МАНИФЕСТ НА УЖАСЕНИТЕ ИКОНОМИСТИ
КРИЗА И ДЪЛГОВЕ В ЕВРОПА – 10 ФАЛШИВИ ОЧЕВИДНОСТИ,
РАЗИСКВАНЕ НА 22 МЕРКИ ЗА ИЗЛИЗАНЕ ОТ БЕЗИЗХОДИЦАТА
За разпространение и подписка
http://www.atterres.org/manifeste
Въведение
Възстановяването на икономическата активност в света – резултат от инжектирането на колосални публични средства в икономическата сфера (от Съединените щати до Китай) е крехко, но реално. Един-единствен континент остава встрани – Европа.
Връщането към икономически растеж вече не е неин политически приоритет. Тя е тръгнала по друг път – пътя на борбата срещу публичните дефицити.
Вярно е, че в Европейския съюз тези дефицити са високи – средно 7% през 2010 г., но са доста по-ниски от отчетените 11% в Съединените щати. Докато някои североамерикански щати с по-голяма икономическа тежест, отколкото Гърция (Калифорния например), са почти в състояние на фалит, финансовите пазари се впуснаха в спекула с държавния дълг на европейските страни, най-вече на страните от Южна Европа. Всъщност Европа се хвана в собствения си институционален капан: държавите са задължени да взимат заеми от частни финансови институции, които получават евтини ликвидности от Европейската централна банка. Следователно ключът на финансирането на държавите се държи от пазарите. При това положение липсата на европейска солидарност открива поле за спекула, още повече че рейтинговите агенции допринасят за разпалване на недоверието.
Едва след понижаване на рейтинга на Гърция от страна на агенция „Мудис“ европейските ръководители отново заговориха за „нерационалност“ – термин, използван в началото на кризата с високорисковите ипотечни кредити (събпрайм). Сега открихме също, че Испания е много по-застрашена заради уязвимостта на своя модел на растеж и банковата си система, отколкото заради публичната си задлъжнялост.
С цел „успокояване на пазарите“ импровизирано беше създаден Фонд за стабилизиране на еврозоната, а европейските страни приеха драстични, често непремислени планове за съкращаване на публичните разходи. Най-напред бяха засегнати държавните служители, включително във Франция, където увеличаването на удръжките за пенсия представлява скрито намаляване на заплатите им. Броят на държавните служители намалява навсякъде, създавайки заплаха за обществените услуги. Социалните придобивки – от Холандия до Португалия, като се мине през Франция, с настоящата пенсионна реформа се орязват значително. През следващите години безработицата и несигурността на трудовия пазар положително ще нараснат. Тези мерки са безотговорни от политическа и социална гледна точка, та дори и в чисто икономически аспект.
Тази политика, която само временно укроти спекулата, предизвика изключително отрицателни социални последици в редица европейски страни, най-вече сред младежите, хората на труда и най-уязвимите слоеве на населението. С времето тя ще изостри напреженията в Европа и ще застраши самото европейско изграждане, което има далеч по-широк обхват от обикновен икономически проект. В Европа се предполага, че икономиката трябва да е в услуга на изграждането на демократичен, мирен и обединен континент. Вместо това навсякъде се налага своеобразна диктатура на пазарите, днес особено в Португалия, Испания и Гърция – три страни, които бяха диктатури до началото на 70-те години на XX век, т.е. само допреди четиридесет години.
Независимо дали се аргументира като желание за „успокояване на пазарите“ от страна на изплашени управници или като претекст за налагане на решения, продиктувани от идеологически съображения, подчиняването на тази диктатура е неприемливо, още повече че нейната икономическа неефективност и разрушителен в политическо и социално отношение потенциал са категорично доказани. Именно по тази причина във Франция и Европа е необходимо да се организират същински демократични дебати за избор на икономическа политика. Повечето икономисти, участващи в публичните дебати, се мъчат да обосноват или оправдаят като разумен подхода на политиците за подчинение на изискванията на финансовите пазари. Вярно е, че навсякъде държавната власт бе принудена да прилага импровизирано кейнсиански планове за оживление на икономиката, понякога дори да национализира временно някои банки. Но тя се стреми бързо да затвори тази скоба. За единствено легитимна все още се смята неолибералната схема, въпреки очевидните ù неуспехи. Основана върху хипотезата за ефективност на финансовите пазари, тя повелява намаляване на публичните разходи, приватизиране на обществените услуги, освобождаване на пазара на труда, либерализация на търговията, финансовите услуги и капиталовите пазари, засилване на конкуренцията навсякъде и по всяко време…
Като икономисти, ние сме ужасени от факта, че тези политики са все още на дневен ред и че техните теоретични основи не са поставени под съмнение. А излаганите от тридесет години насам аргументи в подкрепа на прилаганите европейски икономически политики са отречени от фактите. Кризата показа наяве догматичния и необоснован характер на повечето от привидностите, преповтаряни до втръсване от управляващите и техните съветници. При разглеждане на въпросите за ефективността и рационалността на финансовите пазари, за необходимостта от свиване на разходите с цел намаляване на държавния дълг или за укрепване на Пакта за стабилност е необходимо тези фалшиви очевидности да бъдат подлагани на критичен анализ и да се подчертава възможността от прилагане на различни варианти на икономическа политика. Други алтернативи са възможни и желателни, при условие че най-напред бъде разхлабено „менгемето“, с което финансовата индустрия притиска държавните политики.
По-долу правим критичен анализ на десетте постулата, които продължават да вдъхновяват всекидневно решенията на публичните власти навсякъде в Европа, въпреки че тяхната несъстоятелност бе нагледно доказана от финансовата криза и нейните последици. Става дума за фалшиви очевидности, обосноваващи погрешни и неефикасни мерки, срещу които ние поставяме на разискване двадесет и две контрапредложения. Не всички от тях се споделят единодушно от подписалите настоящия текст, но те трябва да бъдат сериозно взети предвид, ако искаме да изведем Европа от безизходицата.
