Експертни мнения

Не само комунистите. И умният капиталист, и умният демократ, и умният папа осъждат прекаленото икономическо неравенство. А вие?

8 ян. , 2014  

Автор: Валентин Хаджийски

Българските реформи след 1989 г. се мислеха и правеха по американски
образец. Не само българските – и ЕС, и Русия, и цял свят след края на
Студената война се учеше да срича от американците. Това не е осъдително
само по себе си – САЩ си остава водещата сила, редно е останалите да се
учат поне на някои неща от американците. Но Америка не е монолит – има
различни американци. От известно време стана ясно, че в България, в ЕС и
по света в последно време сме се учили от „неправилните американци“ (the
wrong Americans).

Още преди да настъпи, 2014 г. се очерта като американска и световна
година на борбата с неравенството.

Българските медии, заети да създават виртуална „протестърска“ реалност,
проспаха историческите кметски избори в „световната столица“ Ню Йорк на
5 ноември м.г. А в тях посланията на движението „Окупирай Уолстрийт“
намериха завършен политически израз – прогресивният кандидат Бил де
Блазио разгроми с близо 50 пункта, или с разлика три към едно, иначе
сериозния си консервативен опонент Джоузеф Лота, добил популярност като
енергичен ръководител на градския транспорт (Metropolitan Transit
Authority) по време на урагана Сенди една година преди това.

При това го разгроми, предлагайки допълнителен данък за най-богатите
граждани – с доход над 500 хиляди долара годишно – за финансиране на
достъпни детски градини и следобедни занимални за всички деца от
прогимназиите. В Ню Йорк хората с доход над половин милион никак не са
малко и политическото им влияние в никакъв случай не е за пренебрегване.

Де Блазио триумфира под лозунга за борба с икономическото и социално
неравенство,„разрушаващо социалната тъкан на града ни“.

Неравенството, както го формулира той, е и класово, а не само расово,
понятие, както често досега се представяше в Америка. И то „класово“ не
само в стария левичарски смисъл, на пролетариата срещу буржоазията, а в
новия смисъл на „единия процент“ срещу„99-те процента“. Това става
очевидно от картата с изборните резултати по избирателни секции. Почти
без изключение най-богатите нюйоркчани (плюс много руски имигранти
–които по разбираеми причини често имат манталитет на бъдещи милионери)
гласуваха за републиканеца.

Останалите, „99-те процента“ – от най-бедните черни райони на Бронкс и
Бруклин до заможните, високообразовани и почти напълно бели Грамърси и
Долен Манхатън, Ривърдейл и горен Уест Сайд, както и най-модните (hip),
интелектуални, „алтернативни“ исъщо предимно бели Вилидж и Челси
гласуваха за демократа. Почти същият като на гласувалите за Де Блазио бе
процентът на нюйоркчаните, одобряващи „Окупирай Уолстрийт“ през 2011 г.

При встъпването си в длъжност в сряда, 1 януари т.г., де Блазио
категорично потвърди поетите предизборни ангажименти, символично се
закле над библията на Франклин Д.Рузвелт, нюйоркчанина, председателствал
над „Ню Дийл“-а в 30-те и 40-те години, и призова и сянката на Фиорело
Лагуардия, прогресивния кмет на Ню Йорк от същата ера.Но стана ясно, че
де Блазио се ползва и с подкрепата на мнозинството в Демократическата
партия, особено на структурите й по места, дето сега преобладават
прогресистите.

Това мотивира и центристите-демократи около семейство Клинтън след
кратко колебание да минат в лагера на победителя, и президента Обама да
произнесе на 4 декември в един вашингтонски център за социални грижи
поредната си икономически добре обоснована реч за неравенството и силно
ограничената вертикална социална мобилност, и да се зарече да използва
всеки ден до края на мандата си да се бори с тях. И двете речи, на Обама
и наДе Блазио, си струва да се прочетат внимателно. Изглежда, че град Ню
Йорк в най-близко време ще стане изпитателен полигон за прогресивни
реформи за цяла Америка.

