В България се шири медиен произвол.Чужди посланици си позволяват непозволеното. Страната ни се тресе от конфронтация. Правят се опити за метеж.
Пристъпвам към писането на тези редове след продължителни размишления над това, което става у нас вече 24 години и особено през последните месеци, разтревожен за съдбата на моята родина. Ще се спра само на няколко аспекта.
Медиите у нас се държат като последни бастиони на неолиберализма.
Джоузеф Стиглиц е един от най-големите съвременни световни икономисти, носител на Нобелова награда по икономика през 2001 г. Бивш ръководител на Съвета на икономическите съветници на президента Клинтън; бивш старши вицепрезидент и главен икономист на Световната банка; настоящ професор в Колумбийския университет във Вашингтон. Той споделя съвременни кейнсиански възгледи. Силно критичен е към икономическата политика на американските президенти – републиканци и конструктивно критичен поддръжник на икономическата политика на президентите демократи. Препоръчва гъвкава икономическа политика, особено по време на криза. Споделя кейнсианското гледище, че по време на криза бюджетният дефицит e не само допустим, но и необходим. Не драматизира високата публична задлъжнялост на САЩ и се аргументира солидно за това.
Като съветник на Президента Първанов той посети София преди десетина години и изнесе публична лекция в НДК. Медиите проявиха слаб интерес към нея – имаше само 2-3 телевизионни камери. Лекцията беше отразена пестеливо в медиите..
Пол Кругман е друг световно известен американски икономист, Нобелов лауреат по икономика през 2008 г. Професор в Принстънския университет. Редовен коментатор в New York Times. Силно критичен към политиката на американските президенти – републиканци и конструктивно критичен поддръжник на президентите – демократи. Има сходни икономически възгледи с тези на Дж. Стиглиц.
Преди десетина дни посети София във връзка с присъденото му от УНСС почетно звание Доктор хонорис кауза. Посещението му премина полулегално. Медиите проявиха към него още по-слаб интерес.
Американският икономист Стив Ханке посещава България често. Принадлежи към консервативната икономическа школа. Привърженик е на рестриктивна икономическа политика. Професор е в университета Джон Хопкинс в Балтимор, САЩ. Публикува в консервативното списание Форбс. Подкрепя консервативните американски президенти – републиканци. Сервилните български медии го възхваляват като „баща на българския валутен борд”, макар че няма никакъв принос за въвеждането му. За всеобща изненада на специалистите ръководството на БАН му присъди миналото лято почетното звание Доктор хонорис кауза. Според някои информирани хора, това може би е станало по внушение на едно важно посолство.
Дж. Стиглиц и Пол Кругман са утвърдени световни учени и не случайно са нобелови лауреати, хора с достойна гражданска позиция и убедени демократи. Стив Ханке е посредствен учен. Световната научна общност уважава Стиглиц и Кругман, но не обръща внимание на Ханке. В своя статия през 1998 г. Кругман критикува остро икономическите му възгледи и го обвинява в лъжа, че е бил съветник на бившия аржентински министър на финансите Карвальо. Той заблуждава хората и за България, като твърди, че е бил съветник на един от нашите президенти. Българските медии го почитат. Неговите посещения, лекции и прес конференции у нас са в центъра на тяхното внимание. Не мога да твърдя дали и тук има дял важното посолство.
Помисли си, уважаеми читателю: Реномирана институция като Шведската академия на науките оценява високо постиженията на Стиглиц и Кругман и ги удостоява с нобелови награди по икономика, без да обръща внимание на Ханке. Нашите медии обаче правят обратното – пренебрегват големите научни приноси на Стиглиц и Кругман и не отразяват техните лекции и пресконференции у нас, а ограждат с внимание Ханке и повтарят многократно и упорито лъжата, че е „баща на валутния ни борд”, макар че няма никакъв принос за въвеждането му. Не е ли странно това разминаване!
Каква е причината за този парадокс? Стиглиц и Кругман са учени, които твърдят, че икономическата наука трябва да служи на хората. Те са социално ориентирани икономисти и гледат на бюджетния дефицит, на държавния дълг и други подобни като средства на икономическата политика, а за нейна главна цел считат подобряване качеството на живота на хората. Те възразяват категорично срещу подмяната на целите със средствата на икономическата политика от консервативните икономисти, както Стиглиц се изразява “confusing ends with means”.
