Съюз на икономистите в България

ПОЗИЦИЯ
Относно „Национални цели и приоритети за устойчиво развитие на България“, разработени от екип от български учени и интелектуалци
(по инициатива на акад. Стефан Воденичаров)

Структурата на материала показва, че върху него са работили отделни колективи, без стиковка при анализа на състоянието в отделните сегменти на обществено-икономическия живот и препоръките за неговото подобряване. И така по-основните раздели възникват следните въпроси:
І. Образование
1. Твърде много се разчита на Интернет, а в същото време:
1.1 Не се анализира проблема с влиянието на Интернет за ниското ниво на учениците по правопис и граматика – особено специалния сленг, който се използва при общуването ( чат-ането );
1.2 Кой и как се гарантира за достоверността на информацията в Интернет. Уповаването на Интернет не води ли до доброволно принасяне в жертва на глобалната информационна манипулация по отношение на ценности (пример – т.н. американска култура, на сектите и т.н.), истината за събития – минали, настоящи и бъдещи? Няма ли опасност хибридна война да се води в областта на образованието?
1.3 Как чрез Интернет ще се формира съзнанието на ученика за принадлежност на една народност, държава или се цели да забравим своето минало, приноса на нашите пра-пра родители за културното, държавното и технологичното развитие на света?
Извод: Трябва да има писмената библия – „евангелието“ на образованието, в което да са описани основните принципи, стълбове на българското образование за развитие на хармонично развита личност и базовите знания, които трябва да притежава един уважаващ себе си български гражданин. На тази база да се развива хартиеното и дигиталното обучение, но едно за сметка на друго.

2. „Неграмотността ражда неграмотност“ както „Бедността ражда бедност“. Докато има търпимост към неграмотността, тя ще съществува. С молби и снизхождение към нежеланието към знания, мързел и лентяйство няма да се пребори неграмотността. А често бедността принуждава и съзнателни членове на обществото (вкл. и техните деца) да вървят към неграмотност. А неграмотността унищожава духовността! На какво единение може да се разчита от гладни и неграмотни хора.

3. По време на турското робство, заможните българи/чорбаджиите са плащали заплатата на учителите, но са им сваляли шапка и са ги поздравлявали при среща. Знанието трябва да се издигне на пиедестал, а не богатството във вещи. Знанието трябва да се приеме като богатство, а не богатството чрез кражби, измами и т.н. Това обаче е задача на всички уж независими власти в България – правораздавателна, медийната, църковната и т.н. Тогава от само себе си ще се издигне авторитета на учителя, тогава ще се търси възможност за повишаване на компетенциите. С доказване на трагичното ниво на образованието, с констатации и пожелания няма да се възбуди желанието към знания. Преклонението пред мултикултурността на обществото не трябва да ни води към отказване от българските ценности и приемане на други, защото като се имат предвид демографските процеси, може да се стигне да приемем някакъв друг или други езици за национални, а българският да остане второстепенен, с опасност да изчезне. В „евангелието на знанието“ трябва да пише: Всеки, който иска да бъде български гражданин и да ползва от привилегиите за това, трябва да говори, пише и мисли на български език, трябва да споделя ценностите на българите при неговото участие в обществения живот и да уважава българската история.

4. Висшето образование е тясно свързано с приоритетите на България за устойчиво развитие. И понеже такива няма то се развива на самотек. Липсата на приоритети и визия за структурата и обществено-икономическия живот на България води до:
– липса на желание за получаване на високи знания – загуба на време, срещу което няма възвращаемост на вложените усилия и средства;
– няма прогнозируема реализация на получените знания и заложените в личността дарби и възможности;
Проблемът е в системата на организацията на държавата, а образованието се разглежда като вид бизнес от предприемчиви преподаватели. В резултат държавата губи финансов и човешки ресурс, поради това, че не може да осигури реализацията на бакалаври и магистри в България. Опитът за оправдание чрез правилата на пазарната икономика е несъстоятелен, тъй като в тази ситуация:
– се изнася национален доход;
– задълбочава се спиралата на снижаване интелектуалното ниво на българската икономика;
– намалява човешкия ресурс за научни изследвания в полза на българската икономика;

Не се ли смени модела на държавата, този проблем ще се задълбочава.

5. Науката става екстравагантна дейност за „донкихотовци“, защото държавата се е изолирала от нея, като предпоставка на наукоемка икономика. А под това трябва да се разбира реализация на български изобретения, иновации на българска територия. С поучителни беседи, констатации, молби и жалби ситуацията няма да се промени. С трохи науката само умишлено залинява. Отново проблемът е системен и не трябва да се разглежда отделно от цялостния модел за устойчиво развитие.

ІІ. Предпоставки за икономически растеж и финансова стабилност
1. Ресурсно осигуряване на икономическия растеж
1.1. Липсва анализ и заключение:
– кои природни ресурси и подземни богатства могат да станат гръбнак на устойчива икономика;
– как трябва да се използват тези ресурси – чрез концесии (досега лоша практика) или чрез участие на публични партньори, респ. като публични предприятия/публично-частно партньорство;

1.2. Няма обосновка защо изброените направления (повтарят се 2 пъти в този раздел) трябва да станат приоритетни. Как ще се обезпечават те ресурсно, каква е зависимостта от поддоставчици, респ. устойчивост по отношение тил, инвестиции и реализация – напр. електроника, химия. Какво принадена стойност ще донесе здравеопазването. То е предпоставка за устойчива работна ръка и е елемент на общия устойчив модел за управление на държавата.

