Съюз на икономистите в България

Проф. Кръстьо Петков

Астрономическото и биологичното време не може да променим или измамим – това е аксиома. Не е така със социалното време, в двете му измерения: икономическо и политическо. Там с действията се намесват множество сценаристи, режисьори и актьори, които предлагат различни интерпретации на установения ред. Едни от изпълненията са  дело на отговорни, компетентни и талантливи люде. За тях може да съдим по ситуацията в успешните нации, оглавяващи световните социално-икономически класации. Други са продукт на хитри, недозрели и недоучени субекти , които обричат нациите си на вековна мизерия.

Ясно е, че и в двата случая става дума за човешки действия в сферата на властта, т.е. там, където се взимат или оспорват решенията за развитието на обществото. Ние, българите, сме сред шампионите по опитите да работим не по правилата и срещу времето. Ще  илюстрирам това твърдение с примери от близкото минало и настоящото всекидневие.

Социалните илюзии

Хората от моето поколение вероятно си спомнят, че преди около четири десетилетия на мода беше Голямата идеологическа илюзия: предстои да живеем във времето на комунизма. Той бил „ей там, отвъд хоризонта”. И понеже не сме в състояние да го докоснем с ръка и да го видим с очите си, трябвало да ускорим движението.

Минаха десетилетия, но чудото не се случваше. Илюзорните представи, усърдно подхранвани и поливани от официалната пропаганда, постепенно се стопиха. На всички им стана ясно, че версията за комунизма, която ни пробутваха, е чиста измислица, красива утопия. Вярно е, че в западните общества участието в труда не е според способностите, а разпределението-според потребностите; но стандарта на живот там се оказа многократно по-висок от този в териториите, доминирани от Голямата илюзия. Затова, когато падна Берлинската стена, в нито една страна от съветския блок работническата класа и неговият авангард – комунистическата партия- не се вдигна да защити с оръжие в ръка своя идеал. Беше дошло времето да се прегърне следващия идеал: за либералния/демократичен капитализъм.

Днес новото поколение отхвърля прехода. И с основание, защото мнозинството от младите хора останаха излъгани, че ще живеят в общество на всеобщото благополучие. Вместо това, те станаха поданици в държава, където разцъфтяваше олигархичния/частен просперитет. Затова протестиращите, изчерпили търпението,  искат незабавни оставки: през февруари на десни, сега – на леви, центристи, технократи и прочее властимащи. Искането е безалтернативно. Когато питат активистите  и говорителите на протеста какво се случва след оставката, отговорът е: задавате неправилен въпрос. Важното е да има незабавни нови избори, после ще решим какво да правим.

Именно „после-то” ме безпокои най-много. Защото то подхранва друга илюзия, че икономиката може да почака в името на свободата и демокрацията, т.е. на политиката. А в реалния и демократичен свят е обратното: икономическият просперитет е първостепенна грижа и на управляващите, и на недоволните от управлението. Първите са длъжни да спазват времевия цикъл на стопанската дейност (бюджетите се правят навреме, стратегическите програми не се отлагат, при мини-кризи се реагира на мига и т.н.); вторите контролират своите избранници и реагират без забавяне на грешките, гафовете и закононарушенията на властимащите. Как? Преди –веднъж на четири години, чрез упражняване на правото на глас; напоследък – чрез перманентен натиск от улицата. Упражняван без колебание и без илюзии.

Опасявам се, че протестното движеие у нас, поело в правилна посока, днес се обръща с лице към нова Голяма илюзия. Този път –гражданска. Щом се искат избори без отлагане, тук и сега; щом  искат да се спре актуализацията на бюджета, значи трябва да сме готови  не за ускоряване, а за спиране на икономическото време. Ако това се случи, ще се замразят плащания за над 1,5 милиарда лева (социални, по заеми и др.); Бюджет’2014  ще се приеме най-рано през януари ( решение, отнасящо се за 15 милиарда лева); струващото 15 милиарда лева споразумение  с ЕК за следващия програмен период (2014-2020 г.) ще увисне и т.н.