Фалшива очевидност № 1:
финансовите пазари са ефективни
Днес пред всички наблюдатели се очертава един факт – първостепенната роля, която играят финансовите пазари във функционирането на икономиката. Това е резултат от дълга еволюция, която започна в края на седемдесетте години. Както и да я разглеждаме, тази еволюция бележи дълбок разрив, както количествен, така и качествен, в сравнение с предишните десетилетия. Под натиска на финансовите пазари цялостната регулация на капитализма бе трансформирана из основи, пораждайки безпрецедентна форма на капитализъм, която някои нарекоха „патримониален капитализъм“, „финансов капитализъм“ или „неолиберален капитализъм“.
Тези промени намериха своето теоретично оправдание в хипотезата за информационна ефективност на финансовите пазари. Според тази хипотеза е важно да се развиват финансовите пазари, да им се осигури възможност да функционират колкото се може по-безпрепятствено, тъй като те представляват единствения механизъм за ефикасно вложение на капитала. Политиките, провеждани упорито от тридесет години насам, съответстват на тази препоръка. Целта беше да се изгради световно интегриран финансов пазар, на който всички действащи лица (предприятия, домакинства, държави, финансови институции) да могат да обменят ценни книжа от всякакви категории (акции, облигации, дългове, деривати, валута) с всякакъв матуритет (дългосрочни, средносрочни, краткосрочни). Финансовите пазари заприличаха на „съвършения пазар“ от учебниците – икономическото говорене създаде своя реалност. След като пазарите ставаха „все по-съвършени“ от гледна точка на доминиращата икономическа теория, анализаторите повярваха, че финансовата система е вече много по-стабилна, отколкото в миналото. Това като че ли бе потвърдено от „голямата умереност“ – период на икономически растеж без повишение на заплатите, характерен за Съединените щати между 1990 и 2007 г.
И до ден днешен Г-20 продължава да поддържа идеята, че финансовите пазари са добрият механизъм за влагане на капитали. Първенството и интегритетът на финансовите пазари остават крайна цел, към която е насочена неговата нова финансова регулация. Кризата се интерпретира не като неизбежен резултат от логиката на нерегулираните пазари, а като последица от нечестното поведение и безотговорността на някои финансови играчи, недостатъчно контролирани от публичната власт.
Кризата обаче дойде, за да докаже, че пазарите не са ефективни и не позволяват ефикасно вложение на капитали. Този факт има огромни последици за регулацията и икономическата политика. Теорията на ефективността почива на идеята, че инвеститорите търсят и намират възможно най-надеждната информация за стойността на различните проекти, които се конкурират за финансиране на пазара. Ако се вярва на тази теория, цената, която се формира на даден пазар, отразява мнението на инвеститорите и обобщава цялата налична информация: тя следователно е правилна оценка на реалната стойност на ценните книжа. Предполага се, че тази стойност концентрира цялата информация, необходима за насочване на икономическата дейност, оттам и на обществения живот. По такъв начин капиталът се инвестира в най-рентабилните проекти и изоставя най-неефикасните. Такава е централната идея на тази теория: финансовата конкуренция води до формиране на точни цени, които представляват надежден сигнал за инвеститорите и ефикасно насочват икономическото развитие.
Но кризата дойде да потвърди различните критични изследвания, които оспорваха тази теза. Финансовата конкуренция не формира непременно точни цени. Още по-лошо – финансовата конкуренция е често дестабилизираща и води до прекомерна и неразумна еволюция на цените – създаването на финансови балони.
Основната грешка на теорията за ефективност на финансовите пазари е, че по отношение на финансовите продукти прилага обичайната теория, валидна за обикновените стоки. При последните конкуренцията е отчасти саморегулираща поради това, което наричаме „закон“ за търсенето и предлагането – когато цената на дадена стока расте, производителите ще увеличат предлагането, а купувачите ще намалят търсенето; цената съответно ще спадне и ще се установи на равнище, близко до точката на равновесие. С други думи, когато цената на дадена стока расте, коригиращите сили ще са насочени към спиране и обръщане на тенденцията към покачване. Конкуренцията поражда това, което наричаме „негативна обратна връзка“ – коригиращи сили, които са насочени в обратна посока на първоначалната тенденция. Идеята за ефективност е породена от пряко пренасяне на този механизъм върху финансовия пазар.
Но при последния ситуацията е съвсем различна. Когато цената расте, често се наблюдава не намаляване, а увеличаване на търсенето! И наистина, увеличена цена означава увеличена рентабилност за притежателите на ценните книжа като последица от реализирана принадена стойност. Увеличената цена привлича нови купувачи, което още повече увеличава първоначалния ръст. Перспективата за бонуси кара брокерите да засилват още повече тенденцията. Така се стига до непредвидения, но неизбежен инцидент, предизвикващ промяна на прогнозите в обратна посока и финансов крах. Това явление, достойно за овцете на Панюрж, е процес на „позитивни обратни връзки“, който засилва дисбаланса. Това е спекулативен балон — кумулативен ръст на цените, който сам подхранва себе си. Този процес не формира точни цени, а напротив — неадекватни цени.
Следователно господстващото положение, заемано от финансовите пазари, не може да осигури ефикасност. Нещо повече – то е постоянен източник на нестабилност, както ясно показва непрекъснатата серия от балони, която наблюдаваме от 20 години насам: Япония, Югоизточна Азия, Интернет, бързо развиващи се пазари, недвижими имоти, секюритизация. Финансовата нестабилност се проявява чрез силни колебания на обменните курсове и борсовите цени, без връзка с фундаменталните икономически показатели. Тази нестабилност, породена от финансовия сектор, се разпростира върху реалната икономика чрез множество механизми.