Изглежда също все по-вероятно Елизабет Уорън – прогресивната сенаторка
от Нова Англия, известна като Немезида на финансовия сектор и
дългогодишна изследователка на ипотечните дългове – да стане бъдещият
президент на САЩ, стига, разбира се, да се кандидатира. А на 24 ноември
и папа Франциск обнародва апостолското увещание Evangelii Gaudium
(„Радостта от евангелието“), в което попита „защо не е новина, когато
един бездомник умира от студ, а е новина, когато фондовата борса спадне
с два пункта“, добавяйки сериозно глобално и духовно измерение към
процеса. А вече знаем, че и Международният валутен фонд (МВФ), и
Световната банка (СБ) почнаха от две-три години насам да се пропукват
сериозно в лоялността си към догмите на пазарния фундаментализъм.

В 2013 г. (най-сетне) рухна и митът за интелектуалната „респектабилност“
на пазарния фундаментализъм.

В САЩ бюджетният дефицит в годините на Обама рязко спадна и държавният
дълг стана управляем – и вече съвсем не тъй плашещ. Икономистите,
прогнозирали от години висока инфлация и фискална криза заради стимула
на Обама за реалната икономика, така и не ги дочакаха. Един докторант по
икономика от Масачузетския технологически институт показа, че в
изследването на Кармен Райнхард и Кенет Рогоф (Carmen Reinhart and
KennethRogoff, Growth in a Time of Debt) от 2010 г., според което
повишаването на държавния дълг над 90% от БВП е пагубно за растежа, има
грешка в Ексел (Excel spreadsheet error) и че изводите им не се
подкрепят от емпиричните данни. Това изследване бе станало обект
нанабожен култ от страна поклонниците на остеритета и в САЩ, и в ЕС.

По същото време публикация на не друг, а на МВФ показа, че има сериозна
грешка в методиката на друга свещена крава на пазарните фундаменталисти,
публикацията на Алберто Алезина и Силвия Арданя (Alberto Alesina and
Silvia Ardagna, Large Changes in Fiscal Policy: Taxes versus Spending)
от 2010 г., според което остеритетът води до засилване на растежа
(expansionary austerity) поради засилване на „доверието“ – една вуду
теория, взета на въоръжение от кабинета на Камерън, добре позната и в
България от управлението на Борисов и неговия финансов гений С. Дянков.

И накрая, във вторник, 31 декември м.г., в. „Вашингтон Поуст“ обяви за
„диаграма на годината“ за 2013 г. следния обобщен израз на изследванията
на икономистите ТомаПикети и Еманюел Саез (Thomas Picketty et Emmanuel
Saez) за икономическото неравенство в САЩ от 1917 до 2012 г.:

Диаграмата показва дела на 10% най-богати американци в брутния
национален доход(ординатата) по години (абсцисата). В 2007 г., в
навечерието на Голямата рецесия делът им преди данъчно облагане стига
50%, задминава показателя от 1928 г., навечерието на Голямата депресия,
и продължава да расте стръмно до 2012 г. след временния спад на фондовия
пазар през 2008–2009 г. Показателите за горния 1% (непоказани на тази
графика) са още по-„стръмни“: максимумите им в 1928 и 2012 г. стигат
почти до 25%, а минимумите им в 1947–1977 г. слизат доста под 10%.

Разликата в дохода на средния топ мениджър (CEO) и средния му работник в
САЩ е нараснала над девет пъти, от 30 пъти в края на 70-те години, до
277 пъти днес, т.е. заАмерика вече е актуално сравнението с южните ѝ
съседки, до които те се доближават по степен на икономическо
неравенство. Обама в същата реч сравни вертикалната социална мобилност в
Америка с тази в Ямайка – шансът едно дете, родено в бедно семейство, да
забогатее, вече е еднакво пренебрежим, под 10%, докато шансът на дете на
богати родители да запази статуса си е 67%.

