Съюз на икономистите в България

 На 18.02.2014 г. се проведе кръгла маса на тема „Новата икономика“, организирана от Софийска търговско-промишлена камара и Търговски вестник.

 

Бяха изнесени следните доклади:

 

Д-р Асен Чорбаджиев „За естествената еволюция на капитализма“

 

Проф. Иван Ангелов „Световната икономика е пред прага на фундаментални промени“ 

 

Проф. Кръстьо Петков „Реиндустриализацията в контекста на концепцията „Капитализъм 4.0”

 

Николай Ников „Новата икономика“

 

Проф. д-р Петко Ганчев „Човечеството на кръстопът. Следващите 15 години“

 

Тони Баждаров „Социална пазарна икономика, демокрация, капитализъм 4.0“

Предлагаме на Вашето внимание някои от тях.

 

Проф. Кръстьо Петков

РЕИНДУСТРИАЛИЗАЦИЯТА В КОНТЕКСТА НА КОНЦЕПЦИЯТА „КАПИТАЛИЗЪМ 4.0”

Уводни бележки

     Разсъжденията в настоящия доклад са провокирани от анализа в книгата на АнатолКалецки„ Капитализъм 4.0: Раждането на новата икономика след кризата(1). Заедно с това се позовавам и на публикации на други автори, които в предкризисния период подновиха дебата за необходимостта от реиндустриализация – като стратегическа алтернатива за преодоляване на пораженията, които нанесе екстремната финансиализация на икономиката в развитите държави и в новоизгряващите пазари в постсъветската зона (2,3). Ползвам и постановки, заложени във визията на Европейската комисия за реиндустриализация, лансирана в края на 2012 г.(4) и в най-новата публикация на Европейската комисия:„Competing in Global Value Chains, EU Industrial Structure Report 2013 (6)

     Тук съзнателно не взимам отношение към идеологическите аспекти на спора относно правилността на деиндустриализацията – стратегия, наложена отвън (главно чрез програмите на МФИ)на повечето постсоциалистически държави в хода на шоковите икономически реформи и форсираните приватизации през 90-те години. Намирам подобен дискурс за подходящ главно за стопанската и политическата история; уроците, които пропуснахме да научим през преходния период са интересни и за подновените теоретизации в глобалната политическа икономия*; но в крайна сметка подчертано идеологизираният спор е контрапродуктивен за управленската практика.

Отправни постановки

Те са главно две и са формулирани в споменатата публикация на АнатолКалецки по следния начин:

1. „ Капитализмът е адаптивна социална система, която мутира и еволюира в отговор на променливата среда. Когато капитализмът е сериозно заплашен от системна криза, се появява нова версия, по-добре пригодена към променената среда, да замести господстващата преди това форма” (1, с. 9).

2. „… финансовият императив на глобалното ребалансиране предполага макроикономическата политика в основните страни-вносителки, която стимулира преработвателните отрасли и износа вместо потреблението, жилищното строителство и финансите….Ако този анализ е верен, следващата фаза на капитализма ще бъде белязана от масирано преструктуриране на индустрията във всяка страна, като стопанските единици по целия свят ще трябва да променят корпоративните си стратегии…” (1, с. 424- к.м. КП).      Би могло да се възрази, че тази прогноза се отнася само за развитите постиндустриални държави, чиито производствен потенциал се съхрани в периода на кризата. Но Калецки, както и други автори обръщат внимание върху факта, че   „ …политическата икономия   през следващите десетилетия ще бъде оформяна не от западните демокрации, а от Китай и другите авторитарни неокапиталистически страни” (1, с. 12). Разбира се, уточнява Калецки, този радикален геоикономически обрат може да се случи ако   Америка и Европа „не покажат идеологическата гъвкавост, необходима за успеха на капитализъм 4.0 (пак там).      В пространния анализ на ДойчеБанк„Europe’sre-industrialisation: Thegulfbetweenaspirationandreality”(4) няколкократносе говори за по-високата динамика и устойчивост на икономиките в Източна Европа срещу ударите на кризата – обстоятелство, което много често се премълчава в политическите коментари и се подценява в специализираните научни публикации.В същата авторитетна публикация като предимство на европейската предкризисното преструктуриране се посочва верижната релокация на индустриални производства от западната към източната част на континента.Същевременно най-новите анализи на ЕК показват една– макар и слаба и неустойчива – тенденция за индустриално оживление в повечето стари и нови членове на ЕС (6, с. 11-12):      „ Данните показват за първото и второто тримесечие на 2013 г. бавно възстановяване на индустриалното производство в ЕС. Между другото, най-новите данни показват крехкостта на това възстановяване, тъй като производството отново спадна леко през третото тримесечие на 2013 г. Силата на възстановяването варира съществено между страните членове на ЕС. Най-силно е възстановяването в Румъния, Полша и Словакия, както и в Балтийските държави –всички тези възстановиха и надминаха пред-кризисните равнища”        Щом новата след- кризисна фаза на капитализма, разгледан като еволюционна, саморазвиваща се и самокоригираща се система, засяга пряко и преходните икономики, логично възниква въпросът за последиците от принудително наложената им деиндустриализация през първата фаза на икономическия преход– в сферата на търговията/износа, трудовите пазари и технологичната надпревара. В този контекст стои и националният/стратегически избор на всяка страна, която е изправена пред предизвикателствата на реиндустриализацията: да се включи ли в паневропейската инициатива, с какъв ресурс и с какъв отраслов профил.      Анатол Калецки е категоричен в предвиждането, че желанието на страните за запазване на диверсификацията на индустриалната структура, както и императивът за разкриване на работни места след рецесията ще уравновесяват „теоретичните ползи на свободната търговия и сравнителните предимства” (1, с. 424). Смятам, че пред подобно предизвикателство е изправена и България, която засега не е сред отличниците по темпове на индустриално възстановяване.. Българският индустриален парадокс      Той се състои в следното: след две десетилетия на безкритично налагана от правителствата ( и безалтернативно приемана от националния бизнес) стратегия на деиндустриализация, по дял на промишленото производство в БВП България се намира в челото на ЕС . Въпреки драстичният спад, в края на 90-те години по данни на НСИ делът на промишлената продукция в БВП е бил 27,1%, а броят на заетите в отрасъла –също над 27%. Тези равнища са малко по-ниски в края на 2013 г.,(24,6% за дела в БВП) както показватнай-новите данни на НСИ.      Ситуацията е парадоксална, защото в същото време във Визията на Европейската комисия се предвижда делът на индустриалния сектор в европейската икономика да се увеличи от 16% през 2012 г. на 20% до 2020 г (5 ). Формално погледнато, още в сегашния момент България е реализирала една от водещите цели на следкризисното развитие на общността ( дори е надминала заложения индикатор с цели 4,6%). Но в макроикономическите анализи, както се знае, формалните/единични индикатори често са подвеждащи. Високият относителен дял на индустриалното производство спрямо БВП автоматично не осигурява на България конкурентни предимства, поради няколко съществени причини:      Първо, днешното сравнително високо индустриално равнище не е продукт на прогресивно развитие, а е траен остатъчен резултат от продължителен срив, т.е. на т.нар. креативно разрушаване (creativedestruction– по Шумпетер)на заварения потенциал в началото на реформите. Данните за динамиката на заетостта и обемите на произведената промишлена продукция през последния четвърт век категорично показват ефектите от разрушителната стратегия .. Което, на свой ред, поставя въпроса доколко днешната кондиция на един отрасъл в отстъпление, изживял многогодишна криза, с ниски нива на създаваната добавена стойност, може да подпомогне един индустриален ренесанс, за който говорят експертите на ДойчеБанк.      Освен това, в структурно отношение експортният потенциал на държавната индустрия, достигнала над 60% от БВП преди 1989 г,. е бил съобразен с т.нар. международно социалистическо разделение на труда в рамките на СИВ. Този мегаконгломерат, изграден планово между източноевропейските държави днес не съществува, въпреки че информационните връзки и бизнес-контактите в някои подотрасли са съхранени в някаква степан. Българската икономика се доминира от сектора на услугите – при това, нискокачествени и зле заплатени услуги, без впечатляващи постижения в конкурентната надпревара за създаването на добавена принадена стойност. Следователно проблемът е да се оформи отново един високо конкурентен национален промишлен комплекс, да се намерят и завладеят нови пазари в и извън ЕС.      Второ, успоредно с деиндустриализацията протече и почти привършва процеса на деквалификация и деградация на работната сила, заета преди време в промишлените дейности. Такава е картината на „преструктурираните” регионални зони на пълна заетост в крупните индустриални агломерации в Северна и Южна България. Особено разрушителни са последиците във Видин, Враца, Плевен, Ловеч, Габрово, Ямбол, Сливен, Родопския минен басейн, Кремиковци,   Перник и др. Краткото определение за засегнатите географски зони на трудова заетост днес е :”изоставащи и перманентно кризисни”. Връщането на деквалифицираната работна сила,   попълнила редиците на армията от безработни или намерили случайна работа в индустриалния бранш е изключително трудно, дори невъзможно – поради генерационни , демографски и социално-психологически бариери . Селяните преди време принудително бяха превърнати в промишлени работници, следвайки социалистическите гигантомански проекти за индустриален скок; възстановяването на крехките традиции на работническата класа сред съвременния български прекариат, след години на кризисни сътресения и усвояване на оцеляващи стратегии, очевидно ще е още по-трудна задача; подобен експеримент, с много премеждия и променлив успех, провежда в момента едно високотехнологично металообработващо предприятие в област Ловеч, успяло с много усилия и стимули да предислоцира едва 34 инженери и висококвалифицирани работници от Кремиковци-АД! Но това са изключения от общото правило за системна деквалификация на промишлените специалисти.      Трето, в индивидуалните стратегии за образователна и професионална кариера на младите поколения все по-рядко се вписва ориентацията към промишления инженерно-технически, изпълнителски труд. Показателни за тази тенденция са незаетите места в специализираните университети , както и растящото търсене на кадри в посочените професионални направления, изпреварващо в пъти предлагането на работна сила.      Изводът от този кратък преглед е по-скоро песимистичен: реиндустриализация върху заварена база и трудов потенциал   може да се реализира значително по-трудно, отколкото ако се започне на чисто поле, разчитайки и на т.нар. Greenfield предприятия. Разбира се, императивът за индустриалната диверсификация, за който говори АнатолКалецки, запазва своето значение. Рестартът: откъде да се започне?      Вече няма съмнение, че инициаторът на реиндустриализацията – като концепция, програма и средносрочен план за действие трябва да е държавата. Този подход е заложен в насоките на ЕС; подобен ангажимент вече беше поет публично от българското правителство в края на 2013 г. Вече се провеждат и първите публични обсъждания с представители на бизнеса, синдикатите, банковите среди и консултантските организации. Думата „реиндустриализация” се превърна в нещо като мобилизиращ слоган за деловите среди у нас.      Сигурен съм, че централизираният подход (наложен отгоре надолу и от правителството към бизнеса) ще възбуди отново дискусията за и против примата на държавата, т.е. за релацията „пазар-държава” в реализирането на макроикономическите стратегии. Тъй като и този спор в България е прекалено идеологизиран, свежда се до противопоставяне на доктрини, а не на аргументи, извлечени от шестгодишната кризисна история и практика, ще се позова отново на авторитетното мнение на АнатолКалецки: „Определящата черта на следващата ера на капитализма ще е признанието, че както пазарите, така и правителствата, могат да грешат и понякога грешките им може да са фатални” (1, с 11); „Размерът на държавата ще трябва да се свие, въпреки че отговорността и влиянието и ще се разширят” (1, с. 19)  „При капитализъм 3.0 (ерата на рейгъномиката и татчъризма-бел. Моя –КП) смесването на държава и бизнес, дори не можеше винаги да се избягва по прагматични причини. При капитализъм 4.0 тази проста поляризация вече няма да има смисъл. Корпоративните ръководства и инвеститорите ще трябва да открият нови пътища за съгласуване на финансовите и политическите цели. Тези, които отказват да го направят, ще бъдат изтикани от бизнеса”( 1,с. 422- к.м.КП). Ако инициаторът е държавата, първичният подбудител и реализаторът на стратегията за реиндустриализация би трябвало да е бизнесът. Кой бизнес обаче?      На първо място поставям онези индустриалци –мениджъри и инвеститори – които съхраниха българската традиция – знания, контакти, информационни механизми, пиетет към промишленото производство и иновациите. Днес те се броят на пръсти, но доказаха, че в металургията (КЦМ- Пловдив), оръжейното производство (Аркус и Арсенал), металообработването (Силвамаш-Левски), минодобива(Елаците , Асарел-Медет, Горубсо -Мадан и Кърджали) и в други подотрасли българският бизнес може да поддържа конкурентоспособност по международни стандарти, да обновява технологиите и да поддържа устойчиви работни места, в т.ч. да прави първи стъпки към преодоляване на екологичните рискове и вредните последици за здравето на работниците и населението..      Това направление на реиндустриализацията се разви без особена подкрепа от страна на държавата, а в определени периоди- оцеляваше въпреки държавната/непазарна и бюрократична намеса.      На второ място е новата високотехнологична индустрия, т.е. истинските Greenfields, построени с чуждестранни и/ или български инвестиции, или пък модернизирани с чуждестранна помощ. Такива са редица   предприятия в микроелектрониката, преработващата промишленост, производството на вино, хранително-вкусовата промишленост и др.      Тук водеща роля на двигатели на индустриалното развитие имаха новосъздадените икономически зони, високотехнологични и индустриални паркове край Пловдив, Варна, Бургас, София и др. Отново – тяхната поява и експанзия стана без активното участие и подкрепа на държавата;      На трето място са новите, вече заявени инвеститорски интереси от бързоразвиващите се икономически региони, притежаващи значителен по обем , стратегически инвестиционни ресурси, високи технологии и авангардни инфраструктурни проекти . Имам предвид преди всичко източноазиатските държави (най-вече Китай), но също държави от Близкия изток, бившата съветска зона, Латинска Америка и Австралия, и в по-малка степен – Западна Европа и САЩ. На фона на този нарастващ инвеститорски интерес към България като врата към еврозоната и с ключово геоикономическо местоположение, ролята на държавата в избора и насърчаването на партньори и проекти е от решаващо значение. Специално подчертавам тази особеност, защото България не е длъжна сляпо да следва очертаните приоритети за реиндустриализация в европейската Визия (още повече, че приоритетните области са очертани доста общо ). Те са: а/ инвестиции в нови технологии; б/ подобряване на пазарната среда за нови продукти; в/ улесняване на достъпа на СМП до финансови ресурси; г/ повече инвестиции в човешки капитал.      На четвърто място идва реанимацията на части от старите промишлени гиганти- Химко, Плама, Кремиковци. Именно части, обновени участъци, а не пълно възстановяване на производствените площадки (което и на практика е невъзможно, поради тоталното разрушаване и разпродажба на материалните активи). Свръхамбициозна ли е задачата за реиндустриализация на вече деиндустриализираната българска икономика?      Отговорът на въпроса зависи в голяма степен от националната бизнес и политическа ситуация: а/ кой ще надделее в спора между поддръжници и противници н реиндустриализацията(което е политическа битка!);б/ правилен ли ще е изборът на модел на диверсификация (битрябвало да се отчете най-напредв какво сме силни като нация-напр. интернет базираните технологии и производствата, изискващи високообразовани специалисти, са по силите на една малка нация като българската, с подчертан афинитет на младото поколение към професионална реализация в авангардните отрасли на икономиката на знанието).      Не на последно място стои проблемът за осигуряване на инвестиционен ресурс за средносрочна реиндустриализация на България. Може да се разчита на финансирането от европейските фондове (при всички случаи то ще е недостатъчно дори за успешен старт на инициативата; нещо повече, самата Европа няма пряк интерес от възраждането на индустрията в България). Друг източник е анемичното (засега) банково и небанково инвестиционно кредитиране. Стратегически инструмент на инициативата може да бъде една нова стратегия за осигуряване на дългосрочен (външен и вътрешен) заем за преструктуриране на икономиката. Това е тема, по която СИБ има готова разработка; тя вече е предоставена на правителството за разглеждане. По нея се налага да се проведе и по-широк публичен дебат, който да се финализира в парламента. Заключение      Реиндустриализацията, подобно на останалите антикризисни и развитийни стратегии, може да е успешна, ако е национално изработена, европейски координирана и глобално ситуирана. Но в хода на нейната реализация би трябвало да надделеят прагматизмът и националният икономически интерес – така, както постъпиха например преди години Полша и Чехия, за да съхранят и обновят своя производствен потенциал. Такъв е един от основните изводи за средносрочната българска икономическа перспектива, произтичащ не само от анализа в полемичната книга на Анатоли Калецки „Капитализъм 4.0”, но и от редица други сравнителни изследвания на успешните антикризисни стратегии и практики. –––––- Интересна дискусия на тази тема между Емил Хърсев, д-р по икономика и Валентин Хаджийски-блогър-икономист от Ню Йорк може да се проследи на www.kpetkov.eu