За намаляване на неефективността и нестабилността на финансовите пазари, предлагаме четири мерки:
Мярка №1 — стриктно обособяване на финансовите пазари и дейността на финансовите играчи, забрана банките да спекулират за своя сметка с цел избягване разпространението на балоните и фалитите.
Мярка №2 — намаляване на ликвидността и дестабилизиращата спекула чрез контрол върху движението на капитали и налагане на такси върху финансовите транзакции.
Мярка №3 — ограничаване на финансовите транзакции до ниво, съответстващо на нуждите на реалната икономика (например: застраховка срещу неплатежоспособност – CDS, единствено за притежателите на застраховани ценни книжа и т. н.).
Мярка №4 — определяне на таван на заплатите на брокерите.
Фалшива очевидност №2:
финансовите пазари благоприятстват
стопанския растеж
Финансовата интеграция доведе властта на финансите до кулминация поради това, че обединява и централизира капиталистическата собственост на световно равнище. Именно тя определя днес нормите за рентабилност, отнасящи се за всички капитали. Проектът имаше за цел пазарното финансиране да замени банковото финансиране на инвестициите. Но той всъщност се провали, тъй като днес общо взето предприятията финансират акционерите, а не обратното. Същевременно управлението на предприятията претърпя дълбоки промени, за да постигне нормите за рентабилност, налагани от пазара. Нарасналата роля на акционерската компонента доведе до ново схващане за предприятието и неговите мениджъри като работещи изключително в услуга на акционерите. Изчезна идеята за общ интерес на всички участници, допринасящи за дейността на предприятието. Първостепенна задача на ръководителите на предприятията, котирани на борсата, е да задоволят стремежа за обогатяване на акционерите и само това. Така те престават да бъдат наемни служители, както показва и прекомерният ръст на техните възнаграждения. Съгласно теорията за „агентския модел“ целта е да се постигне сходство на интересите на ръководителите на предприятията и на акционерите.
Възвращаемост на собствения капитал (ROE – Return on Equity) от 15% до 25% е вече норма, която финансовата власт налага на предприятията и наемните работници. Инструмент на тази власт е ликвидността, позволяваща на капитали, чието използване е незадоволително, във всеки момент да се пренасочат другаде. Изправени пред тази власт, наемните работници и политическите институции са разединени и поставени в неравностойно положение. Тази липса на равновесие води до неразумни претенции за печалба, които спъват стопанския растеж и причиняват постоянно задълбочаване на разликата в доходите. От една страна, изискванията за печалба силно потискат инвестициите – колкото изискваната рентабилност е по-висока, толкова по-трудно се намират достатъчно ефективни проекти за постигането ù. Размерът на инвестираните капитали остава на исторически ниско ниво в Европа и Съединените щати. От друга страна, тези изисквания водят до постоянен натиск за намаляване на заплатите и покупателната способност, което се отразява неблагоприятно върху търсенето. Едновременното възпиране на инвестициите и потреблението води до слаб растеж и ендемична безработица. Тази тенденция бе смекчена в англосаксонските страни посредством нарастващото задлъжняване на домакинствата и чрез финансови балони, създаващи фиктивно богатство, което позволява увеличаване на потреблението без ръст на заплатите, водещо в края на краищата до фалити.
За предотвратяване на отрицателните последици на финансовите пазари върху стопанската дейност поставяме на разискване три мерки:
Мярка №5 — значително укрепване на силите за противодействие в предприятията с цел да се задължат ръководствата да взимат предвид интересите на всички заинтересовани страни.
Мярка №6 — значително увеличаване на облагането на най-високите доходи, за да се обезсмисли надпреварата за постигане на непосилна рентабилност.
Мярка №7 — намаляване на зависимостта на предприятията от финансовите пазари чрез развиване на политика за публично кредитиране (с преференциални условия за приоритетни в социално и екологично отношение дейности).
Фалшива очевидност № 3:
пазарите са добри индикатори
за платежоспособността на държавите
Според привържениците на тезата за ефективност на финансовите пазари, при оценка на риска от предоставяне на кредити на дадена държава, пазарните оператори взимат предвид обективното състояние на публичните ù финанси. Да разгледаме примера с гръцкия дълг: за оценка на ситуацията финансовите оператори и овластените за вземане на решения се опират единствено на финансовите анализи. Така например, когато лихвеният процент, изискван от Гърция, нарасна до над 10%, всички заключиха, че рискът от неплатежоспособност е голям — щом инвеститорите налагат подобна рискова премия, това означава, че опасността е изключително голяма.
Това е сериозна грешка, като се има предвид същинската природа на оценката от страна на финансовия пазар. Последният не е ефективен и често формира цени, лишени от всякаква връзка с фундаменталните принципи на икономиката. При това положение анализът на дадена ситуация е неразумно да почива единствено на финансовата оценка. Оценката на стойността на дадена ценна книга не е сравнима с измерването на обективна величина, като например тежестта на предмет. Ценната книга е право на бъдещ доход – за да се определи неговата стойност, е необходимо да се предвиди бъдещето. Това е въпрос на преценка, а не на обективно измерване, тъй като в дадения момент бъдещето по никакъв начин не е предопределено. На пазара на ценни книжа оценката съответства на това, което операторите смятат, че ще се получи в бъдеще. Финансовата стойност е резултат от преценка, от вярване, от залог в бъдещето – нищо не гарантира, че оценката на финансовия пазар е за предпочитане пред другите форми на оценяване.
На всичкото отгоре финансовата оценка не е неутрална – тя оказва въздействие върху измервания обект, ангажира и изгражда бъдещето, за което само предполага. Това позволява рейтинговите агенции да допринасят съществено за определяне на лихвените проценти на облигационните пазари, като присъждат оценки, отличаващи се с голяма доза субективност, дори със стремеж за подхранване на нестабилността – източник на спекулативни печалби. Като понижават рейтинга на дадена държава, те увеличават лихвения процент, изискван от финансовите играчи за придобиване на ценни книжа от държавния дълг на съответната държава, и по такъв начин увеличават риска от фалит, който самите те са оповестили.