Добре известно е какво дойде след пика на неравенството в 1927-28 г., и
как светът се размина с пълното му повторение след края на 2007 г. – и
то този път само благодарение на масираната държавна намеса, макар
далече не в най-подходящата или справедлива форма, като спасяване на
големите банките, сами виновници за катастрофата, за сметка на дребните
длъжници.

Известно е също, че времето на най-малкото неравенство, долното „плато“
на графиката –от края на Втората световна война до края на 70-те години,
или ерата на „голямата компресия“ (the great compression) на доходите,
беше и времето на най-силния в историята растеж на американската
икономика, народното благосъстояние – при най-ниска безработица, висока
вертикална и хоризонтална мобилност и небивал обществен оптимизъм. Това
се съпровожда от най-широко обществено приемане на този обществен
договор, или както бил казал Никсън в 1971 г., „всички сме кейнсианци“.

Прекаленото неравенство е убийствено за икономиката

– намалява вътрешното потребление, което отговаря за 70% от американския
БВП, и което се крепи главно на потреблението на средната класа.
Богатствата на богатите не се „стичат надолу“, както още твърдят вуду
икономистите, а се изпаряват в офшорки и данъци не се плащат, или се
използват за спекулативно надуване на цени на продукти и услуги, които
по неволя се плащат и от средната класа. Това води до криза на търсенето
и депресия.

Прекаленото неравенство е убийствено и за демокрацията, както вече
видяхме. Известно е до какво доведе в политическо отношение Голямата
депресия – но по-малко известно е, че възходът на Хитлер в Германия се
дължеше на остеритета от началото на 30-те години, а не на
хиперинфлацията от предишното десетилетие. И сегашната вълна на омраза
към различните (по американски – bigotry) в България и цяла Европа се
корени в икономическата несигурност на мнозинството и в острото му
чувство за несправедливости измаменост, предизвикани от политиката на
остеритет на Брюксел и на десните кабинети като Камерън и Борисов, от
което умело се възползват демагозите ултранационалисти, расисти и други
фашисти.

България, като САЩ и страните от „европериферията“, страда от остра
криза на търсенето, в основата на която е увеличеното икономическо
неравенство, спадането на доходите на мнозинството за сметка на
увеличаването доходите на олигархията, както и забавянето на растежа по
причина на неравенството. Кризата в еврозоната е преди всичко криза на
платежния баланс между центъра и периферията ѝ, обусловена от
особеностите на еврото като пазарнофундаменталистки проект – което обаче
е друга обширна тема.Февруарската народна революция от 2013 г. беше
българският отговор на „Окупирай Уолстрийт“ и другите сродни европейски
и световни протестни движения против обедняването на мнозинството и
против арогантността на олигархията. За срам на българската интелигенция
февруарският народен протест остана „без глава“.

В България, както и в ЕС, въпреки масовите протести на европейците срещу
политиката на остеритет, довела до рекордна безработица и незапомнени от
десетилетия страдания на мнозинството, засега още не се чува почти нищо
в стил Де Блазио. Европа след Втората световна война, както и Източна
Европа след 1989 г., не е самостоятелна политически – тя мисли каквото й
„спусне“ САЩ. А САЩ от 80-те години досега й спускаше само
„вашингтонския консенсус“. Но реалната история на САЩ от последните сто
години, в частност от времето на Теодор Рузвелт, Уудроу Уилсън, и
особено от Франклин Д. Рузвелт до Никсън, ни учи на съвсем други неща.
Става дума за съвсем друга Америка, която ЕС и българското дясно тепърва
ще има да откриват – пет века подир Колумб.

Де Блазио, и в по-мека форма Обама, казват това, което пишат сериозните
американски икономисти от доста години – не само „левите“ Пол Кругман,
Джоузеф Стиглиц и Робърт Райх, но дори близки на Улицата консерватори
като съветника на Обама Лорънс Самърс и бившия съветник на Елцин и баща
на „шоковата терапия“ в постсоциалистическия свят Джефри Сакс (а също,
между другото, и Джордж Сорос интелектуалеца – и то от още повече
години). Напоследък то се признава срамежливо дори от светилата на
„Голдман Сакс“ и „Морган Стенли“. Обратното, „съплай-сайдерството“
(supply-side theory), псевдотеорията на крайно десните от Рейгън до
„чаеното парти“, че намаленията на данъците се изплащат с лихва, вече се
смята за лъженаука от почти всички професионални икономисти по света.