 

Проф. Иван Ангелов, Член-кор. на БАН

Световната икономика е пред прага на фундаментални промени

Още едно прозрение за развитието на глобалната икономика

         В началото на декември 2013 г. присъствах на представянето на интересна книга „Капитализъм 4.0” с подзаглавие „Раждането на новата икономика след кризата”, от американския автор Анатол Калецки, публикувана у нас от издателство „Класика и стил” ООД. На заглавната страница пише още „Революционно прозрение за следващия етап от развитието на глобалната икономика”.

         Като изхождах от предизвикателния текст, че това е революционно прозрение, преди да съм чел книгата, тъй като я получих едва тогава, представих в телеграфен стил, без предварителна подготовка, моето прозрение за бъдещото развитие на световната икономика, без да претендирам, че е революционно. Оставям тази оценка на читателите. В него включвам също европейската и нашата икономика, като съставни части на глобалната. В следващите редове предлагам моето изказване в силно разширен вид.

            В моя статия във в. ПАРИ от 19 февруари 2008 г. предупредих, че започналата през лятото на 2007 г. ипотечна криза в САЩ вече навлиза в Европа, че преди края на 2008 г. ще се почувства у нас и посочих по какви канали ще стане това. Тогавашният наш министър на финансите заяви, че това са „леки турбуленции”, които няма да засегнат българската икономика, понеже сме имали здрава банкова система. Същото каза и тогавашният премиер. Кризата обаче не се съобрази с бодряческите им думи и ни засегна доста силно през 2009 г. и следващите години. БВП на България спадна през 2009 г. с 5,5%, при 4,5% спад общо за ЕС-27. И до сега сме във фазата на депресията.

         В разгара на кризата в-к Financial Times проведе дискусия на своите страници от януари до март 2009 г. на тема „Нов свят – нов капитализъм” с участието на известни световни учени и публицисти, които споделиха интересни мисли по темата и по бъдещото развитие на световната икономика. Подобна дискусия беше проведена пак там през януари 2012 г. на тема „Кризата на капитализма” с именити участници и сериозни изказвания.

Достойно за съжаление е, че през последните 15-20 години на Запад се водят много активни конструктивно-критични дискусии по текущите икономически и социални проблеми на капитализма и по неговото бъдеще, докато в така наречената „Нова Европа” (Източна Европа и страните от бившия Съветски съюз), преобладава апологията по настоящето и бъдещето на капитализма. Така е и в България. Нашата научна интелигенция в обществените науки, в това число и в икономическите, както по времето на авторитарния социализъм, така и през последните 24 години, не беше на равнището на югославската, унгарската и полската по дълбочина на научното новаторство и с гражданските си позиции. Изключенията се броят на пръстите на едната ръка.

         У нас и сега се говори, че в България няма стратегически изследвания по бъдещото развитие на нашата икономика. Това също не е вярно! Ръководеният от мен колектив в Икономическия институт на БАН публикува през 2003 г. първата у нас „Стратегия за догонващо икономическо развитие на България до 2020 година”. Виж моя сайт в интернет на адрес www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm ,публикация № 43.Там доказахме, че към 2020 г. България може да достигне 50-55% от икономическото равнище на ЕС-15 по БВП на човек от населението, а към 2050 г. – 75-80%. Сравнявахме с ЕС-15, защото тогава в общността членуваха 15 държави и не можеше да се прeдвиди кога, колко и кои нови страни ще се присъединят. Българските политици обаче не ни обърнаха внимание. Те продължават и сега да говорят, че към 2020 г. ще постигнем средноевропейско ниво по качество на живота. Сериозният анализ показва, че това не е възможно. Такива нереалистични оценки са не само безполезни, но и вредни, понеже сеят илюзии в обществото. А несбъднатите илюзии раждат разочарования и негативна енергия.

         Според анкета на Световния икономически форум (виж WEForum, Global Agenda Outlook 2013) десетте най-важни предизвикателства пред света са: нестабилната глобална икономика, крехката еврозона, нестабилната финансова система, нарастващото доходно неравенство, трайната структурна безработица, вакуумът в световното лидерство, недостатъчното приспособяване към промените в световния климат, икономически мотивираните социални вълнения, дефицитът на природни ресурси, хроничната бюджетна небалансираност. Подреждането е според относителния дял на отговорите в нисходящ ред.

През последните 10-15 години съм разсъждавал, а по отделни аспекти съм публикувал мои виждания по стратегическото икономическо развитие на света, Европа и България. В най концентрирана форма това беше направено в гореспоменатата Стратегия и още повече в монографията ми „Световната икономическа криза и България”, публикувана от издателството на БАН през 2010 г. (виж публикация № 157 в моя сайт в интернет). Тук ще споделя накратко в телеграфен стил мои убеждения по налагащи се фундаментални промени в развитието на световната, европейската и нашата икономика през следващите години и десетилетия.

Ще се огранича само с икономическата област, без да навлизам в очакваните главозамайващи новости в информационните технологии, нанотехнологиите, новите източници на енергия и нови материали, в транспорта, медицината, бита на хората и т.н. през следващите 10-20-30 и повече години. На тези теми има огромен брой интересни публикации. Въздържам се да навлизам тук и в изключително интересната тема за взаимодействието между икономика и технологии, което ще се активизира още повече през следващите години и десетилетия.