За да се намали въздействието на психологията на пазарите върху финансирането на държавите, поставяме на разискване две мерки :
Мярка №8 — на рейтинговите агенции не бива да се позволява да въздействат произволно върху лихвените проценти на облигационните пазари, понижавайки рейтинга на държавите. Тяхната дейност трябва да бъде регламентирана, като се изисква оценката им да бъде резултат от прозрачен икономически анализ.
Мярка №8а — да се освободят държавите от заплахата на финансовите пазари, като се гарантира изкупуването на държавните ценни книжа от Европейската централна банка.
Фалшива очевидност № 4:
нарастването на държавния дълг е резултат
от прекомерни разходи
Мишел Пебро – един от „кръстниците“ на френската банка, описва през 2005 г. в един от поръчаните му официални доклади как Франция е хваната за гърлото от държавния си дълг и жертва бъдещите си поколения, като допуска непремерени социални разходи. Държава, потънала в дългове, подобно на баща алкохолик, който пие повече, отколкото му позволяват доходите – такава е картината, разпространявана обикновено в уводните статии на повечето вестници. Всъщност обаче констатираният отскоро експлозивен ръст на държавния дълг във Франция и по света се дължи на съвсем други причини – на плановете за спасяване на финансовия сектор и най-вече на рецесията, предизвикана от банковата и финансовата криза, започнала през 2008 г. Средният публичен дефицит в еврозоната възлизаше на само 0,6% от БВП през 2007 г., но кризата предизвика нарастването му на 7% през 2010 г. Същевременно държавният дълг се увеличи от 66% на 84% от БВП.
Вярно е, че нарастването на държавния дълг на Франция и на голям брой европейски държави започна с умерени темпове още преди рецесията. Причина за това не е ръстът на публичните разходи (напротив, като процент от БВП те са стабилни или намаляват в Европейския съюз от началото на 90-те години насам), а най-вече спадът на публичните приходи поради слабия стопански растеж през периода и фискалната контрареволюция, извършвана от повечето правителства от двадесет и пет години насам. Разглеждана в по-дългосрочен аспект, фискалната контрареволюция непрекъснато подхранваше ръста на дълга в периодите между отделните рецесии. Във Франция например неотдавнашен парламентарен доклад отчита, че приетите решения за намаляване на данъчната тежест между 2000 и 2010 г. са стрували 100 милиарда евро, без да се смята цената на освобождаване от социални удръжки (30 милиарда) и други „фискални разходи“. Предвид липсата на фискална хармонизация, европейските държави се впуснаха във фискална конкуренция, намалявайки корпоративния данък, данъка върху високите доходи и имотния данък. Макар относителната тежест на тези детерминанти да варира в различните страни, почти всеобщото увеличение на публичните дефицити и на коефициента на задлъжнялост на държавите в Европа през последните тридесет години не се дължи главно на отклонение от нормата на публичните разходи. Тази диагноза отваря естествено други възможности за решения освен вечно преповтаряните призиви за намаляване на публичните разходи.
За да се възстанови информираното публично разискване на източниците на задлъжняване и съответните средства за преодоляването му, поставяме на обсъждане следното предложение:
Мярка № 9 — извършване на публичен и граждански одит на държавния дълг с цел установяване на източниците му и определяне на основните притежатели на ценни книжа по дълга и тяхната стойност.
Фалшива очевидност №5:
необходимо е да се намалят разходите,
за да се намали държавният дълг
Макар нарастването на държавния дълг да се дължи отчасти на увеличението на публичните разходи, орязването на последните не би спомогнало непременно за решаването на въпроса. Динамиката на държавния дълг няма голяма прилика с дълга на едно домакинство – макроикономиката не се свежда до икономиката на домакинствата. Динамиката на дълга зависи от няколко фактора: нивото на началния дефицит, а също и разликата между лихвения процент и номиналния темп на стопански растеж.
Ако последният е по-нисък от лихвения процент, дългът ще расте механично поради ефекта „снежна топка“ – сумата на лихвите расте, както и общият дефицит (включително лихвите по дълга). Така в началото на 90-те години политиката за силен франк, провеждана от Береговоа, продължи да се прилага въпреки рецесията от 1993-1994 г. и доведе до лихвен процент, трайно по-висок от темпа на стопански растеж, което обяснява резкия скок на държавния дълг на Франция през този период. Същият механизъм позволява да се обясни увеличаването на дълга през първата половина на 80-те години под въздействието на неолибералната революция и на политиката на високи лихвени проценти, провеждана от Роналд Рейгън и Маргарет Тачър.
Но самият темп на стопански растеж не е независим от публичните разходи – в краткосрочен аспект стабилизирането на публичните разходи намалява дълбочината на рецесията („автоматични стабилизатори“); в дългосрочен аспект публичните инвестиции и разходи (образование, здравеопазване, наука, инфраструктура…) стимулират растежа. Погрешно е да се твърди, че всеки публичен дефицит увеличава със същата сума държавния дълг или че всяко стопяване на дефицита позволява съответно да се намали дългът. Ако намаляването на дефицита възпира икономическата активност, дългът още повече ще нарасне. Либералните коментатори се аргументират с факта, че някои страни (Канада, Швеция, Израел) рязко преразгледаха публичните си разходи през 90-те години и незабавно след това постигнаха мощно възстановяване на растежа. Но това е възможно само ако преструктурирането на разходите се извърши в отделна страна, която незабавно възстановява конкурентоспособността си в сравнение със своите конкуренти. Това, което очевидно забравят привържениците на европейското преструктуриране, е, че основни клиенти и конкуренти на европейските страни са другите европейски страни, като в общи линии ЕС не е особено отворен навън. Едновременно и масово намаляване на публичните разходи във всички държави-членки на ЕС може само да задълбочи рецесията и съответно да увеличи още повече държавния дълг.