Ханке прави обратното. За него са важни балансираният бюджет, малкият публичен дълг, ниската инфлация и други подобни. Заетостта, доходите, социалната поляризация, демографските процеси, здравето, екологията, качеството на живота на хората не го интересуват. Средствата на икономическата политика той превръща в нейна цел и вижда във валутния борд най-ефикасното средство за управление на икономиката, макар че го прилагат само 3 страни в света – Естония, Литва и България. Странно, ако наистина е най-ефикасен инструмент за управление, защо другите 190 държави не го прилагат!
Подценяването на социалните измерения на икономическата политика и възторгът от пазарния фундаментализъм са дълбоките причини за пренебрежението на нашите медии към Стиглиц и Кругман и създаването на ореол около Ханке. Във време, когато дискредитираната неолиберална теория и практика, причинила, наред с всичко друго и поредната глобална криза, губи почва по света, десните медии и пазарните фундаменталисти в България правят отчаяни опити да я спасяват. Те са наистина безмислени, защото България е твърде малка, за да влияе върху хода на световните процеси.
След като медиите у нас проявяват такова пренебрежително отношение към учени от калибъра на Стиглиц и Кругман, можем по-лесно да си обясним пренебрежението им към социално ориентираните български икономисти. Медиите обслужват щедро пазарните фундаменталисти и са почти закрити за социално ориентираните икономисти с кейнсиански възгледи. За тях и за любимите им десни приятели Кейнс е враг номер едно, въпреки че през 30-те години на миналия век и непосредствено след Втората световна война той изигра важна роля със своите идеи за смекчаване на световната криза, за създаването на Световната банка и на МВФ, за стабилизирането и развитието на следвоенната капиталистическа икономика. Сегашната медийна цензура у нас е не по-малка от тази до 1989 г. В някои отношения дори е по-вулгарна.
Като българин се срамувам за посредствеността, примитивизма, сервилността и крайния консерватизъм на преобладаващата част от българската журналистика. Срамувам се също, че ръководството на БАН, може би единствено в света, присъди на Стив Ханке почетното звание Доктор хонорис кауза, макар че няма никакъв принос към българската икономическа наука и стопанска практика.
Медиите изопачават истината за протестите
Живял съм 12,5 години като служител на ООН в Западна Европа и в други страни. Бил съм свидетел на много улични протести. Виждал съм как се смазва всеки опит на протестиращи за нарушаване на законите и съпротива срещу полицията. На този фон нашата полиция е най-кротката и най-толерантна от всичко, което съм виждал по света. Очудвам се на нейното търпение! И ги поздравявам!
От преките телевизионни предавания виждам как протестиращите блъскат и бият полицаите, замерват ги с твърди предмети, с павета и дори с пиратки, разрушават металните заграждения, а медиите ни съобщават обратното – че полицията бие протестиращите. Това ни внушават и група преподаватели в Софийския университет. На кого да вярвам – на очите си или на медиите и на малката група преподаватели? Не се колебаят да ни лъжат за събития, които вече сме наблюдавали на живо. Медиите наверно ни лъжат още по-наедро за събития, на които не сме били свидетели.
А СЕМ наблюдава и мълчи многозначително, а уж главната му задача е да следи за балансирано представяне на различните мнения. Плевнелиев пък се възхищава от красивите и умни (както той пръв ги нарече) протестиращи, намеква недвусмислено за полицейско насилие, нажежава допълнително обстановката. Така той „обединява” нацията. Боже, пази България от такъв обединител и от неговия цинизъм!
Размислете и по поведението на водещите в частните и дори в държавните електронни медии. Вместо да са неутрални, както е в демократичните страни, те открито симпатизират на антиправителствените участници в студиата. Най-често канят само събеседници от протестиращите и далеч по-рядко, от кумува срама – хора с друго мнение, като ги прекъсват и не ги оставят да се доизкажат. Тази пристрастност доби потресаващи мащаби през последните месеци. И на всичко отгоре претендират, че са журналистика на обществото. Питам – на кое общество? Тяхното поведение се разминава тотално със записаното в моралния кодекс на медиите.
Притиснати от опоненти, протестиращите казват, че са против олигарсите и всички партии, управлявали страната през последните 24 години. На този фон обаче чакат отговор други въпроси: защо мълчаха до сега и особено през последните 4 години, когато бяхме свидетели на най-голям управленски произвол, мащабни подслушвания, корупция и задкулисие? Защо не протестират пред сградите на големи български и чуждестранни банки и други компании, т.е. срещу истинските олигарси? Защо започнаха протестите още на третия ден от управлението на това правителство, без да му дадат дори седмица, за да покаже какво ще прави? Защо се настоява за нови избори, след като такива бяха проведени само преди пет месеца и никой не оспори резултатите? Защо бяха възобновени антикомунистическите лозунги от преди 24 години и цялата отговорност за престъпленията (а такива имаше много) през така наречения „преход” се стоварва върху БСП, след като десните партии управляваха много по-дълго време от нея? Очевидно целта на задкулисните кукловоди е друга – сваляне на правителството с мандата на БСП и връщане на ГЕРБ и на други десни партии във властта. На чист български език това се нарича мащабен опит за държавен преврат.