1.Пазарът е едно от най-великите открития на човешката цивилизация. Големият спор между икономистите не е да има или да няма пазар, а в съчетаването на ролята на пазара и на държавата в икономиката. Между икономистите доминират две основни тези по ролята на държавата в управлението на икономиката:

Пазарните фундаменталисти се придържат към конфронтационния принцип „или пазар или държава”, като отричат напълно ролята на държавата и я свеждат до „нощен пазач” или злоупотребяват с „невидимата ръка” на Адам Смит. Верни на своята идеологическа богиня – покойната Айн Ранд, те смятат, че там където действа свободният пазар всичко процъвтява, а при намеса на държавата – всичко се срива, като дават за пример системата на централното командно-административно планиране от недалечното минало. Първо, след рухването на авторитарния държавен социализъм не познавам сериозен икономист, който да е за връщане към познатото ни централно командно планиране. Второ, Адам Смит никога не е вярвал във всемогъщата роля на пазара и това личи от неговите основни трудове „Теория на моралните чувства” и „Богатството на народите”, и Трето, както казва Нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц, ръката е „невидима”, защото не съществува.

Пазарните реалисти поддържат конструктивния принцип „и пазар и държава”, които се допълват и подпомагат, а не си противоречат и изключват взаимно. По света няма държава, чиято икономика функционира изцяло по логиката на свободния пазар, без правителствена намеса. Такива икономики има само като свръхопростени илюстративни примери в примитивните учебници по икономическа теория за начинаещи.

Добре е също да се напомни, че светът или негови региони никога не са излизали от сериозна криза, без активната помощ на държавата. Така стана и през последната глобална криза. Големите финансови и нефинансови корпорации молеха държавата да ги спасява. В Америка, Европа, Япония, Русия и в други региони държавата осигури няколко трилиона долара за спасяване на големи финансови и нефинансови институции. Част от тях дори бяха временно национализирани, за да бъдат спасени. Представяте ли си каква катастрофа щеше да сполети света ако не беше решаващата спасителна намеса на държавата по време на Великата депресия през 1930-те и през последната криза от 2008-2009 г.?

Човечеството се нуждае не от „голямо” или от „малко” правителство, а от интелигентно правителство. Най-сполучливото решение е във формулата за „регулирана пазарна икономика”.Особено важна е интелигентната държавна регулация във финансовия сектор, който е много по-чувствителен на шокове от реалния сектор. Такава аз виждам световната, европейската и българската икономика в обозримото бъдеще.

2. Широко разпространено е гледището, че частната собственост е по-рационална от държавната и е двигател на икономическия прогрес. В чл. 17, ал. 3. на нашата конституция пише, че „частната собственост е неприкосновена”. Нищо подобно не е предвидено за държавната собственост. От това може да се заключи, че държавната не е такава и че са допустими посегателства върху нея. По света са известни хиляди и хиляди примери за икономически и социално нерационално, а също и на рационално поведение както на частната, така и на държавната собственост.

Още по-фрапиращо е нерационалното поведение на частната собственост в България през последните две десетилетия, в това число и нейното масово престъпно зачатие. Много са фактите, когато частни компании регистрират двуцифрени увеличения на оборота, а в балансите си показват, че нямат печалба и не плащат корпоративен данък, макар че той е между най-ниските в света. Данъчните ревизии на НАП установяват масови нарушения. Те не плащат и задълженията си към свои стопански партньори, към банките, към социално-осигурителната система и дори към собствения си персонал.

От години търся задоволителен отговор на въпроса: защо държавната българска икономика по времето на социализма осигуряваше достатъчно вътрешно натрупване за впечатляваща инвестиционна активност и сравнително висок прираст на производството, без особено голяма външна задлъжнялост (движеща се средногодишно около 3-5 млрд. щатски долара и достигнала своя максимум около 10 млрд. долара в края на 1989 г.), а сегашната предимно частна българска икономика поддържа много по-ниско вътрешно натрупване, по-слаба инвестиционна активност и прираст на производството, въпреки многократното увеличение на брутната външна задлъжнялост (достигнала в края на ноември 2013 г. 37420,5 млн. евро или 53,5 млрд. щатски долара при курс 1,43 дол/евро) и значителния нетен приток на европейски ресурси. Отговорът, според мен, е в масовото укриване на печалби от частните български фирми и нелегалните им трансфери зад граница от чуждестранните компании. И това става в големи мащаби години наред под благосклонния поглед на нашите контролни институции. Грубо неверни са твърденията на български пазарни фундаменталисти, че при частна собственост всичко процъвтява и се развива, а при държавна – се срива.

И сега и в бъдеще главен двигател на прогреса е и ще бъде лоялната конкуренция, а не формата на собственост. Различните форми на собственост и на стопанисване трябва да са равнопоставени пред закона, да се състезават под икономическото слънце и да доказват правото си на съществуване. Предимството на един или друг вид собственост не трябва да се предпоставя, а да се доказва в суровите условия на стопанската практика на полето на конкуренцията както в национален, така и в международен мащаб. Това ще е още по-важно и по-необходимо в бъдеще.

Ако съдим от опита на България и на много други страни стопанските дейности в условията на естествен монопол не следва да се приватизират. Защото всеки монопол е лош, но частният е най-лош. Не следва също да се приватизират дейности със силна социална насоченост: електроснабдяване, водоснабдяване, топлофикация, чистота, снегопочистване, градски транспорт, междуградски железопътен и автомобилен транспорт, здравеопазване, домове за възрастни хора и за увредени лица, социално осигуряване и други подобни.

Там където доминира грижата за живота и здравето на хората няма място за печалбата – основният двигател на частната инициатива. В този ред на мисли и до сега не разбирам защо българските държавни и общински болници са търговски дружества? Защо здравето и животът на хората се превръщат в стока? Защо една уж социалистическа партия – мандатоносител на настоящото правителство, търпи този социален парадокс? Те трябва да действат като държавни или общински предприятия под силен обществен контрол, без да се стремят непременно към печалба. Тяхната дейност трябва да се оценява по качеството на лечението на хората, а не по финансовия им баланс. В някои от тях може да се прилага държавно-частно парньорство, но също под силен обществен контрол. Бъдещето на световната, европейската и българската икономика следва да се основава на смесени форми на собственост и стопанисване, функциониращи в конкурентна среда.

3. През последните две десетилетия ни проглушиха ушите с твърденията за финансовата стабилност, като фундаментална предпоставка за успешно развитие на икономиката и обществото. Това се прави и сега от много политици и от икономистите – пазарни фундаменталисти. В ЕС дори има задължителни количествени критерии за финансова стабилност (критериите от Маастрихт): бюджетен дефицит – до 3% от БВП, публичен дълг – до 60% от БВП, инфлация – до 1,5% и т. н. Само неграмотният човек или авантюристът могат да оспорват необходимостта от финансова стабилност.

И аз съм за финансова стабилност, без да я фетишизирам, но твърдя, че също толкова важна е и социалната стабилност. Без нея дори е немислима трайна финансова стабилност. Когато омерзените и доведени до отчаяние бедни хора се разбунтуват настъпва краят на финансовата и на всякаква друга стабилност. Вярно е и обратното. За това обаче не се говори. Потребността от социална стабилност отсъства и в критериите на МВФ, на Световната банка и на други глобални институции.

Никой, в това число и ЕС, дори не мисли да установява задължителни количествени критерии за социална стабилност: процент на максимално допустима безработица или минимално необходима заетост, максимално допустим Джими коефициент като мярка за доходно разслоение, минимална работна заплата, минимална пенсия, максимално допустима заболеваемост и/или смъртност от особено опасни болести, максимално допустима детска смъртност, минимално допустима продължителност на живота, максимално допустима неграмотност, максимално допустимо отпадане на деца от основното образование и т.н.

Опитват се да ни внушават, че дори мисленето по тези теми е вредно, политиката – безотговорен популизъм, а действието – авантюра. В много страни по света има различни варианти на минимална заплата, въведена от съответните правителства или в резултат на преговори между бизнеса и профсъюзите. Едва през последните години у нас се въведе минимална заплата и минимална пенсия, въпреки продължаващата съпротива на работодателските среди. Такива има и в редица европейски страни. От 2014 г. се въвежда минимална заплата и в Германия, след мъчителни преговори между управляващите партии.

Анкета на Световния икономически форум (виж цитираната по-горе публикация) показва, че на въпроса: Съгласни ли сте, че бизнесът трябва да се интересува от решаването на социалните проблеми, даже когато влияят на рентабилността?, отговорите се разпределят по следния начин: 48% са категорично съгласни; 44% са съгласни; 7% не са съгласни; 1% са категорично несъгласни. Преобладаващите позитивни настроения към социалната стабилност са очевидни и логични за нашето време в цивилизованите пазарни икономики.

Следователно, фундаментално изискване за бъдещото развитие на световната, европейската и българската икономика трябва да бъде органичното и трайно съчетаване на финансовата и социалната стабилност. Едната не е възможна без другата!

4. В света протича масирано глобално преразпределение на доходи – от вносители към износители на петрол и природен газ, от бедни към богати страни, от труда към капитала в рамките на тези страни и по много други канали. Спадането на реалните разполагаеми доходи на мнозинството от населението, освен че е несправедливо, ограничава платежоспособното търсене в глобален, регионален и национален мащаб.

Големият въпрос е дали наемният труд ще продължава да се примирява с намалението на своето жизнено равнище в името на свободната международна търговия или на форсираната глобализация от американски тип? Всички сериозни изследвания, в това число и споменатата по-горе публикация на Световния икономически форум, показват, че социалните проблеми се изострят в Америка, Европа, Япония и в другите региони. Расте социалната пропаст между Севера и Юга.

През 2012 г. Joseph Stiglitz публикува капиталния си труд „Цената на неравенството”.Там той пише: „Ние се превръщаме в страна, в която богатите живеят в затворени общности, изпращат децата си в скъпи училища и имат достъп до първокласна медицинска помощ. Мнозинството от народа обаче живее в условия на несигурност, има достъп в най-добрия случай до посредствено образование и до ограничено здравеопазване”. И по-нататък: „Сегашното американско общество се управлява по правила на играта, които отслабват способността на работниците да се пазарят равностойно с капитала”. Той обръща специално внимание, че „Неравенството води до по-малък растеж и по-ниска ефективност”. Много интересни са публикациите в тази област на Jacob S. Hacker, Paul Pierson, Lawrence Lessig, Timothy Noah, Paul Krugman и много други световно известни учени. Това описание на американските реалности важи изцяло и за България.

С продължаващото небалансирано разпределение на доходите в глобален мащаб светът е изправен пред намаляващо общо търсене. Защото в едни страни се събират огромни ресурси, които се натрупват, без да се пускат в полезен стопански оборот, а в същото време в други страни те липсват, изострят се дефицитите и расте задлъжнялостта. Произволната рестриктивна политика на правителствата в Америка, Европа и други страни, уж в името на финансовата стабилност, потиска допълнително глобалното търсене. Прогресивното данъчно облагане може да помогне за укрепване на икономиката чрез „икономическите стабилизатори”, но могъщи заинтересовани среди не го допускат, а техните сервилни икономисти ни поучават, че пропорционалното („плоското”) облагане било най-справедливото. Нищо подобно!