За да предотвратим преразглеждане на публичните разходи, което би довело до социална и политическа катастрофа, поставяме на разискване следните две мерки:
Мярка №10 — да се запази, дори увеличи, нивото на социална закрила (застраховка срещу безработица, жилищно настаняване…).
Мярка №11 — да се увеличат бюджетите на образованието и науката, както и инвестициите в екологията, с цел създаване на условия за устойчив растеж, позволяващ голямо понижаване на безработицата.
Фалшива очевидност №6:
държавният дълг прехвърля финансовите последици
от нашата разточителност върху внуците ни
Съществува и друго погрешно твърдение, което смесва икономиката на домакинствата с макроикономиката. Според него държавният дълг представлявал прехвърляне на богатство в ущърб на бъдещите поколения. Държавният дълг действително представлява механизъм за трансфер на богатство, но най-вече от обикновените данъкоплатци към рентиерите.
По силата на логика, която рядко се потвърждава от практиката и според която намаляването на данъците стимулира растежа и води в крайна сметка до увеличаване на публичните приходи, европейските държави от 1980 г. насам подражават на Съединените щати, като се надпреварват да определят все по-ниски данъци. Многократно бяха понижавани данъци и социални вноски (върху корпоративната печалба, върху високите доходи, върху имуществото, социалните вноски за сметка на работодателите и др.), но ефектът върху стопанския растеж е доста съмнителен. Тези антипреразпределителни фискални мерки влошиха едновременно и кумулативно социалните неравенства и публичния дефицит.
Подобни фискални политики принудиха публичните администрации да задлъжнеят към състоятелните семейства и финансовите пазари, за да могат да финансират така създадените дефицити. Получи се „ефект джакпот“ – с парите от икономисаните данъци богатите успяха да придобият ценни книжа (носещи лихва) от държавния дълг, емитирани за финансиране на публичния дефицит, предизвикан от намаляването на данъците… Във Франция обслужването на държавния дълг струва 40 милиарда евро годишно, почти колкото приходите от данък общ доход. Брилянтното провеждане на маневрата се подсили и от успешното убеждаване на населението, че държавният дълг е нараснал по вина на чиновниците, пенсионерите и болните.
Следователно увеличаването на държавния дълг в Европа и Съединените щати не е резултат от експанзионистични кейнсиански политики или от разточителни социални политики, а по-скоро от политика в полза на привилегированите слоеве – „фискалните разходи“ (намаления на данъци и социални вноски) увеличават разполагаемите доходи на най-малко нуждаещите се, които могат да увеличат капиталовложенията си, по-специално в съкровищни бонове, носещи лихви, плащани с данъците, удържани от всички данъкоплатци. В резултат се получава механизъм за обратно преразпределение – от народните към състоятелните класи чрез държавния дълг, който при всички случаи носи рента на частни лица.
За справедливо възстановяване на баланса на публичните финанси в Европа и Франция поставяме на разискване следните две мерки:
Мярка №12 — да се възстанови силно преразпределящият характер на преките данъци върху доходите (премахване на данъчните отстъпки, създаване на нови стъпки в данъчната скала и увеличаване на ставките на данък общ доход..…).
Мярка №13 — премахване на въведените за предприятията данъчни отстъпки, които нямат достатъчен ефект върху заетостта.
Фалшива очевидност №7:
необходимо е да възстановим доверието на финансовите пазари, за да финансираме държавния дълг
На световно ниво нарастването на държавните дългове трябва да се анализира в съотношение с развитието на финансовите пазари. През последните тридесет години благодарение на тоталната либерализация на движението на капитали финансите значително увеличиха влиянието си върху икономиката. Големите фирми прибягват все по-малко до банкови кредити и все повече до финансовите пазари. Домакинствата също отбелязват как растяща част от техните спестявания се влива във финансовите пазари за пенсии чрез различни видове капиталовложения или в някои страни посредством финансирането на жилището им (ипотечни кредити). Управляващите портфейли се стремят да разнообразят риска и залагат не само на частни, но и на държавни ценни книжа. Те са лесно достъпни на пазара, тъй като правителствата прилагат политика, водеща към увеличение на дефицита: високи лихвени проценти, данъчни облекчения, насочени към високите доходи, масово стимулиране на спестовността на домакинствата за благоприятстване на пенсионните режими чрез капитализация и т.н.
В рамките на ЕС финансиаризацията на държавния дълг е записана в договорите: след Маастрихт на централните банки се забранява да финансират пряко държавите, които са длъжни да взимат заеми на финансовите пазари. Тази „парична репресия“ съпътства„финансовата либерализация“ и е точно обратна на политиките на „финансова репресия“ (драстично ограничаване на свободата на действие на финансите) и „парична либерализация“ (след края на златния еталон), възприети след голямата криза от 30-те години на XX век. Целта е държавите, за които се предполага, че по природа са прекомерно разточителни, да бъдат подложени на дисциплината на финансовите пазари, за които се предполага, че по природа са ефективни и всезнаещи.
В резултат на този доктринерски похват Европейската централна банка (ЕЦБ) няма право да изкупува пряко държавни облигации, емитирани от европейските държави. Лишени от гаранция, че могат винаги да получат финансиране от Централната банка, страните от Южна Европа станаха жертва на спекулативни атаки. Вярно е, че от няколко месеца насам, въпреки че досега е била безрезервно вярна на ортодоксалните схващания, ЕЦБ изкупува държавни облигации с пазарен лихвен процент, за да успокои напрежението на европейския облигационен пазар. Но не се знае дали това ще бъде достатъчно, в случай че кризата с дълга се задълбочи и пазарната лихва полети нагоре. Тогава би било трудно да се поддържа този ортодоксален монетаризъм, лишен от сериозни научни основания.
