Съюз на икономистите в България

Ще я бъде ли?

проф. Кръстьо ПЕТКОВ

Ако се съди от реакциите по повод на тематичната серия от информации и анализи, които пусна „Преса“, идеята за реиндустриализация се посреща с интерес от деловите среди. Правителството на свой ред обяви намерението си да разработи концепция и средносрочна програма, съобразена с европейската визия от 2012 г. По инициатива на премиера се състоя и национална среща с бизнеса, на която се чуха трезви оценки и конструктивни предложения. Предстоят още публични и специализирани дискусии. Иначе казано, колелото се завъртя!

Българският индустриален парадокс

Той се състои в следното: след две десетилетия на безкритично налагана стратегия за деиндустриализация (от МФИ и правителствата, послушно приемана от националния бизнес) днес по дял на промишленото производство в БВП България се намира в челото на ЕС. В края на 90-те години по данни на НСИ делът на промишлената продукция в БВП е бил 27,1%, а броят на заетите в отрасъла – също над 27%. Тези равнища са малко по-ниски в края на 2013 г. (24,6% промишлен дял в БВП).

Ситуацията е наистина парадоксална! Във Визията на ЕК се предвижда делът на индустриалния сектор в европейската икономика да се увеличи от 16% през 2012 на 20% до 2020 г. Така че, формално погледнато, към настоящия момент България е реализирала индикативната цел на ЕС (дори я е надминала с 4,6%). Само че в макроикономическите анализи формалните/единични индикатори често са подвеждащи. Високият относителен дял на индустриалното производство в БВП автоматично не осигурява конкурентни предимства поради няколко съществени причини.

Първо, сравнително високото индустриално равнище не е продукт на прогресивно развитие, а е остатъчен резултат от продължителен срив, на т.нар. креативно разрушаване (creative destruction – по Шумпетер) на заварения потенциал в началото на реформите.
Българската икономика в началото на второто десетилетие на XXI век се доминира от сектора на услугите – при това нискокачествени и зле заплатени, които не създават висока добавена принадена стойност. Проблемът е дали е възможно да се оформи отново един висококонкурентен национален промишлен комплекс, да се намерят и завладеят нови пазари във и извън ЕС.

Второ, успоредно с деиндустриализацията протече процес на деквалификация и деградация на работната сила, заета преди време в промишлените дейности. Такава е картината на „преструктурираните“ регионални зони на „пълна“ заетост в крупните индустриални агломерации в Северна и Южна България. Особено разрушителни са последиците за Видин, Враца, Плевен, Ловеч, Габрово, Ямбол, Сливен, Родопския минен басейн, Кремиковци, Перник и др. Краткото определение за засегнатите географски зони днес е „изоставащи и перманентно кризисни“.

Трето, в индивидуалните стратегии за образователна и професионална кариера на младите поколения все по-рядко се вписва ориентацията към промишления инженерно-технически, изпълнителски труд. Показателни за тази тенденция са незаетите места в специализираните университети, както и растящото търсене на кадри в посочените професионални направления, изпреварващо в пъти предлагането на работна сила.
Изводът от този кратък преглед е по-скоро песимистичен: реиндустриализацията върху заварената материална база и похабеният трудов потенциал може да се окаже значително по-трудна, отколкото ако се започне на чисто поле, разчитайки на т.нар. Greenfield предприятия.

Рестартът: откъде да се започне?

Едва ли има съмнение, че инициаторът на реиндустриализацията – като концепция, програма и средносрочен план за действие, трябва да е държавата. Думата „реиндустриализация“ се превърна в нещо като мобилизиращ слоган за предприемаческата прослойка у нас.

Ако инициаторът е държавата, първичният подбудител и реализаторът на стратегията за реиндустриализация би трябвало да е бизнесът. Кой бизнес обаче?
На първо място поставям онези индустриалци – мениджъри и инвеститори, които съхраниха българската традиция – знания, контакти, информационни механизми, пиетет към промишленото производство и иновациите. Днес ветераните се броят на пръсти. Но именно те доказаха, че в металургията (КЦМ-Пловдив), оръжейното производство („Аркус“ и „Арсенал“), металообработването („Силвамаш“-Левски), минодобива („Елаците“, „Асарел“-Медет, „Горубсо“-Мадан и Кърджали) и в други подотрасли българският бизнес може да поддържа конкурентоспособност по международни стандарти, да обновява технологии­те и да поддържа устойчиви работни места, в т.ч. да прави първи стъпки към преодоляване на екологичните рискове.
На второ място е новата високотехнологична индустрия, т.е. истинските Greenfields, построени с чуждестранни и/или български инвестиции или пък модернизирани с чуждестранна помощ. Такива са редица предприятия в микроелектрониката, преработващата промишленост, производството на вино, хранително-вкусовата промишленост и др. Тук водеща роля на двигатели на индустриалното развитие имаха новосъздадените икономически зони край Пловдив, Варна, Бургас, София.
На трето място са новите, вече заявени инвеститорски интереси от бързоразвиващите се икономически региони. Имам предвид преди всичко азиатските страни (най-вече Китай), но също държави от Близкия изток, бившата съветска зона, Латинска Америка и Австралия (и в по-малка степен – Западна Европа и САЩ). На фона на този нарастващ инвеститорски интерес към България като врата към еврозоната и с ключово геоикономическо местоположение ролята на държавата в избора и насърчаването на партньори и проекти е от решаващо значение.
Специално подчертавам тази особеност, защото България не е длъжна сляпо да следва очертаните приоритети за реиндустриализация в европейската визия (още повече че приоритетните области са очертани доста общо). Те са: а) инвестиции в нови технологии; б) подобряване на пазарната среда за нови продукти; в) улесняване на достъпа на средни и малки предприятия до финансови ресурси; г) повече инвестиции в човешки капитал.
На четвърто място идва реанимацията на части от старите промишлени гиганти – „Химко“, „Плама“, „Кремиковци“. Именно части, обновени участъци, а не пълно възстановяване на производствените площадки (което и на практика е невъзможно поради тоталното разрушаване и разпродажба на материалните активи). Свръхамбициозна ли е задачата за реиндустриализация на вече деиндустриализираната българска икономика? Отговорът на въпроса зависи в голяма степен от активността на националния бизнес и от политическата ситуация. По-точно: а) кой ще надделее в спора между поддръжници и противници на реиндустриализацията (което ще е политическа битка!); б) правилен ли ще е изборът на модел на диверсификация (би трябвало да се отчете най-напред в какво сме силни като нация – например интернет базираните технологии и производствата, изискващи високообразовани специалисти са по силите на една малка нация като българската, с подчертан афинитет на младото поколение към професионална реализация в авангардните отрасли на икономиката на знанието).

Не на последно място стои проблемът за осигуряване на инвестиционен ресурс. Може да се разчита на финансиране от европейските фондове (при всички случаи то ще е недостатъчно дори за успешен старт на инициативата; нещо повече, самата Европа няма пряк интерес от възраждането на индустрията в България). Друг източник е анемичното (засега) банково и небанково инвестиционно кредитиране.

Стратегически инструмент на инициативата
обаче може да стане една нова и смела политика за осигуряване на дългосрочен (външен и вътрешен) заем за преструктуриране на икономиката. Това е тема, по която Съюзът на икономистите в България има готова разработка, тя е предоставена на правителството за разглеждане. Времето не чака… 

(в. Преса, печатно издание, брой 48 (754 от 18 февруари 2014)