Такова твърдение е подигравка с икономическата логика, с икономическите реалности и с интелектуалното равнище на средния гражданин. То е злоупотреба и с историческата памет на народите. Без да се връщаме в античен Египет и антична Гърция, където има следи от прогресивно облагане, най-ранното системно приложение на прогресивно облагане е известно в Англия през 1435 г., а в Америка първият прогресивен данък е въведен в 1862 г. при президента Абрахам Линкълн.

Българският пример със системното потискане на доходите през последните две десетилетия и въвеждането на „плоските” преки данъци без необлагаем минимум е класически със своята социална наглост, подсладена с красива фразеология за постигане на „леви” цели с „десни” средства. Фактите у нас и в чужбина показват, че с въвеждането на рекордно ниските „плоски” преки данъци постъпленията в бюджета намаляват, но техните привърженици продължават да ни убеждават в обратното, уж в резултат на „изсветляване” на икономиката. Още по-странно е, че всичко това е направено и поддържано от доминирано от социалисти правителство!

Светът има нужда от огромни инвестиции, за да отговори на предизвикателствата на глобалното затопляне, за осигуряване на качествена вода и храни на хората, за развитие на интелигентни транспортни и телекомуникационни системи, за енергоспестяване, за разработка на нови технологии и материали. Необходими са мащабни мерки за поддържане на достатъчно вътрешно и външно търсене и особено за стимулиране на инвестиционната активност, като предпоставки за нормален икономически растеж. Без тези условия не е възможно успешно развитие на световната и на европейската икономика през следващите десетилетия.

5. Растежът на БВП трябва да се съчетава с растеж на заетостта. В рамките на концепцията за “зеления растеж” в следкризисната икономика само растежът на БВП не е достатъчен. В развитите икономики се очаква възстановяване на предкризисното производство без симетрично възстановяване на предкризисната заетост. Наричат го “възстановяване с безработица”.

Между САЩ и ЕС има различия в провежданата политика за излизане от кризата. В САЩ тя е по-гъвкава и дори стимулираща, в резултат на което растежът е по-висок – очакван 1,6% за 2013 г. и прогнозиран 2,6% за 2014 г., а безработицата по-ниска – 7,3% през октомври 2013 г. В ЕС провеждат по-рестриктивна политика, в резултат на която през 2013 г не се очаква никакъв растеж (0,0%)., а безработицата е по-висока – 10,9% през октомври 2013 г. От това личи колко силно тези ключови показатели зависят от характера на икономическата политика. Така ще е и в бъдеще.

Стимулиращата политика осигурява по-висок растеж и по-ниска безработица. Рестриктивната политика гарантира стагнация и дори рецесия, и висока безработица. Могат да се използват различни инструменти за стимулиране на растежа: гъвкава политика на доходите за осигуряване на по-голямо платежоспособно търсене на домакинствата, нулеви или близки до нулата лихви, изгодни кредити и кредитни гаранции, бюджетни стимули с публични разходи за инфраструктура и създаване на работни места, управляване на валутните курсове за стимулиране на износа, данъчни стимули, субсидии и регулаторни политики за насърчаване на частните инвестиции.

През октомври 2009 г. президентът Обама заяви: “Икономическият растеж не е заместител на растежа на заетостта… Но ние няма как да създаваме нови работни места, освен ако икономиката расте… Чака ни дълъг път, преди да се върнем към просперитета”. В света растат опасенията от социална криза. Бившият главен икономически съветник на президента Обама – проф. Лари Самърс заяви през януари 2010 г. в Давос: „Повишението на заетостта може би никога не е било по-важно, отколкото е сега… С банковите кредити, все още ограничени, и домакинствата склонни към спестявания, повишението на доходите е крайно необходимо за увеличаване на търсенето. Потребителското търсене осигурява около 70% от икономическата активност в Америка». Икономика, която не осигурява икономически ефективна пълна заетост, няма перспективи за трайно и безконфликтно развитие.

Следкризисната заетост в България ще е не само по-малка по брой, но и с по-модерна професионална структура, по-висока квалификация, по-производителна и по-мобилна. Това обаче трябва да се подготвя отсега. Най-вероятно е продължително и бавно възстановяване на нашата икономика по външни и вътрешни причини и още по-бавно (поне с 8-12 месеца) – на заетостта, което означава запазване на относително висока безработица за дълго време. То може да ни създаде сериозни проблеми – ниски доходи, ограничена покупателна способност, слабо вътрешно търсене, ниско потребление, продължително икономическо възстановяване. И в крайна сметка – социално напрежение.

Самотният икономически растеж наистина не е заместител на растежа на заетостта в световната икономика, а също и на национално равнище в обозримото бъдеще. Необходим е едновременен растеж на заетостта и на доходите. Бъдещият глобален растеж ще зависи все повече от наличието или липсата на растеж в новите пазарни икономики. Това повишава и тяхната отговорност за бъдещето на света. Ще настъпва фундаментално преразпределение на социално-икономическите отговорности между развитите страни и новите пазарни икономики.

6. Бедността и социалната поляризация са едно от най-големите предизвикателства за развитието на света, на Европа и на България. Няма по-голям дефицит в световен мащаб от дефицита на справедливост. А липсата на справедливост ражда недоволство, отчуждение, апатия, омраза, политическа и етническа нестабилност, конфронтация. Преполовяването на крайната бедност към 2015 г. беше една от осемте главни цели на развитието за хилядолетието, обявени от ООН в 2000-та година, но тя не се изпълнява.

През последните 10-15 години икономическото неравенство расте бързо и в развитите страни, където исторически то е било винаги по-умерено. В САЩ 1% от населението притежава 20% от националното богатство, а в Европа – 6%. Все по-често сме свидетели на разлики между минимални и максимални доходи на отделни личности или професии в порядъка на стотици пъти. Това в никакъв случай не отразява разликата в приносите на съответните личности или професионални групи по месторабота. Растат примерите, когато 10% от населението в отделни страни притежават 50-60 и повече процента от националното богатство. Всичко това създава растящо напрежение, което прави невъзможно нормалното икономическо и социално развитие през следващите десетилетия. То налага в центъра на вниманието на държавата да бъде ограничаването на бедността и социалната поляризация, при запазване на здравословно умерено доходно разслоение, типично и необходимо за всяко нормално пазарно стопанство.

България е между страните от ЕС с най-голямо социално неравенство. Над 25% от населението живее под прага на бедността. Доходите на най-богатите 20% от населението са 6,5 пъти по-високи от доходите на най-бедните 20%. В Норвегия тази разлика е 3,3 пъти. Ако се сравняват първите и последните 10% от населението разликата е още по-голяма и продължава да расте. Делът на хората, застрашени от бедност и социално изключване у нас – около 50%, е най-висок между страните от ЕС при среден за общността – 24%. Дисбалансите са още по-големи на регионално ниво. В България са най-изостаналите региони в общността. Според оценка на британската Economist Intelligence Unit България е между страните с висок риск за социално напрежение през 2014 г.

Трябва още да се има предвид, че при едно и също доходно разслоение, изчислено примерно като коефициент Джини, то е много по-болезнено в бедните страни, като България, с ниско средно равнище на доходите, отколкото в богатите страни, като например Австрия, с високо средно ниво на доходите. Бедният австриец живее много по-добре от бедния българин. Да не говорим за бедните африканци, индуси, пакистанци.

Трябва също да се знае, че високият дял на сенчестата икономика прикрива истинската картина за доходното разслоение. Ако можехме да обхванем и сенчетата икономика, която (според Центъра за изследване на демокрацията) има лека тенденция към намаление през последните десетина години, но отново нараства през 2013 г., ще получим доста по-висок коефициент Джини от официално оповестявания. Защото доходи укриват богатите, а не бедните. Не защото бедните по природа са непременно по-честни, а понеже няма какво да укриват и са изложени на по-малко изкушения.

Пазарните фундаменталисти смятат, че колкото по-голяма е икономическата свобода и по-силно доходното разслоение, толкова по-висок е икономическият растеж. Това не се потвърждава нито от теорията, нито от практиката. Стопанската история показва, че колкото по-голяма е доходната и имуществената поляризация, толкова по-бавно е социално-икономическото развитие, поради по-силното напрежение, нестабилност и несигурност в обществото. Ключът за успешното развитие на света, на Европа и на България през следващите десетилетия е в реабилитацията на социалната справедливост. Това, разбира се, не означава реабилитация на уравниловката, позната ни от недалечното минало.

7. В контекста на бедността и социалното разслоение, важна е също държавната политика спрямо труда и капитала. Провеждането на небалансирана политика в полза на капитала и във вреда на труда, както е у нас през последните две десетилетия, създава допълнителна бедност и социално разслоение, което поражда още по-голямо социално и политическо напрежение. То се изразява в силно изоставане на прираста на средните доходи в сравнение с повишението на производителността на труда; в крайно нисък дял на възнагражденията на наетите в структурата на БВП по елементи на доходите (37% у нас при 75-85% в развитите европейски страни); в силно изоставане на доходите у нас (около 25%) в сравнение със средното им ниво в ЕС от равнището на БВП на човек от населението у нас (47%) в сравнение със средното му ниво в ЕС.

Нормално развитие на икономиката е възможно само при балансирана политика към труда и капитала. Държавата трябва да осигурява справедливо разпределение с политиката на доходите, а също и с инструментите на преразпределителната политика и особено с данъците. Много важно за тази цел е преките данъци в България да преобладават над косвените (както е в Западна Европа) и да са поне умерено прогресивни. Не трябва да се допуска облагодетелстване чрез данъците на едната социална група, за сметка на другата, както е сега в България. Защото данъчна система с преобладаваща роля на високи косвени данъци (ДДС и акцизи) и ниски (10%) пропорционални преки данъци без необлагаем минимум прави именно това. Наложителна е по-скорошна отмяна на пропорционалните преки данъци и преминаване към умерено прогресивни с необлагаем минимум, както е в повечето страни от ЕС.

Двете социални групи – трудът и капиталът, не могат една без друга и трябва да си сътрудничат. Въпреки различните и често пъти противоречиви интереси, трябва да се търсят компромисни решения и да се избягва или поне смекчава конфронтацията между тях. Държавата трябва да бъде обективен арбитър в тези взаимоотношения.

Сложните отношения между труда и капитала сега придобиват още по-сложни измерения: взаимоотношения между труда (работещите в дадена страна), капитала (работодателите в тази страна) и държавата (държавните институции и законодателството) в същата страна. В този случай държавата е не само арбитър в двустранните отношения между труда и капитала, но и страна в тристранните взаимоотношения. Тези взаимоотношения са особено сложни в новите пазарни икономики в различни региони на света, в това число и в бившите социалистически страни в Източна Европа и в слабо развитите страни от Африка, южна Азия, Карибския регион и части от Южна Америка.