За преодоляване на проблема с държавния дълг поставяме на разискване две мерки:
Мярка №14 — да се разреши на Европейската централна банка да финансира пряко държавите (или да задължава търговските банки да записват държавни облигации) с нисък лихвен процент, като по този начин отпусне менгемето, с което ги притискат финансовите пазари.
Мярка №15 — ако е необходимо, държавният дълг да бъде преструктуриран, като например се определи таван на обслужването на дълга до определен процент от БВП и като се диференцират кредиторите в зависимост от броя на притежаваните ценни книжа: най-големите рентиери (частни лица или институции) трябва да приемат значително удължаване на профила на дълга, дори частичното му или пълно анулиране. Необходимо е също да бъдат предоговорени прекомерните лихвени проценти по ценните книжа, емитирани от държавите в затруднение по време на кризата.
Фалшива очевидност №8:
Европейският съюз брани европейския социален модел
Европейското изграждане се явява противоречив процес. Съвместно съществуват две визии за Европа, които не смеят да се сблъскат открито. Според социалдемократите Европа би трябвало да поощрява европейския социален модел – плод на постигнатия след Втората световна война социален компромис, с неговата социална закрила, обществени услуги и промишлени политики. Тя трябваше да изгради стена срещу либералната глобализация, да подкрепи и осигури жизненост и напредък на този модел. Европа трябваше да защити специфична визия за организацията на световната икономика – глобализация, регулирана чрез световни органи за управление. Трябваше да позволи на държавите членки да запазят високо ниво на публични разходи и на преразпределение, като осигури способността им да ги финансира чрез хармонизация на данъчното облагане на гражданите, предприятията и доходите от капитал.
Но Европа не пожела да съхрани своята специфика. Доминиращата визия понастоящем в Брюксел и сред повечето национални правителства е, напротив, визия в полза на либерална Европа, чиято цел е да приспособи европейските общества към изискванията на глобализацията – европейското изграждане става повод за оспорване на европейския социален модел и за дерегулация на икономиката. На Европейския единен пазар върховенството на правото на конкуренция спрямо националните регулации и социалните права позволява да се упражнява по-голяма конкуренция на пазарите на стоки и услуги, да се намалява ролята на обществените услуги и да се създава конкуренция между европейските трудещи се. Социалната и фискалната конкуренция позволи да се намалят данъците, особено върху корпоративните и капиталовите доходи („променливите основи“), и да се упражни натиск върху социалните разходи. Европейските договори гарантират четири основни свободи: свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали. Но свободното движение на капитали далеч не е запазено за вътрешния пазар, а се прилага за инвеститорите от цял свят, което налага европейските производители да се съобразяват с възвръщаемостта на капиталите на международно ниво. Европейското изграждане се оказва средство за налагане на неолиберални реформи на европейските народи.
Формирането на макроикономическата политика (независимост на ЕЦБ по отношение на политиката, Пакт за стабилност) е белязано от недоверие към демократично избраните правителства. Стремежът е държавите да бъдат лишени от всякаква автономия в областта на паричната политика, както и в областта на бюджета. Трябва да бъде постигнат балансиран бюджет; забранени са всякакви самоволни мерки за стопанско оживление; необходимо е да действа единствено „автоматическата стабилизация“. Не се прилага никаква обща конюнктурна политика в зоната, не се набелязват никакви общи цели в областта на растежа и заетостта. Различията в положението на отделните страни не се отчитат, тъй като пактът не се интересува нито от процента инфлация, нито от националния външнотърговски дефицит; целите по публичното финансиране не държат сметка за националните икономически ситуации.
Европейските инстанции се опитаха да подтикнат към структурни реформи (чрез Основни насоки на икономическата политика, Отворен метод за координация или Лисабонската програма) с доста променлив успех. Методът на разработването им не беше нито демократичен, нито мобилизиращ, а либералната им ориентация не съвпадаше непременно с политиките, провеждани на национално ниво, във връзка със съществуващото съотношение на силите във всяка отделна страна. Възприетата насока не доведе незабавно до блестящи успехи, които биха я легитимирали. Движението по пътя на икономическата либерализация бе оспорено (неуспех на директивата „Болкенщайн“); някои държави се помъчиха да придадат национален характер на индустриалната си политика, а повечето се противопоставиха на поевропейчването на фискалната или социалната им политика. Социална Европа остана лишена от съдържание, единствено реално утвърждаване получи Европа на конкуренцията и финансите.
За да може Европа наистина да осигури развитието на европейския социален модел, поставяме на разискване следните две мерки:
Мярка №16 — да се преразгледа свободното движение на капитали и стоки между Европейския съюз и останалия свят, като при необходимост да се договорят многостранни или двустранни споразумения.
Мярка №17 — водеща нишка на европейското изграждане да бъде не политиката на конкуренция, а „хармонизацията, съпътствана от напредък“. Да се заложат общи цели със задължителен характер в областта на социалния прогрес, както и в макроикономическата област (Основни насоки на социалната политика).
Фалшива очевидност №9:
еврото е щит срещу кризата
Еврото трябваше да бъде фактор за защита срещу световната финансова криза. В края на краищата премахването на несигурността, свързана с обменния курс на националните валути, отстранява един значителен фактор на нестабилност. Но това въобще не се случи: Европа е по-тежко и по-продължително засегната от кризата, отколкото останалия свят. Това се дължи на самите начини на изграждане на валутния съюз.