Медиите преувеличават и преукрасяват ролята на гальовно наричаните „ранобудни студенти”. Те системно заблуждават хората в провинцията и българите в чужбина за истината по протестите в София. Използват се различни операторски прийоми за прикриване на силно оределите групи протестиращи. Неслучайно в западните медии не се обръща внимание на протестите на малката група студенти. Акредитираните в София западни журналисти намират техните протести за бутафорни и фалшиви. Протестиращите нямат позиция по нито един от кардиналните проблеми в дневния ред на България: престъпната приватизация, не по-малко престъпните концесионни договори, злоупотребите на монополите и на големите търговски вериги, укриването на печалби от големите компании, фалитите на дребните предприятия, огромната безработица, масовата бедност, социалната поляризация, мизерията на два милиона пенсионери, демографската катастрофа, обезкръвяващата ни емиграция, окаяното здравеопазване, западащото образование, загиващата наука, разрушаването на околната среда, престъпността, корупцията. Повтарят като папагали само една дума „Оставка”, без да казват какво идва след това – кой и как ще управлява България? С други думи, искат ни да подпишем празен чек на доверие.
Оплакват се, че нямало чуваемост от страна на властите. Но за да има чуваемост е нужен диалог. А възможен ли е диалог, когато протестиращите не желаят да разговарят с управляващите, „за да не ги легитимират” и искат ултимативно тяхната оставка още на третия ден от поемането на властта след свободни и демократични избори! Оказва се, че 50-60 „ранобудни окупатори” или няколко хиляди протестиращи в София са по-легитимни от 1,34 млн. души, гласували само преди 5 месеца за двете управляващи партии. А помнят ли как Ал Гор загуби изборите за президент на САЩ през ноември 2001 г. Твърде меко е ставащото у нас да се нарече арогантност! Но медиите се възхищават, героизират и поощряват циничното поведение на протестиращите, защото били „по-качествени”. Наричат ги дори „нови будители”, сравняват ги с Левски и Ботев. А СЕМ мълчи ли мълчи!
В окупирания от малка група Софийски университет, където 25 хиляди студенти, преподаватели и служители нямаха достъп няколко седмици, бяха поканени бивш и настоящ посланик на чужди държави за разговор с окупаторите. Нашата общественост и до сега не знае какво е говорено и договорено между височайшите гости и окупаторите, които протестират срещу „задкулисието”. Това е флагрантно нарушение на международните норми за поведение на дипломатите, на българските закони и на правилника на Софийския университет. В медиите няма и нотка от упрек по тази постъпка на „ранобудните окупатори” и на посланиците. А защо мълчи и правителството? Или сме окупирана държава!
Борците срещу задкулисието ни поднесоха класически урок по задкулисие, а изискват от властите пълна откритост за вземаните решения. Какво ли ще ни покажат един ден тези хора, ако, не дай боже, застанат на държавното кормило! Представяте ли си какво би станало сега ако това се беше случило в най-престижния университет на друга страна от Европейския съюз, например в Западна Европа, в САЩ или Япония! Толкова ли е закърняло чувството ни за достоинство, че националните медии, а и правителството навеждат покорно глава, когато се поругават световни норми за междудържавно поведение и националната ни чест! Има ли все още българска държава или не?
Внушават ни, че протестите са мирни и спонтанни. Това са приказки за наивници. Да се превръщат в заложници депутатите в Народното събрание няма нищо общо с мирния протест. Шепа хора да блокират най-важни кръстовища в центъра на София и да затрудняват придвижването на стотици хиляди други граждани против волята им от и до техните домове в продължение на месеци, няма нищо общо с мирния протест. Група от 50-60 души да окупира централната сграда на Софийския университет и въпреки осъдителното решение на Академичния съвет и изричната забрана в правилника на университета, да блокира достъпа на 25 хиляди души, също няма нищо общо с мирния протест. Що за мирен протест е: съставянето на списъци на граждани с друго мнение, деленето на хората на „количество” и „качество”, блокирането на кортежа на премиера, насилственото премахване на огражденията, хвърлянето на твърди предмети, павета и пиратки срещу полицаите, обръщането на контейнери за боклук пред Народното събрание, поругаването на скулптура на антифашисти пред сградата на БСП и т.н. А добрата организация на протестите, координацията в издиганите лозунги, маршрутите и останалото показват, че има всичко друго, освен спонтанност.