Зачестяват случаите на произволно, дори агресивно поведение на капитала (и особено на чуждестранния капитал) не само към работещите от съответната страна, но и към държавните институции и законодателството в тази страна. Чуждестранният капитал много често не се съобразява със законите на страните домакини, като налага неравноправни приватизационни и концесионни договори, прилага различни методи за незаконен трансфер на печалбите си в чужбина, корумпира масово високопоставени лица в приемащите страни, избягва плащането на данъци, третира по различен начин чуждестранните и местните си стопански партньори във вреда на местните, забавя или избягва изплащането на заплати и осигуровки, прекратява произволно и без предизвестия стопанската си дейност, като я изнася в други страни заедно с машините и съоръженията, а също и чрез прилагането на международното законодателство, което, много често при спорове отсъжда необосновано в полза на чуждестранния капитал.

Трябва да се вземат мерки за въвеждане на ред и справедливост в този триъгълник от сложни взаимоотношения между държави, капитал и наемен труд през следващите години и десетилетия. Без това не е възможно нормално икономическо и социално развитие в глобален, регионален и национален мащаб.

8. Много важен фактор за успешно развитие на всяка страна е доверието на нейните граждани в държавните институции, в законодателството, в наличието на справедливост в обществото и на морал в политиката. Ако има доверие гражданите ще подкрепят и изпълняват решенията на държавните институции, ще спазват законите, ще плащат данъците си, ще проявяват по-голямо разбиране към вземаните, понякога непопулярни, но необходими решения, ще са непримирими спрямо престъпността и корупцията.

В световен мащаб има обща тенденция към спад на доверието в политиката и политиците. Картината е пъстра по страни и региони. Тя е по-благоприятна в развитите страни, особено в скандинавските, в Япония, САЩ, Канада, по-малко благоприятна в новите пазарни икономики и най-неблагоприятна в развиващите се страни. В някои страни бизнесът и престъпността се срастват с държавни институции и се превръщат в мафия.

В България картината е неблагоприятна. Това личи от ниското доверие в Народното събрание, Правителството, Президента, съдебната система, в масовото неплащане на данъци и осигуровки, в безразличие към националните идеали, към ширещата се престъпност и корупцията. Има опасно тясна връзка между държавната власт, бизнеса и престъпността. Може би неслучайно се говори, че „някои страни имат мафия, а в България мафията си има държава”. Ако остане така през следващите години и десетилетия, липсата на доверие на гражданите в държавата ще бъде един от главните източници за нестабилност в обществото и пречка за успешно икономическо и социално развитие по света и у нас.

9. В световен мащаб от векове протича гигантско разделение на труда, което се активизира с течение на времето. Учените още спорят кога е придобило чертите на глобализация. След Втората световна война то е особено мащабно, многоканално и активно, че безспорно заслужава да се нарича глобализация. В продължение на десетилетия преобладаваха интеграционните процеси между държави на двустранна основа и между групи съседни държави. След Втората световна война, освен глобалните институции от Бретън Уудс (за които ще стане дума по-долу), бяха създадени големи регионални интеграционни общности в различни части на света, между които до 1991 г. най-важни бяха ЕС и СИВ, а след разпадането на СИВ (през юни 1991 г.), такава сега е Европейският съюз. В бъдеще

се очаква развитие на новата групировка Евразия (Русия, Казахстан, Белорусия, Армения и други страни).

 

През следващите десетилетия границите между двустранните и регионалните икономически общности ще избледняват и ще се засилва глобалната икономическа интеграция. Това означава нарастваща взаимна зависимост между националните икономики, а също и между регионалните общности в световен мащаб. За разлика от стереотипите от времето на студената война, Китай сега е силно заинтересован от нормално развитие на САЩ и Европа, както е и обратното. Същото важи за Русия. Икономическите сътресения в едни региони на света обхващат бързо останалите региони и се превръщат в глобални. Това налага изработването на механизми за регулиране на взаимните зависимости. Националните и регионалните проблеми на икономическото и социалното развитие все повече се превръщат в глобални, които не могат да се регулират с национални или регионални решения. Глобалните проблеми изискват глобални решения. Това е абсолютно необходимо за бъдещото развитие на световната икономика.

 

10. Либерализацията на световната търговия може да е полезна и за двете партниращи страни само между приблизително равностойни по конкурентоспособност и с взаимно допълващи се структури средно- или високоразвити икономики. Тя обаче не е полезна и за двете партниращи страни между високо развити конкурентоспособни икономики, от една страна, и слабо- или средноразвити неконкурентоспособни икономики, от друга. Една начинаеща в индустриалното си развитие страна не може да бъде конкурентоспособнаот самото начало спрямо държави, тръгнали по този път преди десетилетия и дори столетия и натрупали огромен стопански, институционален, социален и политически опит. В такива случаи свободната световна търговия, като правило, облагодетелства по-силната и ощетява по-слабата икономика.

 

В началните етапи на своето развитие всяка страна се нуждае от протекция на прохождащата си икономика, докато стъпи солидно на крака. Примерите по света са милиони и датират от векове насам. В своя труд през 2002 г. Ha-Joon Chang доказа за пореден път една общоизвестна истина, че всички сегашни богати страни са използвали икономическия протекционизъм в масови мащаби на ранните етапи на индустриалното си развитие.А след оформянето на диктата на Вашингтонския консенсус в края на 1980-те, същите тези страни не разрешават на нас през последните десетилетия да правим това! Отказът от протекционна политика стана задължително условие за членство в ГАТТ, а след това в Световната търговска организация. Нещо повече, опитват се да ни внушават, че свободната търговия била полезна за средно- и слабо развитите икономики. Това не е вярно! Световните търговски реалности са съвсем други.

 

Широко известният между икономистите „infant industry argument” е развит за първи път от Alexander Hamilton в 1790 г. и доразвит по-късно от Daniel Raymond. Спомнете си също за масовото му използване от САЩ, Великобритания и всички страни от Западна Европа през последните векове и особено след Втората световна война, а също и в Япония и Латинска Америка през 1950-1970-те години. Япония едва ли щеше да е това, което е сега, без мащабното прилагане на протекционна политика след 1945 г., препоръчана и разработена с помощта на стопанската част на американската окупационна администрация, доминирана тогава от идеите на кейнсианската школа. Видният икономист и бивш президент на Мексико (от 1994 до 2000 г.) Ernesto Zedillo препоръча по-широкото използване на такава политика в специален доклад до Генералния секретар на ООН през 2000 г. Доминиращата тогава консервативна философия на Вашингтонския консенсус се погрижи за задушаването на тази идея.

 

Налага се сериозна преоценка на концепцията за либерализация на световната търговия. Особено поради неравнопоставеността между конкурентоспособните високо развити страни и неконкурентоспособните средно- и слабо развити страни. Нещо повече, подобна преоценка е нужна и на условията на Общия Европейски пазар в защита на интересите на по-слабите страни членки. Поради наследената от векове икономическа изостаналост, независимо от полаганите усилия, още много години тези страни ще бъдат неравностойни партньори на високоразвитите западноевропейски икономики и ще губят от участието си в общия европейски пазар. Без това не е възможен нормален икономически и социален прогрес на средно- и слабо развитите страни във и извън рамките на Европейския съюз. Без това тези страни не могат да формират здравословни ефективни и конкурентоспособни структури на своите икономики, които да изведат техните народи от бедността и да постигнат постепенно икономическо сближаване с най-богатите страни членки.

 

Опитът на България и на другите по-бедни страни членки на ЕС от Източна Европа е достатъчно показателен. А за постигането на съпоставима конкурентоспособност в търговията със старите страни членки на общността в най-добрия случай ще са нужни още няколко десетилетия. Представяте ли си какво ще се случи с икономиките на по-бедните страни членки през тези десетилетия? За да ви улесня – погледнете съдбата на цветущото някога българско земеделие и на относително добре развитата българска индустрия. Вътрешнообщностната неравнопоставеност беше подсилена с дискриминационната политика по аграрните субсидии между старите и новите страни членки в продължение на седем години. Същото ще сполети и неконкурентоспособните икономики на Украйна, Молдова, Грузия и Беларус, ако отворят границите си за свободна търговия със западноевропейските страни. Това ще предизвика масови фалити на неконкурентоспособните им предприятия и висока безработица в асоциираните страни с всички негативни последствия. На народите на тези страни обаче не се казва суровата икономическа истина.

 

11. Глобализацията на икономическите и социалните процеси изисква и глобални институции за тяхната регулация и координация, особено във финансовия сектор. Това пък очертава все по-остро негодността на настоящата архитектура на световната финансова система, основана на създадените с решенията в Бретън Уудс (САЩ) през юли 1944 г. институции: МВФ и Световната банка, впоследствие ГАТТ (от 1947 до 1995 г.), Световната търговска организация (поела функциите на ГАТТ от 1995 г.) и други със сегашните им функции и при тотално господство на САЩ и още няколко най-богати страни. Те обслужваха и сега обслужват като гаранти преди всичко интересите на богатите страни и на световния финансов капитал – кредитори на по-бедните страни. Техните дефекти се чувстваха от десетилетия и особено болезнено по време на кризи. В разгара на кризите имаше силни критични декларации на държавни ръководители и на видни учени и обещания за спешни реформи в тези институции, които бяха забравени след отшумяването на кризите и не беше направено нищо значимо по модернизирането им в съответствие с новите световни реалности.

 

В разгара на последната световна криза преобладаваше мнението, че се налага спешна радикална реформа на тези институции, особено на МВФ. След апогея на кризата това беше отново забравено. От шумни декларации и закани за ликвидация на МВФ в сегашния му вид, противно на очакванията, наверно под задкулисния натиск на САЩ, се пристъпи към разширяване на неговите функции и увеличаване на предоставяните му за разпределение ресурси, придружено от козметични изменения в квотите за гласуване на страните членки. Съществена промяна в политиката на МВФ обаче не настъпи. Това протакане едва ли може да продължава безкрайно. Всяко отлагане ще увеличава деструктивните последствия на бъдещите кризи. Система, която допуска и толерира абсурдни крайности, се саморазрушава.

 

Необходима е по-добра регулация и координация на паричната политика по света и международна координация на стимулиращите програми за възобновяване на растежа и по-бързо излизане от настоящата и от бъдещи кризи. Може би е необходим глобален регулативен орган за наблюдение и оценка на системния риск. Нужна е нова система за уреждане на просрочия от фирми, действащи в няколко страни, включително и на дългови просрочия от суверенни държави. Необходими са решения за постигане на по-добра глобална балансираност в натрупването и потреблението, в износа и вноса, във валутните резерви. Имаше предложения за създаване на Световна институция за развитие чрез обединение на Световната банка и МВФ, Световна търговска организация с обновени функции, Световна организация за опазване на околната среда и на световния климат.

 

Вниманието следва да се концентрира върху най-големите предизвикателства на 21. век: борбата с бедността и растящата социална поляризация, опазване на околната среда и смекчаване на промените в световния климат, осигуряване на храна и вода за световното население, което се очаква да достигне 9 млрд. души към 2050 г., предсказване и смекчаване на негативните последствия от глобалните финансови и икономически кризи, укрепване стабилността на международната финансова система, преоценка на предимствата и недостатъците на свободната търговия за новите пазарни икономики и за слабо развитите страни и извършване на налагащите се реформи, по-рационално съотношение между реалния и финансовия сектор в световната икономика. За България ключово предизвикателство ще бъде демографската криза, прерастваща вече в катастрофа.