От 1999 г. насам еврозоната отбеляза относително слаб растеж и увеличаване на различията между държавите членки в областта на растежа, инфлацията, безработицата и външнотърговския дисбаланс. Рамките на икономическата политика на еврозоната, която се стреми да налага сходни макроикономически политики за страни, намиращи се в различни ситуации, увеличи различията в растежа между държавите членки. В повечето страни, най-вече в най-големите, въвеждането на еврото не предизвика очакваното ускорение на растежа. В други растежът бе факт, но с цената на трудно поносими дисбаланси. Паричната и бюджетна строгост, подсилени от еврото, позволи цялата тежест на преустройството да бъде прехвърлена върху труда. Насърчени бяха гъвкавостта на трудовия пазар и икономията в областта на заплатите, намаля частта на трудовото възнаграждение в общата сума на доходите, задълбочи се неравенството.
Тази надпревара в снижаването на социалните разходи бе спечелена от Германия, която успя да натрупа значителни търговски излишъци за сметка на съседите си и най-вече на собствените си наемни работници и служители, като наложи понижаване на цената на труда и ограничаване на социалните придобивки. Това и дава търговско предимство пред съседите ù, които не успяха да притиснат толкова тежко трудещите се. Германският търговски излишък спъва растежа на другите страни. Бюджетният и търговският дефицит на едните е за сметка на излишъците на другите… Държавите членки не бяха способни да дефинират координирана стратегия.
Еврозоната по принцип трябваше да бъде по-малко засегната от финансовата криза, отколкото Съединените щати и Обединеното кралство. Нейните домакинства са доста по-малко свързани с финансовите пазари, а последните не са толкова развити и усложнени. Публичните финанси бяха в по-добро състояние; общият дефицит на групата страни от еврозоната беше 0,6% от БВП през 2007 г. срещу близо 3% в Съединените щати, Обединеното кралство или Япония. Но еврозоната страдаше от задълбочаване на дисбалансите – страните от Севера (Германия, Австрия, Холандия, скандинавските страни) задържаха заплатите и вътрешното търсене, като трупаха излишъци във външнотърговския обмен, докато страните от Юга (Испания, Гърция, Ирландия) регистрираха мощен растеж, подсилен от относително ниски лихвени равнища спрямо темповете на растеж, като същевременно трупаха дефицити във външнотърговския стокообмен.
Когато кризата тръгна от Съединените щати, последните се погрижиха да приложат реална политика за бюджетно и валутно възстановяване, като същевременно инициираха мерки за затягане на финансовата регулация. Европа, напротив, не успя да приложи достатъчно реактивна политика. Между 2007 и 2010 г. бюджетният тласък се равняваше на около 1,6% от БВП в еврозоната, 3,2% в Обединеното кралство, 4,2% в Съединените щати. Еврозоната изпита по-скоро нарастване на дефицитите, отколкото резултати от активна политика.
Същевременно Комисията продължи да налага процедури за прекомерен дефицит срещу държавите членки, при което в средата на 2010 г. практически всички страни от еврозоната бяха засегнати от тях. Тя поиска държавите членки да се ангажират да сведат дефицита под 3% в срок до 2013 или 2014 г., независимо от постигнатото икономическо развитие. Европейските инстанции продължиха да изискват рестриктивни политики по отношение на заплащането на труда, както и преразглеждане на публичните пенсионни и здравни системи, създавайки очевидния риск континентът да заседне още по-продължително в депресията, а отношенията между държавите да се изострят. Тази липса на координация и най-вече отсъствието на същински европейски бюджет, който би позволил реална солидарност между държавите членки, подтикна финансовите оператори да се отклонят от еврото, дори да спекулират открито срещу него.
За да може еврото реално да защитава европейските граждани срещу кризата, поставяме на разискване две мерки:
Мярка №18 — да се осигури реална координация на макроикономическите политики и съгласувано намаляване на външнотърговския дисбаланс между европейските страни.
Мярка №19 — да се компенсира външнотърговският дисбаланс в Европа чрез създаване на Банка за плащания (организираща сключването на заеми между европейските страни).
Мярка №20 — в случай че кризата доведе до отказ от еврото и докато бъде създаден европейски бюджет (вж. по-горе), да се установи вътрешноевропейски валутен режим(обща валута от типа „банкор“), който да организира възстановяването на външнотърговския баланс между европейските страни.
Фалшива очевидност №10:
гръцката криза най-сетне позволи да се напредне по пътя към икономическото правителство и същинската европейска солидарност
От средата на 2009 г. финансовите пазари започнаха спекула с дълговете на европейските страни. Общо взето, значителният ръст на дълга и на публичния дефицит в световен мащаб не доведе (все още) до нарастване на лихвите по дългосрочните заеми – финансовите оператори смятат, че централните банки ще запазят задълго реалните лихви на ниво, близко до нулата, и че не съществува риск от инфлация, нито от неплатежоспособност на голяма държава. Но спекулантите си дадоха сметка за слабостите в организацията на еврозоната. Докато правителствата на другите развити държави могат все още да получават финансиране от своята Централна банка, страните от еврозоната се отказаха от тази възможност и при необходимост от финансиране на дефицитите зависят изцяло от пазарите. Именно по тази причина спекулата започна да се развихря срещу най-уязвимите страни от зоната – Гърция, Испания, Ирландия.
Европейските инстанции и правителствата реагираха със закъснение, като не искаха да се създава впечатление, че страните членки разполагат с безгранична подкрепа от страна на своите партньори, и желаеха да санкционират Гърция, виновна, че с помощта на „Голдман Сакс“ е прикрила реалните стойности на своя дефицит. Но през май 2010 г. все пак на ЕЦБ и държавите членки се наложи да създадат по спешност Фонд за финансова стабилност, за да покажат на пазарите, че на застрашените страни ще бъде оказана неограничена помощ. В замяна на това последните трябваше да приемат планове за безпрецедентни бюджетни ограничения, които ще ги осъдят на рязко свиване на икономическата дейност и на продължителна рецесия. Под натиска на МВФ и на Европейската комисия Гърция трябва да приватизира обществените услуги, а Испания да смекчи регулацията на трудовия си пазар. Дори Франция и Германия, които не са подложени на спекула, съобщиха за налагането на ограничителни мерки.
