стана възможно благодарение на присъствието на съветската армия на брега на Дунав. Нейното присъствие парализира немските войски у нас и на все още силните български привърженици на Хитлеристка Германия. А въоръжената антифашистка съпротива у нас беше далеч по-слаба, отколкото в Гърция и Югославия.

У нас нямаше съпротива срещу навлизащите от север съветски войски, не защото всички обичаха Съветския съюз, а понеже това би било самоубийствено срещу могъщата съветска армия. Би било наивно да се мисли, че ограниченият брой слабо въоръжени и неопитни наши партизани можеха сами да освободят страната ни от влиянието на фашистка Германия, ако съветските войски не бяха на брега на Дунав. Със самото си присъствие те парализираха всякаква мисъл за съпротива.

В този контекст е полезно да се напомни на нашите съвременници, че който предава, и то не еднократно, най-добрите си приятели, губи за дълго всичките си истински приятели. И в тежки ситуации попада в положението на лъжливото овчарче. Помислете си само ако България сега изпадне в сложна военно-политическа ситуация, на кого можем да разчитаме. На никого! Член 5. от договора на НАТО е една куха фраза, без реално покритие. НАТО ще ни помогне толкова, колкото помогна в 1974 г. на Гърция при турското нахлуване в Кипър. Едва ли можем да разчитаме вече и на руска помощ!

България предава лекомислено своя икономически, политически и военен суверенитет като член на НАТО и ЕС. Други страни членки на тези организации провеждат по-достойна национална политика в защита на своите интереси. Напоследък това пролича особено тревожно в отношението на НАТО и ЕС към Русия. Българските правителства се подчиняват сервилно послушно на тези организации, като пренебрегват фундаменталните причини за сегашния конфликт и обвиняват Русия в агресия, позовавайки се на връщането на Крим към майката Русия чрез напълно демократичен референдум и в съответствие с общопризнатите принципи на ООН за самоопределение на народите.

Темата за Крим като вековна исконна руска територия е безспорна. След многобройните войни през вековете, Крим е присъединен към Руската империя през 1783 г. С Крим се злоупотребява сега тенденциозно чрез позоваване на произволното й вътрешно-държавно (в рамките на тогавашния Съветски съюз) административно прехвърляне към съветската република Украйна през 1954 г. по времето на Хрушчов, без да се допитат до живеещите там. Това е само формалното основание за заблуда на наивниците. Истинската причина е, че бяха провалени плановете на САЩ за създаване на тяхна военно-морска база в Севастопол на мястото на съществуващата там от 1783 г. руска военно-морска база. Това беше предвидено да стане след овладяването на Украйна от НАТО с въоръжения преврат през февруари 2014 г. и предварително замисленото последващо предсрочно едностранно прекратяване от украинска страна на договора им с Русия за използване на базата до 2030 г.

Овладяването на базата в Севастопол от американците би било зашеметяващ политически, военен и психологически удар върху Русия като държава, създала и използвала тази военно-морска база преди 234 години, в чието укрепване през началните години и десетилетия са участвали Александър Суворов, Григорий Потьомкин, Фьодор Ушаков и много други най-видни руски военноначалници. Да напомням ли за Кримската война през 1854-55 г. и многобройните руско-турски войни през миналите столетия за Крим, когато не е имало и помен от украинска държава. Севастопол винаги е бил свещен символ за Русия.

Това щеше да бъде много силен удар и върху самочувствието на руското общество, имайки предвид историята на базата и на целия полуостров, а също и доказаните напоследък големи петролни богатства в Черно море. Като наблюдавам необузданото реваншистко анти-руско поведение на новите украински власти през изтеклите години, това сигурно щеше да се случи веднага след преврата през 2014 г., под измислени предлози. Тези планове бяха пресечени с блестящия ход на руското ръководство по връщането на Крим към Русия при огромното одобрение на проведения свободен референдум. Американските власти, естествено много съжаляват за пропуснатия златен военно-политически шанс.

През последните години сме свидетели на цинична злоупотреба с понятието „агресия”, чието съдържание е известно на всеки средно грамотен човек. Американските власти пристъпиха след 1990 г. към светкавично разширение на НАТО на изток до самите граници на сегашна Русия, без да се допитват до народите на източноевропейските страни. Така постъпиха и с България. Нас никой не ни е запитал дали искаме да членуваме в НАТО. Нашата управляваща върхушка и американските власти го направиха нарочно, защото знаеха, че мнозинството щеше да е против членството в НАТО.

В началото на 1990 г. държавният секретар на САЩ обеща пред Горбачов, че разширение на НАТО на изток няма да се прави, като едно от условията за изтегляне на съветските войски от Източна Германия и за обединението на страната? От американска страна беше заявено тогава, че „границата на НАТО няма да се премести на изток нито на инч”. И те изпълниха обещанието си. НАТО се разшири и премести на изток не на инч, а на 1500-2000 км. до самата граница на Русия. След разпадането на Съветския съюз на 25 декември 1991 г. безпомощната, а може би и продажна, руска управляваща клика не можеше да го предотврати и направи под натиск много отстъпки на Америка по времето на Елцин. Затова те с умиление си спомнят за него като „голям демократ”. Поради това мразят Путин и им се иска в Русия да има нов Елцин.

При това положение връх на политическия цинизъм е Русия да бъде обвинявана в агресия, както проглушиха света, американските и западноевропейските политици и западните медии. Пригласят им и сервилните български русофоби. Политичекият анализатор Хел Брандс в агенция Блумбърг обвини наскоро Русия в експанзионизъм през последните 2-3 десетилетия, въпреки че именно през този период тя непрекъснато губеше политически и географски територии, в които се настаняваше НАТО. Накъде още можеше да отстъпва Русия, за да не бъде обвинена в експанзионизъм? По-нататък беше Москва – на около 500 км. от границата с Украйна на североизток в района на Чернигов. При р. Нарва в Естония войските на НАТО са на 120-130 км. от Санкт Петербург. Оставаше да им се поднесат на тепсия и тези два свещени руски града, които никой западен завоевател не можа да превземе трайно със сила през вековете. Нима и това трябваше да се допусне! Има ли руски ръководител, който би могъл да си го позволи? Нима авторите на тези обвинения толкова много подценяват своите опоненти!

Кой подготви, организира и финансира въоръжения преврат в Киев на 22 февруари 2014 г.? На тази дата вечерта в резиденцията на тогавашния украински президент Янукович и в присъствието на тогавашните външни министри на Германия, Франция и Полша, беше подписано споразумението за прекратяване на въоръжения бунт на Киевския майдан. Тримата натовски министри бяха там като негови гаранти. На другия ден сутринта, т.е. само след няколко часа, беше извършен въоръжения преврат, подготвен дълго преди това. За него, разбира се, знаеха и министрите на споменатите три държави. До сега не съм чул нито една осъдителна дума от правителствата на споменатите три страни по адрес на превратаджиите. И как да я чуем, след като те самите участваха в неговата подготовка и изпълнение! Можете ли да си представите по-голям политически цинизъм и военно-политическо предизвикателство срещу Русия, от това?

Очаквайте част 2

www.

featured, България, експертни мнения, Русия