 

Фундаменталните промени са не само необходими, но и неизбежни. Защото ако сегашните дисбаланси не бъдат преодолени, следващият срив може да ни сполети преди да сме се съвзели от сегашния. Новите пазарни икономики ще трябва да играят все по-важна роля в управлението на тези организации, особено Китай, Индия, Бразилия, Русия и още няколко бързо развиващи се страни с мощни икономики. Една от важните задачи на тези страни следва да бъде превръщането на световните финансови институции в защитници на интересите както на кредиторите, така и на кредитираните страни.

 

12. В края на 20-ти век около две трети от световните валутни резерви са били в щатски долари. През последните десетилетия между 40 и 60% от международните финансови трансакции са били деноминирани в щатски долари. В края на 2006 г. еврото обаче изпревари щатския долар в комбинираната стойност на парите в обръщение. Анкета на Световния икономически форум (виж посочената по-горе публикация) показва, че 58% от анкетираните очакват все по-широко използване на китайската валута в международния икономически обмен през следващите години.

 

Необходима е нова световна резервна валута. Светът няма да забрави как кризата в една валута (щатския долар) предизвика с нищо непровокирана криза в 2008-2009 г. във валутите на почти всички други държави с тежки последствия за десетки трилиони долари, засягащи милиарди хора. Америка сега използва грамадни богатства от други страни, като се възползва от глобалната доминация на долара. Дж. Стиглиц писа, че „основаната на американския долар резервна система е присъщо нестабилна и вече остаряла… Необходима е глобална резервна валута, основана на пазарна кошница от валути, като отражение на сегашния многополярен свят”.

 

Едновременно с това Америка изнася своите проблеми в чужбина и чрез постоянно отслабващия долар. С поскъпването на еврото за Европа ще става все по-трудно да изнася. В световната икономика, основана на „силен долар”, последващата нестабилност на финансовите пазари ще струва все по-скъпо на всички. Така се натрупват едновременно и си взаимодействат различни фактори, които влошават още повече глобалната обстановка. Това не бива да се допуска в името на успешното световно икономическо развитие.

 

Светът трябва да се погрижи да не зависи повече само от една валута. Може би ще възникне някаква нова валута за нуждите на международните икономически отношения, основана на кошница от валутите на най-големите икономики в света, където ще могат да се вземат превантивни мерки за избегване на глобални колебания, които разстройват цялата световна икономика. Препоръчва се и използването на разчетна валута като „SDRs” на МВФ, базирана на щатския долар, еврото, британския паунд и японската йена в определени тегла, които да се ревизират периодично през няколко години.Изоставянето на американския долар като резервна валута обаче ще отнеме много години, може би десетилетия. Този век ще бъде азиатски или китайски, но то ще стане след време, казва Нуриел Рубини.

 

13. През последните десетилетия бяхме свидетели на прекомерно раздуване на финансовия сектор с присъщата му нестабилност и относително свиване на реалния сектор. Делът на финансовия сектор в БВП в развитите страни нарастна 2,0-2,5 пъти през последните 20-25 години, а този на материалното производство се свива. При 4,0% от БВП на САЩ през 1960 г. финансовият сектор достигна 7,9% в 2012 г. Подобни са тенденциите и в Европа. Това се представяше до скоро като достоинство на съвременната структура на световната икономика и се препоръчваше националните икономики да следват този пример. А то се оказа една от причините за последната глобална криза.

 

Успешното развитие на световната икономика изисква преструктуриране, което да намали дела на финансовия сектор, особено на паразитно-спекулативната му част в областта на инвестиционното банкиране и да увеличи дела на индустрията и на материалните услуги. В развитите страни се появи вече ново понятие „реиндустриализация”, с което се цели активизиране на политиката за възстановяване на решаващата роля на индустрията и материалните услуги и постепенно свиване ролята на нематериалните и особено на финансовите услуги.

 

14. Дж. Стиглиц обръща специално внимание на поуките от последната глобална криза, произтичащи от прилагането на идеите на неолиберализма. Той писа: „Слабо развитите страни и новите пазарни икономики, които послушаха Америка и либерализираха своите финансови сектори, сега страдат най-много… Страните, които не либерализираха своите капиталови и финансови пазари, като Китай, са благодарни, че не последваха съветите на Х. Полсън и на Американския федерален резерв”.

 

Странно беше и поведението на МВФ. По време на кризата неговите ръководители заговориха за повече реализъм, за фискална гъвкавост и дори за стимулиране на растежа с умерени бюджетни дефицити, като препоръчаха за целта допълнителен дефицит до 2% от световния БВП. В същото време изпълнителите от МВФ на ниско равнище, посещавайки страните членки, прилагаха старите си рецепти за фискални и парични ограничения, които увеличаваха световните неравенства. Докато развитите страни предприемаха стабилизиращи антициклични програми и изразходваха за целта трилиони щатски долари, развиващите се страни бяха принудени да следват дестабилизиращи проциклични рестриктивни политики, а и не разполагаха с ресурси за стимулиращи програми във финансовия и реалния сектор.

 

Необходими са механизми, които изключват произволното механично прилагане в бъдеще на очевидно неподходящи схеми на икономическа и финансова политика, изготвени от бюрократите на регионални или глобални институции и утвърдени от техните ръководители, в страни с коренно различни условия и без равнопоставени предварителни консултации с техните правителства.

 

Ще назряват все по-остри конфликти между разпорежданията на ръководствата на глобални и регионални институции, примерно за рестриктивна политика (както е сега в ЕС), и намеренията на националните парламенти и правителства, избрани от техните народи и изхождайки от местните условия, за да провеждат по-гъвкава стимулираща политика.

 

Тук възниква фундаменталният проблем: как да се съчетава обективната потребност от задълбочаване на интеграцията в икономическата политика на регионално ниво в ЕС, чието ръководство се застъпва, примерно за рестриктивна политика, със също толкова важната потребност от съобразяването с предпочитанията на суверена (избирателите) на страните членки, подкрепили определена партия или коалиция от партии за по-гъвкава, дори стимулираща политика. В подобни случаи всяка от страните ще се опитва да доказва правотата на своята теза. Тепърва предстои да се търсят решения на тези сложни конфликти, които могат да имат сериозни негативни отражения върху икономическото развитие на национално, регионално и глобално равнище през следващите години и десетилетия. В тази сложна ситуация в крайна сметка волята на суверена трябва да има приоритет.

 

15. По света се добиват и преработват огромни количества руди, енергоносители и вода. Освен че това става все по-скъпо, запасите от неорганични суровини и енергоносители не са безгранични. Не трябва да се подценяват с лека ръка предупрежденията на Римския клуб от преди 40 години в „Ограничителите на растежа” и най-новото им предупреждение от 9 май 2012 г. – „2052 – Глобална прогноза за следващите 40 години”, в това число и осемте им основни заключения. Там, между другото можем да прочетем, че „Човечеството разполага с 40 годишен прозорец за избегване на най-сериозните негативни последствия от показното си свръхпотребление в продължение на много десетилетия”. Специалисти дори прогнозират, че след няколко десетилетия водата на сушата може да стане по-дефицитна от енергията.

 

Науката сигурно ще допринесе за разкриване на нови източници на материали и енергия, но това не отменя напълно проблема за растящата им дефицитност и необходимостта от по-рационалното им използване. Налага се внедряване на модерни нови технологиии създаване на нови производствени структури, които изискват по-малко материали, енергия и вода за единица продукция. Нужна е ускорена миниатюризация на произвежданите продукти. Растежът на обема на продукцията трябва да изпреварва все повече растежа на необходимите допълнителни материали, енергия и вода за нейното производство. Налага се чувствително намаление на капиталоемкостта, материалоемкостта, енергоемкостта и водоемкостта на продукцията на глобално, регионално и национално равнище. Това не е въпрос на избор, а императивна потребност през следващите десетилетия.

 

16. С появата на биогоривата настъпва обединяване на пазарите за храни и горива. Нарастващото търсене на горива от биологичен произход обаче ограничава площите за производство на храни. Това, комбинирано с природно-климатичните проблеми, растящите поражения върху околната среда и влошено допълнително с климатичните изменения в световен мащаб (очакваното глобално засушаване), води до поскъпване както на горивата, така и на храните. А поскъпването на храните се превръща в смъртна опасност за бедните страни и увеличава броя на гладуващите по света с всичките драматични последствия.

 

Наложително е определянето на граници за използване на биологични суровини за производство на енергия, ако с тях могат да се произвеждат и храни. Трябва да се дава предимство на използването на ограничените площи за призводство на храни, тъй като животът и здравето на хората са над всичко. Още повече, че има и други възпроизводими източници на енергия – слънчева, вятърна и т.н.

 

Слънчевата, вятърната, на морските вълни и други нови източници на енергия обаче не са равностойни заместитети на традиционните източници, поради своята природа. Слънцето не грее 24 часа над определена територия. Вятърът също не е постоянен и т.н. В тази обстановка в обозримото бъдеще атомната енергия остава най-надежден, екологично най-приемлив и осигурен със суровина източник на енергия за стопанския и битовия сектор.

 

17. През последните десетилетия все повече се говори за ревизия на досегашните разбирания за традиционния икономически растеж и за ориентация към устойчив растеж с неговите икономически, социални, екологични и климатични съставки. При избора на нови инвестиционни проекти не е достатъчно те да са икономически ефективни. Задължително условие е да са още социално, екологично и климатично приемливи. Дори икономически ефективни производства с традиционни технологии не трябва да се развиват ако увреждат околната среда.

 

Растат и тревогите от промените в световния климат в резултат на продължаващото безотговорно поведение на човечеството. В споменатата по-горе нова публикация на Римския клуб се подчертава, че „Приспособяването към планетарните ограничения е твърде бавно, за да спре изтощаването на планетата. Съвременните изисквания на човечеството към биосферата превишават глобалния биологичен капацитет с около 40%”. Тези промени могат да нанесат още по-големи поражения върху условията за живот и върху нормалната стопанска дейност през следващите години и десетилетия. Човечеството няма алтернатива, освен да се ориентира към интелигентен устойчив растеж чрез ограничаване значението на традиционния растеж с доминиращи количествени икономически характеристики и повишаване ролята на нетрадиционния растеж с преобладаващи социални, екологични и климатични характеристики.

 

18. Демографският фактор има огромно значение за нормалното устойчиво развитие. Този фактор притежава разнолики измерения в различните части на света. Едни са те в Африка и в повечето развиващи се страни с висока раждаемост при тежка бедност. Други са в развитите страни с нормална раждаемост и високи доходи. Трети са в България и някои нови пазарни икономики с намаляваща раждаемост, висока смъртност, незадоволително здравно състояние, бедност и масова емиграция. Общата характеристика на световната демография е противоречива, без да е драматична за бъдещето на икономическия растеж.

 

Много е писано за демографската криза у нас. На това обърнахме внимание и в нашата „Стратегия за догонващо икономическо развитие на България до 2020 година” публикувана през 2003 г. (сс. 240-248). Тогава прогнозирахме, че „към 2025 г. нашето население се очаква да спадне до 6,2 млн., а към 2050 г. – около 3,7 млн. души, т.е. до нивото на 1900 година” (с. 247) и призовахме за спешни мерки по смекчаване на кризата. Показахме, че България навлиза в демографска катастрофа поради ниската раждаемост, високата смъртност и масовата емиграция. Средите, които формират нашата държавна политика обаче останаха слепи и глухи. Такива са те и сега.