1.3. Преките чужди инвестиции – се разглеждат като манна небесна. А не правят ли те България зависима от чужди икономики, корпоративни интереси и кризи. Продукцията от тези инвестиции трябва ли да бъде само полуфабрикати, ишлеме или трябва да влече след себе си технологична верига от предприятия в България, което да гарантира по-висока устойчивост повече принадена стойност. Преференции за чужди инвестиции, а за български? Защо не са приведени данни, какъв процент от реализираната печалба от чуждите инвестиции се реинвестира в България? Или българите ще хранят чужди икономики. Икономическата зависимост е равносилно на слаба икономическа сигурност.

1.4. Как с чужд капитал (има само 1 банка с 100% български капитал ) може да се очаква стимулираща кредитна политика? Защо се разчита на средства от Европейските фондове като се очаква след 2020 г. да спре предоставянето на безвъзмездни средства? Защо няма визия за това как държавата ще защитава малкия и среден бизнес в международната конкуренция чрез международни спогодби, международна правна и икономическа защита (не само експортно застраховане). Няма примери за лобиране на държавно ниво за реализиране на проекти с участие на български фирми, както правят другите държави. Малкият и среден бизнес трябва да се спасява сам след академичните изводи за значението на експорта на наукоемна продукция.
С бюрокация (Национални съвети, агенции и пр.) не се решават проблемите на икономиката. („Много вождове – малко индианци“). Държавата трябва да дава пример като равностоен конкурентен, но временен предприемач, а да не бъде само наблюдател и анализатор. Тя трябва да поставя условия и да реализира проекти за балансирано икономическо развитие на страната, а не да чака и да се моли на инвеститори. С констатации и препоръки, но само от диагнози, дори да са точни (на висок академичен стил) не се лекува болестта, защото не е ясно кой трябва да изпълнява тези препоръки. Кой е болният – предприемачът или Правителството?

2. Земеделието – добър анализ, верни констатации и целесъобразни препоръки. Но:
2.1 Няма визия за дълбочинна преработка на селскостопанската продукция, с цел:
– намаляване на износ в суров вид;
– съхраняване с цел компенсиране на недобрия външен вид и опаковка;
– осигуряване на целогодишен тил за развитието на туризма, храни за възрастни и т.н.
– усвояването на нови култури и породи в съответствие с климатичните промени;
2.2 За какво публично-частно партньорство се споменава като инструмент, като е внесен закон за концесиите, с който то се ограничава само до концесия? Т.е водеща роля ще има концесионерът, а не публичната/местната власт. Досега няма реакция от БАН в това направление, вкл. и по използването му при финансиране на научни изследвания.

ІІІ. Разделът за туризма е разработен по-подробно отколкото раздела за икономически растеж. Следва ли, че бъдещото на икономиката на България е в сферата на услугите, а не в сферата на производството?

ІV. Националната сигурност – имагинерна величина
4.1. Няма оценка на икономическата зависимост на България от приватизацията на банките, на енергоразпределението, на базови промишлени производства (ролята на концесиите в управлението на подземните богатства) и т.н. А колкото повече икономическа зависимост, толкова по-крехка национална сигурност, защото тя не е само по отношение на тероризъм и военни заплахи. Благоденствието на народа е също така елемент на националната сигурност.
4.2. Няма и дума за използване на офсетни сделки за привличане на високотехнологични производства срещу закупуването на военна техника. Къде е ефективността от изразходването на милиарди левове за превъоръжаване, за да спазваме изискванията на НАТО? Как НАТО се грижи за благоденствието и стандарта на живота на населението? Както изглежда само със съвети, препоръки и ценности, които гладният и бедният човек не може да ги оцени.

Изводи:
1. Липсва най-важното – какъв трябва да бъде модела на управлението на държавата, за да се реализира целенасочена, а не еднодневна и хаотична икономическа, социална, демографска и пр. политика. Без такъв модел – всичко си остава като добри пожелания. Липсва мястото на гражданското общество като коригиращ инструмент. Оценката на въздействието остава пак в ръцете на държавата, тъй като МС ще решава кои предложения и критики ше вземе под внимание във връзка с изработени от него нормативни актове. Досега няма реакция на БАН по наредбата за прилагане на този закон.

2. Липсва формата на дебата – под егидата на БАН, под егидата на медии, под егидата на бизнеса и т.н. Прилача на една хвърлена ръкавица, но няма желание някой да я вземе. Да се чака реакция е пасивен подход и е белег на пасивността на обществото по отношение на неговото бъдеще. Трябва ли и БАН да се подава на тази пасивност? Да не излезе накрая – „много шум за нищо“. Д-р. инж. Александър Трифонов

Съюзът на икономистите в България отправят призив към нацията да се включат в онлайн дискусия за спиране на политическите разногласия и боричкания, така че българското общество да не живее от избори до избори и нацията да не се превръща в заложник на външно или вътрешно политически амбиции несъвпадащи с българския интерес.

България, образование, общество, приоритети