Свободата на един човек свършва там, където започва свободата на другите хора. Да се нарушава този фундаментален принцип на демокрацията означава да се толерира хаосът, вакханалията и да се подготвя бъдеща диктатура. Това не е демокрацията за която мечтаят милиони българи! А опитите да се натрапва, че на елита, за разлика от простолюдието, е позволено всичко, навяват страшни спомени от недалечното минало. Нима искат да ни го върнат! Пази боже от такъв елит!
Политическият цинизъм в България няма граници. Мнозинството на ГЕРБ и другите десни партии в Столичния съвет протестира на 21 ноември срещу блокирането на центъра с прекомерна концентрация на полиция, защото пречело на свободното придвижване на гражданите. Същото направи с театрални жестове и група преподаватели в университета.
Тези хора изглежда ни смятат за малоумни. Те се дразнят от присъствието на полиция в центъра, но се възторгват от агресивното присъствие на протестиращите и създаваните от тях затруднения за хиляди мирни граждани. Добре е, според тях, че там има агресивни протестиращи, но е лошо, че присъства полиция! Толкова ли е трудно да се разбере, че ако нямаше агресивни тълпи, целящи погром или окупация на Народното събрание, нямаше да се налага присъствие на полиция! Не виждат причината, а само следствието. А какво да кажем за блокирането на важни кръстовища в центъра, понякога само от десетина души, което затруднява придвижването на десетки хиляди хора, живеещи в „Младост”. Полицията в случая може би е укорима, че допуска блокирането.
Очевидно, някои искат по-слабо присъствие на полиция, за да се улесни планираният погром или окупация на Народното събрание. На български език това се нарича опит за метеж. Кукловодите са недоволни, че няколкото замислени от тях опити не успяват, поради наличието на полиция. Поздравявам полицията!
Надявам се, че властите няма да се хванат на тази уловка и в центъра на София ще има толкова полиция, колкото е необходима, за да респектира кукловодите и да защити спокойствието и сигурността на гражданите!
Политическата конфронтация
Казаното до тук може да се обобщи в една дума – КОНФРОНТАЦИЯ. Нашето общество се тресе от растяща конфронтация, чиито дълбоки корени са в престъпната реставрация от тоталитарен държавен социализъм към див балкански капитализъм, потопил страната в бедност и остра социална поляризация. Милиони българи са смазани от материалната и духовната нищета, от произвола на монополите, на престъпността и корупцията, от масовата покупко-продажба на съвести, от ширещата се крещяща несправедливост, налагана от олигархията, съвместно с политиците. И понеже обикновените хора са безпомощни да си отмъстят за униженията на олигарсите и на политиците, намразиха всичко и всички около себе си. Омразата раздели приятелите, роднините, проникна дори в семействата. България отдавна не е била така настървена, озлобена и разделена.
Конфронтацията у нас се подхранва и от личните качества на най-висшите политици. При сходни икономически и социални условия през последните 24 години, спомнете си каква конфронтация имаше по времето на Филип Димитров (1991-1992 г.), на Иван Костов (1997-2001 г.). След това дойде Кобургът. Без да съм негов симпатизант, обективността налага да се признае, че той внесе известно успокоение в обществената атмосфера. По-късно дойде неговият бодигард – Бойко Борисов. Той отново отрови, ожесточи и опростачи политическия климат и изостри конфронтацията. До такава степен, че тя продължава и след падането му, дори се засилва през последните месеци с прякото му участие.
Никое общество не може да прогресира в условията на конфронтация. Още по-малко икономиката. А без съживяване на икономиката не е възможно подобряване на качеството на живота на хората. Продължаващата бедност, дублирана с все по-остра социална поляризация, ще води до още по-голяма конфронтация. Поради това една от главните непосредствени задачи е постигането на минимум от съгласие по най-важни национални приоритети и преди всичко за възстановяване на поруганата социална справедливост, което трови всичко наоколо. Само така може да се постигне постепенно смекчаване на конфронтацията, която ерозира дълбоко основите на обществения организъм и заплашва с много сериозни последствия. Дано декларацията на Консултативния съвет за национално съгласие от 20 ноември 2013 г. не остане само пожелание, а се превърне в реалност! Тежко ни ако конфронтацията продължи и през следващите месеци и години! Наистина, тежко ни!
26 ноември 2013 г.