 

Все в този контекст застрашително намалява и работната сила, влошава се възрастовата й структура, спада предприемчивостта, незадоволително е нейното здраве и квалификация, продължава масовата емиграция на хора в трудоспособна възраст, в резултат на което изтича интелектуалният и генетичният потенциал на нацията ни. Ако и сега не се вземат спешни мерки, за които се призовава от години, отражението върху нашето развитие през следващите десетилетия може да бъде драматично, а последствията за България – катастрофални. С тежкото си демографско състояние България е на последно място в Европа и на едно от последните в света.

 

19. След Втората световна война най-мощният кипеж на икономическо и социално развитие беше в зоната на Атлантическия океан (Америка и Европа) и частично в далечния изток (Япония). В началото на 21-ви век центърът на икономически кипеж се премества в големия регион на Азия и Тихия океан. След Втората световна война се формира двуполюсният свят и съответстващи му регионални интеграционни общности. С разпадането на Съветския съюз светът стана еднополюсен с Америка начело, а СИВ изчезна от икономическата карта на света в 1991 г.

 

Сега се заражда и бързо се формира многополюсен свят с политически и икономически измерения, в който много важна роля в следващите десетилетия, наред със САЩ, ЕС и Япония, ще играят Китай, Индия, Бразилия, Русия и още няколко бързо развиващи се страни с мощни икономики. Център на икономически кипеж през следващите десетилетия ще бъде районът на Азия и Тихия океан, а не Европа. Навярно ще продължи формирането на нови, укрепването и разпадането на съществуващи регионални общности. Ако Европа не намери подходящи радикални решения на назрелите си и презрели проблеми, ако не се научи да провежда по-гъвкава и по-малко доктринерна икономическа политика, тя може да се превърне във второстепенен регион на световното икономическо и социално развитие.

 

Макар и в съвсем скромните си мащаби (0,1% от световния БВП), България също трябва да преосмисля бъдещата си външноикономическа ориентация, като се преориентира постепенно и в източна посока, без да прекъсва икономическите си връзки с другите европейски страни.

 

20. Назрява времето да се замислим и за границите на икономическия растеж, особено в най-богатите държави. Не е ли време за постепенно ограничаване на количествения растеж на производството и потреблението, фокусиране върху тяхното качество, по-рационално потребление и ограничаване на загубите от бракувана готова продукция, особено на храни. Според публикация на UNEP (Програма на Обединените нации за околната среда) със седалище в Найроби – Кения, около една трета от произвежданите годишно в света храни за потребление от хората – 1,3 млрд. тона се губят или изхвърлят. Само в най-богатите страни се изхвърлят 222 млн. тона храни годишно. В САЩ се изхвърлят около 40% от произведените за потребление храни.

 

Към средата на настоящото столетие вероятно ще се налага все по-императивно ограничаване на глобалния растеж, особено в САЩ, Япония и Западна Европа. Евентуална ревизия на концепцията за безкрайния растеж през следващите десетилетия, обаче не трябва да засяга средно- и слабо развитите страни.

 

През 2011 г. беше публикувана интересна книга на Richard Heinberg, The End of Growth: Adapting to Our New Economic Reality. Авторът поставя потресаваща диагноза: човечеството е достигнало фундаментална повратна точка в икономическата си история. Траекторията на разширението на индустриалната цивилизация се сблъсква с неподлежащи на обсъждане природни граници. Според него, по-нататъшният растеж ще бъде блокиран от три фактора: изчерпване на ресурсите, екологични ограничения и смазващия обем на дълга. Тези взаимодействащи си ограничители, пише Хайнберг, ще ни принудят да преоценим заветните икономически теории и да преосмислим парите и търговията. Ако си поставим цели, които укрепват човешкото и екологичното благополучие трябва да се научим да пестим, вместо да продължаваме да преследваме невъзможното – безкрайно увеличение на БВП.

 

И така, през следващите десетилетия човечеството може би ще трябва да вземе съдбоносни решения по бъдещия растеж на производството и потреблението и на техните структури. Може ли и следва ли растежът да е безграничен и до кога? Може ли човечеството и планетата да понесат такова безгранично физическо, екологично и климатично натоварване? Може ли нормалният стремеж на хората към все по-добър живот да се съчетае с някаква форма на ограничение на производството и потреблението без катастрофални последствия и как?

 

21. Има различни мнения по последствията от настоящата световна криза върху познатите ни съвременни обществени системи. Едни смятат, че капитализмът почти е рухнал в резултат на кризата и вече не се поддава на лечение. Други вярват, че кризата е била само леко сътресение за него, което не налага сериозни промени в теориите за икономическо развитие и в методите и институциите за управление на икономиката. Трети са убедени, че кризата е показала фундаментални дефекти на сегашната капиталистическа система и е довела до нейното сериозно огъване. Ако се вземат ефикасни превантивни мерки, според тях, капитализмът може да бъде модернизиран и спасен. Ако не се направи това, чакат го още по-силни сътресения с непредвидими последици.

 

Реалният социализъм се срина главно под тежестта на собствените си дефекти още преди кризата. Ако не беше станало тогава, при липсата на радикални реформи през следващото десетилетие, сривът навярно щеше да се случи по времето или непосредствено след кризата. Следователно, капитализмът като система се огъна, а социализмът се срина, макар че в бившия Съветски съюз и в страните от Източна Европа в продължение на десетилетия се предсказваше обратното. Освен всичко друго, това показва, че подобно на физическите конструкции, монолитните догматични и авторитарни обществени конструкции, каквато беше реалният социализъм от съветски тип, са по-неустойчиви на вътрешни и външни шокове, а по-гъвкавите, по-склонните и способни на самовглеждане, самокритика и самомодернизация конструкции, каквато е капитализмът, са по-устойчиви.

 

Управляващите среди в капиталистическите страни толерираха критиката и самокритиката по фундаментални проблеми на системата, а ръководствата на социалистическите страни наказваха критиката, бяха неспособни за самокритика и преследваха дисидентите. Такава ще бъде съдбата и на бъдещите обществени системи и техните социални архитекти трябва да го помнят. Ако в рамките на една система се блокират най-важните реформи по нейната модернизация в съответствие с новите изисквания на времето, количествените натрупвания на икономическо, социално, политическо, културно, етническо и друго напрежение ще прерастват в качествени промени, водещи до срив на самата система. Този процес е неумолим и политиците би трябвало да са го разбрали отдавна. По-гъвкавите и по-демократични политически системи ще бъдат по-устойчиви и трайни, ще стимулират икономическото и социалното развитие, ще се развиват по-успешно и ще обслужват по-добре своите граждани.

 

22. Капитализмът като обществена система може да има бъдеще само ако се модернизира радикално и най-вече – ако се хуманизира. Ако намери рационално съчетание между печалбата или модифицирана нейна форма, като мотив за предприемчивост и грижата за жизнените потребности на човека с неговите интереси и стремежи към по-високо качество на живота в най-широкия смисъл на това понятие. С други думи, ако постигне съчетание между печалба и хуманност, между доходно разслоение и справедливост. Тепърва предстои да разберем възможно ли е това. Може би ще се намерят мъдри хора с мощна обществена опора, които ще дадат такава насока в развитието на обществата, наричани сега най-общо капиталистически.

 

Процесът сигурно няма да е гладък и ще трябва да преодолява съпротивата на заинтересовани мощни консервативни среди. Не е изключено това да се окаже и невъзможно. В този случай бъдещето на системата е под въпрос. Защото капитализмът в сегашния си вид се е изчерпал и няма бъдеще! Със собственото си поведение, без да го съзнават, капиталистите трупат нови и нови противоречия, в чиято икономическа основа е растящата бедност и социална поляризация, избуяващата абсурдна несправедливост, които един ден неизбежно ще експлодират и ще разрушат самата система. Така, реалният капитализъм може да повтори фаталната грешка на реалния социализъм – да се срине под тежестта на собствените си дефекти.

 

Очаквам и възраждане на социалистическите идеи и практики от руините на гигантския провал в края на 20-ти век. Част от социалистическите идеи продължават да са валидни и сега, но идейната база на социализма се нуждае от мащабно осъвременяване. Практиките обаче трябва да са много по-различни от познатите ни от времето на реалния социализъм, като съчетават в себе си политическата демокрация, социалната справедливост и икономическата рационалност. Никоя бъдеща система няма да е устойчива и трайна ако не притежава тези три фундаментални характеристики. Те трябва да бъдат синтез на най-доброто, създадено до сега от човешката цивилизация. Това няма да е просто и лесно. Защото и тук ще трябва да се проправят нови социални пъртини, ще има отчаяна съпротива на мощни догматични консервативни сили, които ще са против всякакви съществени промени в теорията и практиката на социализма по идеологически и други причини.

 

Очаквам през следващите няколко десетилетия на първо време в света да се състезават многообразие от социални теории и практики, които взаимно ще се конкурират, допълват и обогатяват, а на моменти може и да се конфронтират. Дано това гигантско състезание да изключва най-острите конфронтации, защото ще загубят всички! Времето ще покаже дали в по-далечното бъдеще от тях може да се роди нещо общо – демократично, справедливо и икономически рационално общество, основано на свръхвисоки технологии, за които ние – сегашните обитатели на планетата дори не се досещаме.

15 декември 2013 – 13 февруари 2014 г.

 

 

Социална пазарна икономика, демокрация, капитализъм 4.0

Тони Баждаров е роден на 14 февруари 1967 г. във Враца. Завършил е езиковата гимназия „Бертолд Брехт“ в Пазардик и ТУ-София със специалност инженер по електроника и автоматика. 

Основният принцип на Вселената е Любовта и отдаването. Ние хората сме създадени да получаваме наслада от постигнатите цели. Но с всяка постигната цел ние отново се чувстваме празни и устремени към новата – по-висока и трудно постижима цел. Това e същността на човешкия егоизъм. Така ни е сътворил Създателят. От друга страна съществува алтруизмът. Майката отдава любовта си на своето дете и получава наслада от всяка негова радост или успех. И тази наслада няма край, защото не е резултат от удовлетворяване на дадена егоистична цел, а от най-чистата форма на алтруизма – любовта.

