Нови макроикономически решения за преодоляване на системните финансово-икономически рискове
гл. ас. д-р Атанас Владиков
Катедра „Икономически и политически науки”
Факултет по икономически и социални науки /ФИСН/
Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“
През последните няколко години, като следствие на глобалната икономическа и финансова криза, много от водещите международни аналитични центрове и банкови институции започнаха да приемат различни пакети от мерки в областта на финансирането на частния сектор. Постепенно в публичното пространство започна да се утвърждава едно ново виждане за това, че финансовите регулации би следвало да бъдат предмет на съгласувана хармонизация с макроикономическите и в резултат на това – да се търси елиминиране на системните рискове, както в реалния сектор, така и в банково-финансовия.
В този смисъл появата на новото понятие „макропруденция” би следвало да се разбира като форма на регулация, чрез която се гарантира стабилността на финансовата система на една страна с оглед снижаване на рисковете в реалния сектор. Разбира се, макропруденциалните политики би следвало да се правят на най-високо държавно ниво, като на настоящия етап този тип политики в момента се изработват от специализирани отдели на централните банки в развитите страни.
Утвърждаването на новия тип „пакетни регулации” се извърши по етапен път /чрез изследвания, дискусии, конференции/ от „Банката за международни разплащания” (БМР) /Bank of International Settlements, BIS/ – която е по-скоро своеобразен „мозъчен тръст” и научно-изследователска институция, отколкото банка в традиционния смисъл на думата. Идейните предложения на БМР вече са възприети от Централната банка на Англия /Bank of England/ и от миналата година вече в структурата на банката функционира нов специализиран отдел за макропруденциален анализ, който следва да предлага комплексни решения за овладяване на проблемите в областта на икономиката и финансите. Не е случаен и фактът, че смяната „на върха” в банката през юли тази година на Мървин Кинг с новия гуверньор – Марк Карни, идващ от председателското място в борда на Централната банка на Канада, беше свързано с много нови очаквания за „смели решения”.
Тук е мястото да се припомни случаят с установените манипулации на междубанковите лихвени проценти /либор/ от една от най-авторитетните банки във Великобритания, която беше глобена с около половин милиард щатски долара през 2012 г. и след огромните бейл-аут програми, възприети от американското правителство за подпомагане на свръхголемите компании, за които се говори, че са толкова големи, че не биха могли да фалират, на хоризонта се задава нов систематичен проблем. Става въпрос за това, че един от лондонските офиси на водеща американска банка за инвестиционно банкиране – която вследствие на определени незаконни операции, трябваше да плати глоба около 1 млрд. долара и правни разходи в размер на около 5 млрд. долара. Делото стана световноизвестно миналата година с жаргона – „делото за акулата от Лондон” – тъй като парите бяха изключително много. Сега – същата тази банка – този път в САЩ, е подложена на ново дело, вследствие на което силно се коментира, че досъдебното му решаване се оценява на около 11 млрд. долара.
Оказва се, че някои големи банкови участници систематично „играят” срещу установените правила на пазара, а централните банки, правителствата и съдилищата трябва да се намесват изключително активно, за да защитят интересите на обикновените потребители, вложители, предприемачи. В този смисъл, от гледна точка на централните банки – изискванията, установени в пакета „Базел III” по отношение на ликвидността на капиталовата база и по отношение на това, че по-активните банки следва да притежават по-голяма маса от „по-висококачествени” капитали – могат да се разглеждат като макропруденциални инструменти. Като макропруденциални регулации се разглеждат още възприетите решения за капиталова адекватност, стрес-тестовете и рисковете, свързани с ликвидността на пазара.
Повечето от централните банки на развитите страни /Германия, Франция, Италия, Япония и други/ и на някои развиващи се страни /Мексико, Индия, Индонезия, Бразилия и други/ са възприели предложенията, залегнали в макропруденциалния пакет за регулация на „Базел III”. Дори Федералният резерв на САЩ се обяви през 2011 г. не само за възприемане на регулативния пакет от мерки за банковите институции, но и за разширяване на неговия обхват и върху всички онези икономически агенти, които разполагат с активи, оценявани на повече от 50 млрд. щ. д.
Предвид новия курс към стриктни регулации на финансовия пазар, следва да се подчертае, че това не се харесва на всички – особено на кръга от свръхголемите банки, членуващи в базирания във Вашингтон – Институт по международни финанси /The Institute of International Finance/. Те считат, че едни такива комплексни – тоест, макропруденциални, регулаторни изисквания ще навредят на дейностите, които извършват и на резултатите, които са планирали да постигнат. Но тук трябва да се посочи и фактът, че освен макропруденциални – съществуват и микропруденциални регулации, касаещи отделните икономически субекти. Разбира се, пазарната реалност показва, че различните икономически агенти ще имат различен интерес поради което двата типа политики би следвало да се прилагат заедно. И ако трябва да се търси обяснение за очевидния разнобой в поведението на участниците на пазара, би следвало отговорите да се потърсят в теоретичната основа на макро- и микропруденциалната постановка. Първо, периодът, през който протича един финансов цикъл, е по-дълъг от периода, през който протича един бизнес цикъл. Второ, финансовите пазари не само дистрибутират парична маса между икономическите агенти, но и създават определена покупателна способност поради което финансовите закони не винаги съвпадат с макроикономическата логика. И трето, скоростта и динамиката на финансовите пазари се променят, когато националните финансови пазари започнат да си взаимодействат с международния валутно-финансов пазар.
Следователно, пред съвременните решения за преодоляване на системни и несистемни рискове се разкрива един нов хоризонт – на създаването на макропруденциални власти, отговорни за изработването на политики за съвременни регулации, наречени макро- и микропруденция.