И тук няма никакъв „комунистически“ заговор“

Умният капиталист, първо, не ще гладни бунтове и пролетарски революции –
и следователно се грижи да няма крайна и унизителна бедност, както и
беше в САЩ през ерата на голямата компресия и просперитета, и в Западна
Европа под американско (нюдийловско) влияние след Втората световна
война. Второ, умният капиталист знае, че масовото производство на стоки
и услуги, основата на модерния капитализъм, е невъзможно без масовото
потребление, за което мнозинството от населението трябва да има нужните
доходи. Това било добре известно още на индустриалеца Хенри Форд, който
в 20-те години решил да плаща пет долара за 8-часов работен ден – три
пъти повече от обичайното у съседите му – на работниците си от
конвейера, за да могат да купуват колите, които сами правят, на цена над
500 долара. „Уолстрийт Джърнъл“ го обявил за луд, но за две години Форд
увеличил продажбите си три пъти и сложил началото на масовата
автомобилизация.

Умният капиталист Маринър Екълс, банков магнат, шотландски мормон
(шотландците се смятат за стиснати) и председател на Федералния резерв
(централната банка) на САЩ от 1934 до 1946 г., изпреварил учения
икономист Кейнс с откритието си, че засиленото икономическо неравенство
през „ревящите 20 години“ е дълбоката причина за Голямата депресия. А не
моралните грехове на прекаленото харчене и недостатъчното спестяване,
както твърдели опонентите му. „Както масовото производство трябва да
върви заедно с масово потребление“, пише Екълс в мемоарите си, „масовото
потребление, на свой ред, предполага разпределение на богатството,…
което дава на хората покупателна способност. Вместо да създаде такъв тип
разпределение, една гигантска смукателна помпа беше изтеглила до 1929–30
г. в ръцете на малцина нарастваща част от произвежданото богатство…
Останалите можеха да останат в играта само с теглене на кредити. Когато
кредитът пресъхна, играта свърши.“

Това е удивително точно описание и на положението в САЩ след 1980 г.
Оттогава до днес производителността на американската икономика се
увеличи с 90%, но почти всички допълнителни доходи отидоха само в ръцете
на богатите. Доходите на средната класа стагнираха, а икономическото им
положение реално се влоши със загубата на добре платени „профсъюзни“
работни места в промишлеността, съвсем недостатъчно компенсирани от
новите работни места в услугите, както и поради безумно растящите
разходи за здравеопазване и висше образование.

До някое време средната класа можеше да поддържа донякъде обичайното си
качество на живот с „екстензивни“ средства – жените масово навлязоха в
работната сила, работеше се повече от всички – по-дълги часове и на
повече от една работа, и накрая – използвайки домовете си, основното си
богатство, като спестовни касички, разчитайки на рефинансиране при
постоянно балониращите цени на имотите. И когато балонът се спука и
музиката спря, удари Голямата рецесия. При това банките и корпорациите
излязоха от нея в 2009 г. с увеличени печалби, докато заплатите така и
не стигнаха равнището си от 2007 г., а милионите безработни и 13-те
милиона домакинства с ипотеки „под водата“ (дължащи повече на банките,
отколкото вече струваха къщите им) останаха с контрата.

В 2013 г. рухна митът за ефективните и саморегулиращи се свободни пазари,

в които „държавата не бива да се намесва“. Както отбеляза през септември
м.г.икономистът Робърт Райх, свободният пазар е „съвкупност от правила
относно (1) какво може да се притежава и с какво да се търгува (с
човешкия геном? роби? ядрени материали? бебета? гласове на избори?), (2)
при какви условия (равен достъп до интернет? правото на синдикати? на
монополи? продължителност на патентните права?), (3) при какви
ограничения (безполезни или вредни лекарства? отровни храни? опасни
работни места? неограничено замърсяване на природата? финансови пирамиди
(Ponzi schemes)?неразбираеми финансови деривативи без покритие?), (4)
кое трябва да е частно и кое – публично (полицията? пътищата?
здравеопазването? добрите училища? парковете и детските площадки?), (5)
как да се плаща (с пари от данъци, с такси за ползване, с продажба по
индивидуални цени)“ и т.н.