„Времето е пари”  твърдят мъдри и опитни хора. Тази извечна истина изглежда не е валидна за обществата на Големите илюзии, сред които горделиво се е наредила Майка България.

Социалните манипулации

В тази категория влизат онези постъпки на управляващите, които съзнателно изкривяват обичайните представи за социалното време. Знае се например, че от изостаналост и криза се излиза най-малко за четвърт век. Но дотук двукратно българите се подадоха на внушения, че този срок може да бъде многократно намален.

В единия случай авторът на манипулацията беше ексмонархът Симеон. При завръщането си в България той обеща за 800 дни да направи българите европейци по жизнен стандарт. Почти 50% от избирателите се хванаха на  въдицата и избраха бившия цар за премиер. Три месеца след триумфа бях поканен на разговор при него.”Обезпокоен съм, господин професоре-каза ми той. Народът е схванал буквално моето предизборно обещание, че след 800 дни тук ще цари благополучие!”. Отвърнах: „А как иначе! Вие публично изрекохте тези думи и половината от българите им повярва. Сега предстои да изтърпите тяхното недоволство”. Цената, която плати политикът-манипулатор е известна…

В другия случай тази роля беше изпълнена от ученика на Симеон: Бойко Борисов. Помним, че и той се зарече: „Ще извадя България от тресавището за 500 дни”. Вместо това за 1200 дни той и ходещият калкулатор – Дянков, завлякоха страната на второ икономическо дъно, откъдето излизането ще отнеме цяло десетилетие.

Кой е големият губещ от въпросните манипулации? И царственият Симеон, и храбрият Б.Б. са преходни фигури. Загубите се инкасират от непреходен субект- народът  български (с малобройни, но емблематични изключения, защото при царския и бодигардския режим плутокрацията окончателно утвърди своя статутна недосегаема прослойка). Днес тя не пропуска шансовете да дирижира протестите – по време, място и послания. През февруари-март пратиха протестиращите в шеста глуха: да правят избори  по никое време и по неизгодни правила. През юни-юли ги извеждат на челния перон, но отново със същата невъзможна мисия: да бутнат едно правителство и да възкачат на трона следващото, конструирано отново от олигархичното задкулисие.

Социалната деструктивност

Имам предвид не съзидателното разрушение, проповядвано от идола на Дянков:Йозеф Шумпетер, а типичната българо/балканска нагласа да се посяга на утвърдени ценности и безценни ресурси, без да се мисли за текущите ползи и вреди, както и за последиците. И тук най-новата политическа история на България предлага цял набор от образци на темпорална деструкция.

а)Образецът, сътворен от Тодор Живков. След като 34 години водеше българите по пътя към развития социализъм, после към илюзорния комунизъм , изненадващо направи завой към „вграждане на капиталистически форми в социалистическата икономика”а в края на живота си обяви социализЪмаза „недоносче”. Излезе, че сме пропиляли цели 45 години за износване на един плод, който е заченат погрешно.

б)Образецът на СДС. След знаменателната фраза: „45 години стигат!” сините издигнаха нов лозунг:”Времето е наше!”.Дали по внушение на пиар-маестрото Жорж Сегела или поради незрялост, бивши дисиденти и новоизлюпени демократи поискаха да приватизират едно благо, което не е достъпно всекиму: социалното и политическото време. За икономическото време се погрижи Иван Костов, който по-късно го жертва в името на другата, материалната приватизация. И чрез Валутния борд постави началото на 15- летна мизерия на българите…

в) Образецът на Бойко. Той поиска да управлява 35 години- е една повече от своя настойник Живков. Историята му отпусна десет пъти по-малко, но той го използва най-ефективно, за да задълбочи кризата и разрухата (четвърта година сме в рецесия, по безработица сме в челото, а по бедност и социално неравенство- първенци). Но ГЕРБ-ерската олигархия взе своето.

***

Апостолът на свободата Васил Левски е оставил на поколенията безценна мисъл: „Времето е в нас и ние сме във времето!”

Няма как да го отделим от себе си и да го надхитрим! Крайно време е да проумеем тази истина…