 

Капитализмът е една егоистична обществена система, в която капиталът е този, който решава. Но от 1948 насам част от парадигмата на капитализма са човешките права. Те неминуемо означават за всички нас, че трябва да отдаваме на другите поне във връзка с въплъщаването на техните права, защото всички сме хора и имаме равни права. До този момент съзнанието на човека все още не е на нужната висота и се налага да имаме земен арбитър в лицето на държавата, която чрез преразпределението с данъци е призвана да гарантира човешките права на всички ни в еднаква степен. Чрез своята система закони тя трябва да насърчава и дори принуждава всеки от нас да отдава на обществото – своя труд, знание, пари или време. Най-ефективно и справедливо това може да стане с облагането на личната консумация – така този, който консумира повече, плаща високи данъци и те отиват за базовия доход на онези, който консумират в рамките на базовите човешки нужди, както и за държавните разходи, в това число стимулиране на иновациите. Този процес на отдаване не е еднопосочен, защото базовият доход и държавните разходи се връщат като поток от енергия, паричен поток към тези, които създават благата. От друга страна всеки от нас е свободен да консумира разумно и да инвестира част от дохода си над базовата сума в създаването на знания или реални продукти, които са нужни на обществото и тогава плаща само символичен данък върху капитала. Такова общество дава шанс на всички и превръща хората в съзнателни членове на общността, защото всички са третирани наравно в зависимост от своето поведение, собственост, която дава съответна власт и всички получават еднакъв дивидент от държавата – базовия доход. От друга страна всеки в трудоспособна възраст следва да полага усилия за общото благо. Законът съвсем разумно може да предвиди задължение за всички в трудоспособна възраст, които не могат да докажат друг законен доход освен базовия, да приемат всяко законно предложение от местен работодател, както и други задължения в интерес на баланса на интереси.

 

Свободният пазар, наречен безусловен базов доход за всеки гражданин (ББД)

 

За да имаме работеща икономика на пазарен принцип, е нужен растящ пазар! Такъв пазар е възможен само, ако превърнем базовите човешки нужди в платежоспособно търсене за реалния сектор, който създава благата. Днес пазарът се създава заради волята на банките на принципа на кредита към държавата, потребителите и реалния сектор, като по този начин зависи изцяло от тесните корпоративни интереси на собствениците на банките. ББД дава баланс, създавайки пазар чрез преразпределителната функция на държавата, но без чиновническа преценка – механизмът функционира автоматично като валутния борд. Освен всичко това ББД въплъщава човешки права по член 25 от Всеобщата декларация за права на човека. Съгласно член 6 от нея „Bсеки човек, където и да се намира, има право на признаване на неговата правосубектност.“ Тоест правата ни произтичат от това, че сме хора. Съгласно член 25 „Bсеки човек има право на жизнено равнище, включително прехрана, облекло, жилище, медицинско обслужване и необходимите социални грижи, което е необходимо за поддържане на неговото и на семейството му здраве и благосъстояние. Tой има право на осигуряване в случай на безработица, болест, инвалидност, овдовяване, старост или други случаи на лишаване от средства за съществуване по независещи от него причини. Mайките и децата се ползват с особени грижи и подпомагане. Bсички деца, родени в брака или извън брака, се ползуват с еднаква социална защита.“ Съгласно член 28″ Bсеки човек има право на социален и международен ред, при който правата и свободите, провъзгласени в тази декларация, могат да бъдат напълно осъществени.“

 

И за всичко това са отговорни държавите членки на ООН, в това число Р България от 1948 година насам!

 

Основание за получаване на ББД и механизъм за усвояване

 

Единственото основание за получаване на ББД е гражданството или позицията на чужденец с трайно установяване на територията на дадена държава – уседналост една или повече години (въпрос на преценка). Всичко това поражда задължение за спазване на законите, а те вменяват на всеки от нас насрещни задължения, които са изпълними за всеки добросъвестен и законопослушен гражданин и не са унизителни за човешкото достойнство. Солидарността е двупосочен акт – един за всички и всички за един. Такива има и днес в съществуващите закони.

 

Всяка държава, отговорна за своите ангажименти към хората и създателите на благата, може и трябва да предложи ББД на своите граждани и трайно установилите се на нейна територия чужденци. ББД е поток на парите, който не зависи от волята на търговските банки и техните собственици, служи на хората, превръщайки в платежоспособно търсене базовите човешки потребности, а от тук стимулира реалния сектор на икономиката, който създава благата на нацията. Само трябва да освободим лева от свързаността с еврото и да запазим забраната за БНБ да кредитира държавата и банките в лева, както и да извършим предложената от мене данъчна реформа, описана в примерната бюджетна рамка по-нататък в текста, която гарантира самофинансирането на системата. Така избягваме бедите от миналото. Управлението на този паричен поток през специални кредитни карти ни дава прогнозируемост и насочването му в желаната посока при минимален риск от злоупотреба. Механизмът за усвояването е прост – БНБ раздава специални кредитни карти с кредитен лимит, равен на размера на брутната месечна сума на ББД на всички пълнолетни граждани в България и допуснатите до системата чужденци. Кредитните лимити на ненавършилите пълнолетие лица се добавят към лимита на единия родител по споразумение или на настойника/ попечителя в случаите на спор, разведени родители или сираци. Всеки прави своите покупки за месеца, които следва да бъдат облагаеми доставки в лева на територията на България или да заплати свои публични задължения. Картата не допуска теглене в брой. Тези плащания по същество представляват резервации на суми в рамките на кредитния лимит. В началото на новия месец БНБ извършва сетълмент и закрива натрупаните дебитни салда по специалните кредитни карти за смета на приходите в бюджета, разплаща на търговците и бюджета дължимите към тях суми. Отделно от това БНБ трябва да поддържа такъв курс на лева, че да имаме леко положителен търговски баланс по тримесечия или дори на месечна база – въпрос на преценка.

 

Финансиране на модела ББД

 

Моят модел за финансиране на ББД не товари икономиката – сметката се плаща от потребителя, а той може да носи много, ако всеки разполага с ББД 5000 лева на месец, които имат покупателната сила на днешните 1200 лева. Но днес с тези пари на месечна база не разполага всеки! Ето как би изглеждал държавният бюджет за 2015 като рамка:

 

Приходи

 

ДДС 157.6 млрд лева – досегашните (2013) приходи от ДДС – 7.88 млрд. лева, преобразувани според новата ставка 400%

 

ДДС 336.0 млрд лева – от новата икономика 5000 лева бруто на месец за 7 млн граждани

 

Общо 493.6 млрд лева

 

Разходи

 

ББД 420.0 млрд лева – 5000*12*7 млн граждани

 

Държавни разходи 73.6 млрд лева

 

Общо 493.6 млрд лева

 

Дефицит – 0%

 

ДДС 400%

 

Акцизи – според данъчната и политическа задача

 

Имуществен плосък данък до 1% на годишна база за всички недвижими имоти и МПС на физически лица, както и върху капитала на юридическите лица.

 

ДДФЛ 0%

 

Корпоративен данък 0%

 

Данък дивидент 0%

 

Данък наследство 0%

 

Данък дарение 0%

 

Други данъци 0%

 

Задължителни осигуровки 0%

 

Приходите от акцизи и други приходи са оставени както резерв на системата. При обратно начислен ДДС държавата и регистрираните по ЗДДС търговци купуват с 0% ДДС и продават с пълна ставка – 400% ДДС на нерегистрираните лица. Ставките и сумите ББД могат да бъдат и други.

 

Последиците

 

Най-важната последица от въвеждането на ББД е превръщането на всички хора в равноправни членове на общността. Това води след себе си мотивацията за съзнателно участие в делата на общността, съзнателно спазване на закона, който ни дава нужния баланс и премахване на мотивите за престъпления поради недоимък – това би намалило драстично битовата престъпност и желаещите да служат за черноработниици на организираната престъпност. В този смисъл системата на правосъдието и вътрешния ред ще бъде разтоварена от значителен товар и ще може да се съсредоточи върху правоохранителните и правораздавателни функции, които възлагаме на държавата като земен арбитър от последна инстанция.

 

Пенсията може да съществува и в бъдеще, но като частно начинание. Сегашните държавни пенсии са лицемерно ниски. Затова е оправдано да ги заменим с ББД в името на човешките права на всички и в името на новия пазар за реалния сектор – ББД за всички е достатъчна компенсация. Можем да изплатим досегашните държавни пенсии, но без компенсации за инфлацията и новата ставка ДДС и при отчитането на натрупаните суми и за лицата, които не са добили право на пенсия… А можем да ги трансформираме в дълг в евро например по курса преди освобождаването на лева от връзката с еврото, за да ги спасим от инфлацията… Трябва да се търси баланс…

 

Спестителите могат да обърнат спестяванията си в евро или друга валута, злато, недвижими имоти и други активи или да си ги похарчат със здраве – въпрос на личен избор! Докато се приготвят законите имаме поне 6 месеца – В това време търговците могат да си купят ПОС – терминали и да се регистрират по ЗДДС… Но дори след въвеждането на данъчната реформа спестяванията могат да се инвестират при символични ставки или да се харчат за лична консумация в чужбина.

 

Идеята е да приложим реформата наведнъж, за да стихнат максимално бързо преходните процеси – само за една година от въвеждането на данъчната реформа и свободния курс на лева ще имаме стабилност на ново ниво. Но за мен е важно преди всичко развитието, което дава шанс на всички. Стабилността е само временно състояние.

 

Хиперинфлация има само, ако емитираме неограничено пари и производството не може да компенсира притока на пари, а в допълнение кредитираме в лева финансовия сектор и държавата като по времето на Виденов… ББД емисията е виртуална и под условие – кредитна карта с териториално покритие на територията на България за плащане на облагаеми сделки в лева и публични задължения без право на теглене в брой. Натискът на високите ставки ДДС и акцизи върху цените на местния пазар е антиинфлационен след първоначалната корекция във връзка с новите ставки и корекцията на курса на лева при освобождавенето от борда. В нашия случай всеки производител има резерви, които може да изразходи в кратък срок, ако има платежоспособно търсене. Има и много незаети жилищни площи заради липсата на платежоспособно търсене. Обезценката касае само потребителските цени – разходите за лична консумация на територията на България и затова е нужна висока ставка обратно начислен ДДС и акцизи – стеснява се кръга на облагаемите трансфери. Но ББД гарантира изцяло постигането на социалния минимум по текущи цени от всеки гражданин – от децата до най-възрастните. Производствените и експортните цени не се влияят от обратно начислен ДДС независимо от неговата ставка. Акцизът служи за акумулиране средства за зелени политики. Инвестициите се облагат символично – данък върху недвижими имоти и МПС за физическите лица и данък върху капитала за юридическите лица. Доходите, печалбите, дивидентите, наследеното и други трансфери не се облагат.  Като цяло законът след въвеждането на ББД трябва да стимулира разумната консумация за лични цели от една страна и инвестициите в знание и производството на качествени и евтини продукти за нуждите на обществото, от друга.

 

Така получаваме социална държава и офшорна юрисдикция на територията на ЕС в едно! Бягството на капитала от България се обезмисля! Бягството на хората от България се обезмисля! Имаме възможност да купуваме умове от държавите с нисък стандарт на живота, които не са въвели ББД, както и да привличаме капитал от държавите извън ЕС, защото България се превръща в атрактивно предмостие към пазара на ЕС… Такава политика ще привлече и инвеститори от ЕС, защото пазарът ни ще бъде 84 млрд лева без ДДС годишно само от ББД при сегашните цени и 1000 лева нето на месец за всеки човек в България! Ресурси за стоките и услугите от базовия пакет в България дал Бог, колкото искаме! Спомнете си как хранехме СИВ и СССР със същите тези ресурси.
А сегашните технологии и мотивацията на частната собственост ни дават шанс и за качество, което тогава нямахме.
Всеобщата декларация за права на човека http://www.ohchr.org/en/udhr/pages/Language.aspx?LangID=blg.

 

 

---