Пазарите са „свободни“ само в рамките, създадени за тях от държавата, и
само на основата на ред другипредпоставки – природни, технически,
културни – с „извънпазарен“ характер. Пазарите са ефикасни и конкурентни
само доколкото наистина са такива. Там, дето не работят, тепросто не
работят – например в САЩ в здравеопазването, образованието, при
дерегулацията на енергията и другаде. Там, дето пазарът не може сам да
създаде пълна заетост (full employment) и вътрешно търсене, се намесва
държавата. Особено в по-изостаналите страни, които се стремят към бързо
развитие на производителността и доходите си, като югоизточноазиатските
преди десетилетия и България сега, огромна е иролята на държавната
индустриална политика, включително и за заместване на вноса(import
substitution) за защита на заетостта и за насърчаване на износа. Това
сега се признава и от МВФ!

Там, дето пазарът сам не може да създаде достатъчно стимули за
търговците, преследвайки частния си интерес, да работят в полза и на
обществото – „невидимата ръка“ на Адам Смит – помага им държавата. И пак
по израза на стария шотландец, доколкото търговците от един бранш по
самата си природа не могат да се съберат, дори за забава, без да се
сговорят нещо в ущърб на обществото, ролята на държавата е да не го допуска.

Новото икономическо неравенство, макар безспорно да има и „обективна“
основа в характера на модерните технологии и глобализацията, е и
резултат на целенасочено деформирана държавна политика в интерес на
олигархията, както убедително показват изследванията на Джоузеф Стиглиц.
В голяма степен забогатяването на олигархията не е резултат на нейния
реален принос за повишаване на обществената производителност, а на
извличането на рента от обществото (rent seeking) с помощта на държавна
политика, създаваща непрозрачност на пазарите чрез асиметрична
информация, допускаща хищнически заеми (predatory lending), създаване на
устойчиви монополи, извличащи години наред немислими при конкуренция
печалби, подаряване на корпорациите на публични ресурси под пазарната им
цена, доставки от тях над пазарната цена и други, все добре познати и в
България неща. Тази политика намалява и обществената производителност, и
е вредна за дългосрочните интереси на самите корпорации. А в условията
на нови технологии и глобализация толкова по-естествена е ролята на
държавата за преразпределяне от печелещите към губещите, за да могат и
последните да се преустроят и си намерят място в новите условия.

Един лесно разбираем пример от САЩ: в ерата на „голямата компресия“ и
просперитета най-големият американски работодател беше „Дженеръл Мотърс“
(ДжМ). Днес най-големият работодател е веригата хипермаркети „Уолмарт“.

В 60-те години ДжМ създаваше и поддържаше поминъка на цели големи
градове и региони. Всеки избутал средното училище младеж „с пулс“ можеше
да „влезе от улицата“ в местната фабрика на ДжМ и веднага да стане
профсъюзен член – средна класа до живот – със стабилна надница около три
пъти над минималната с всички социални придобивки,здравна застраховка,
пенсия, спокойствие на духа, прилична къщичка за
(обикновено)неработещата си жена и трите си деца, с телевизори,
хладилници и перални, с нова кола от фабриката в гаража всеки три
години, с помощ за колеж за децата, с платени болнични иотпуски и дори
някоя и друга семейна ваканция до Флорида или Бермуда.