При това търсенето в Европа въобще не е прекомерно. Публичните финанси са в по-добра ситуация, отколкото в Съединените щати или Великобритания и позволяват маневриране в рамките на бюджета. Необходимо е липсата на равновесие да се смекчи чрез прилагане на съгласувани мерки: страните с излишъци от Северна и Средна Европа да водят експанзионистични политики – увеличаване на заплатите, на социалните разходи и т.н., за компенсиране на рестриктивните политики на страните от Южна Европа. Като цяло бюджетната политика в еврозоната не бива да бъде рестриктивна, докато европейската икономика не почне да се доближава със задоволителни темпове до пълна заетост.
Но днес привържениците на автоматична и рестриктивна бюджетна политика в Европа разполагат за съжаление с укрепнали позиции. Гръцката криза позволи да се забравят същинските източници на финансовата криза. Тези, които приеха да подкрепят финансово страните от Юга, искат в замяна втвърдяване на Пакта за стабилност. Комисията и Германия искат да наложат на всички страни-членки целта за балансиран бюджет да бъде вписана в техните конституции, а бюджетната им политика да бъде надзиравана от комитети на независими експерти. Комисията иска да подложи страните на продължителна терапия на ограничения, за да се сведе държавният дълг под 60% от БВП. Ако съществува напредък към европейско икономическо правителство, то той води към правителство, което вместо да отслаби „менгемето“ на финансите, желае да наложи ограничения и да задълбочи „структурните“ реформи в ущърб на социалната солидарност във всяка отделна страна и между страните.
Кризата изкушава финансовите елити и европейските технократи да приложат „шокова стратегия“, като се възползват от кризата, за да радикализират неолибералната програма. Но тази политика не разполага с големи шансове за успех:
– Намаляването на публичните разходи ще ограничи необходимите на европейско ниво усилия за поддържане на разходите за бъдеще време (наука, образование, семейна политика), които биха помогнали на европейската промишленост да се укрепи и да инвестира в перспективни сектори (зелена икономика).
– Кризата ще даде повод за въвеждане на силни ограничения на социалните разходи – неуморно преследвана цел от привържениците на неолиберализма – с риск да се постави под заплаха социалното сближаване, да се намали реалното търсене, да се насърчават домакинствата да спестяват за пенсия и здравеопазване, влагайки средствата си във финансовите институции, отговорни за кризата.
– Правителствата и европейските инстанции отказват да поемат по пътя на хармонизация на фискалните закони, която би позволила по-високо облагане на финансовия сектор, големите имоти и високите доходи.
– Европейските страни въвеждат неотклонно рестриктивни бюджетни политики, които ще възпират растежа. Данъчните приходи ще намаляват. Бюджетното салдо няма да бъде подобрено, коефициентът на задлъжнялост ще се влоши, спокойствието на пазарите няма да бъде осигурено.
– Не всички европейски страни, предвид разнообразието на техните политически и социални култури, се подчиниха на желязната дисциплина, въведена с Договора от Маастрихт; не всички от тях ще се подчинят на затягането му, което се подготвя в момента. Съществува реален риск от предизвикване на динамика на всеобщо обръщане към вътрешните задачи на всяка отделна страна.
За осигуряване на напредък към същинско икономическо правителство и европейска солидарност поставяме на разискване две мерки:
Мярка №21 — разработване на европейски фискални норми (такса въглерод, данък печалба и др.) и същински европейски бюджет с цел съгласуване на икономиките и уеднаквяване на условията за достъп до обществените и социалните услуги в различните държави-членки на базата на най-добрите практики.
Мярка №22 — да се пристъпи към осъществяване на широк европейски план, финансиран чрез публичен заем от населението с ниска, но гарантирана лихва и/или чрез създаване на пари от ЕЦБ с цел екологично преустройство на европейската икономика.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Да се подложи на разискване икономическата политика, да се начертаят пътища за преосноваване
на Европейския съюз
Европа се изграждаше от три десетилетия насам на технократична база, изключваща населението от разискването на икономическата политика. Неолибералната доктрина, почиваща на незащитимата днес хипотеза за ефективност на финансовите пазари, следва да бъде изоставена. Необходимо е да се разкрепости пространството за други възможни политики и да се разискват предложения за алтернативни и смислени предложения, възпиращи властта на финансите и осигуряващи хармонизация при по-нататъшното развитие на европейските икономически и социални системи. Това предполага съвместно използване на значителни бюджетни ресурси, осигурени от въвеждането на силно преразпределяща европейска фискална система. Само при такива условия проектът за европейско изграждане ще може да се надява на възстановяване на народната демократична легитимност, която днес му липсва.
Естествено, не е реалистично да си представим, че 27 страни ще решат едновременно да извършат подобен разрив в методите и целите на европейското изграждане. Европейската икономическа общност започна с шест страни – преосноваване на Европейския съюз също ще премине през фаза на споразумение между няколко страни, желаещи да проучат алтернативни пътища. Успоредно с осъзнаване на все по-очевидните катастрофални последици от възприетите днес политики дебатът по алтернативите ще се развие навсякъде в Европа. Социални борби и политически промени ще се извършат с различни темпове в различните страни. Национални правителства ще взимат новаторски решения. Тези, които пожелаят, ще трябва да приемат засилено сътрудничество, за да прибягнат до смели мерки в областта на финансовата регулация, фискалната или социалната политика. Със своите конкретни предложения те ще подадат ръка на другите народи, които също да се присъединят към развитието.
Ето защо ни изглежда важно да очертаем и поставим за разискване още сега големите насоки на алтернативните икономически политики, които ще направят възможно това преосноваване на европейското изграждане.