А днес „Уолмарт“ разрушава поминъка на цели американски градове и
региони. Той пристига в поредния малък град, купува земя извън чертите
му, за не му плаща данъци, или когато изтече гратисния период, се мести
в друг град, унищожава местните производители и дребни частни търговци,
както и старите супермаркети, наема част от уволнените им работници – на
тежка работа, с вдигане тежести, ходене с километри и мръзнене във
фризери – за минималните по закона например 7,25 долара на час, без
придобивки, „помага им“ обаче пред държавните власти „да минат“ на
Медикейд (федералната здравна програма за бедни) и на купони за храна
(фууд стемпс) – на издръжка на данъкоплатеца, и на всичкото отгоре
получава и субсидия от щата с парите на данъкоплатеца като „най-голям
работодател“.

Това е системата, наречена corporate welfarism, или „корпоративен
комунизъм“, или още „черпаклък“ по популярния народен израз от интернет
форумите, при който държавата взима от паничката на бедните и сипва с
черпака в котела на най-богатите. „Уолмарт“уволнява работниците си,
уличени в опит за синдикална дейност, само по един устен донос и само за
минута.

И разбира се, това не е само въпрос на нова технология, либерализация на
търговията и глобализация, а най-вече на национална политика и
законодателство. Да, американското машиностроене се изнесе от САЩ в
страни с евтина работна сила и ниски екологични стандарти (макар
немското да не се изнесе от Германия), а напоследък се завръща при
потребителите си, но вече се върши най-вече от роботи и триизмерни
принтери. Но други дейности, като услугите, засягащи физически
потребителите, в това число и търговията на дребно, не могат да бъдат
„аутсорснати“ в Китай или поети от роботи.

Работниците в „Уолмарт“ не са по-неквалифицирани или по-мързеливи от
работниците в ДжМ преди 50 години. Дори напротив – работата в магазина е
и физически по-тежка, и се обслужват живи хора. А на конвейера завиваш
цял ден един и същ болт като във филма на Чаплин, издокаран с кожено
яке, с дълга коса, вързана с бандана, с лула в устата и с Харли
Дейвидсън или Форд Мустанг на паркинга отпред. Можеш да си позволиш и
лукса да напуснеш работа (drop out of a job) за някоя и друга година, да
походиш с дълга коса инаниз цветя около врата, да попушиш „бурен“ и
посмъркаш „киселина“, и пак да се върнеш като че нищо не е било.
Образът, който колоритният проф. Дайнов “проектира“, e именно на млад
американски работник от цеха (from the shop floor) от 60-те – 70-те
години – профсъюзен член, който има лукса да се увлича и по нещо
„по-така“, макар типичният истински работник обикновено не стига
по-далече от естетизацията на труда на металика в субкултурата на хеви
метъла и на атмосферата на ковашко-пресовия цех – в децибелите, пушеците
и светлините на диско клуба.

Разходите за евентуално подобряване положението на работниците в
„Уолмарт“, разбира се, няма да се взимат от джобовете на бедните им
клиенти, както настояват високоплатените адвокати на corporate
welfarism, а от печалбите на собствениците, които са огромни.
Наследниците на основателя на компанията Сам Уолтън, шест физически
лица, имат лично богатство колкото на 30-те процента най-бедни
американци. Ако се обложат с допълнителен данък, дори не толкова висок,
колкото по времето на десния Никсън, това би стигнало да се увеличат
надниците до над жизнения минимум и да се дадат на работниците и
социални придобивки.

Един въпрос по отношение на България е: защо за всичко това не се пише и
говори повече от централните медии и от икономистите (имам предвид
учените икономисти от БАН, УНСС и СУ, а не пропагандистите на
олигархията от „Института“ за пазарна икономика –или от някогашните
„дореформени“ чиновници от СБ като С. Дянков), защо не се свързва то с
българския опит – но това е до голяма степен риторичен въпрос.

Следващият въпрос, който обаче изисква специално разглеждане, е с какви
средства бе осъществена „голямата компресия“ (намаляването на
икономическото неравенство) в САЩ по времето на „Ню Дийл“-а, какви
конкретни мерки за компресия предлагат сега американските прогресисти –
и имат ли тe почва и у нас.

Виж още от сайта Гласове


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.