Проф. Петков стана „Доктор хонорис кауза” на Европейския колеж
Председателят на Съюза на икономистите и създател на КНСБ и модерния синдикализъм в България проф. Кръстьо Петков днес бе удостоен с почетното звание „Доктор хонорис кауза” на Европейския колеж по икономика и управление в Пловдив.
Отличието му се връчва по повод на 70-годишния му юбилея и приноса му за развитието на социологията в сферата на икономиката и заслугите му като преподавател в колежа. Проф. Петков е получил специално приветствие и от президента на републиката Росен Плевнелиев, поздравление от Пламен Димитров, председател на КНСБ. Гости на официалната церемония бяха преподаватели от академичната общност в страната, общественици, синдикални лидери, бизнесмени.
Проф. Кръстьо Петков произнесе академично слово на тема:
„ РАЗДЕЛЕНАТА НАЦИЯ И ОБЕДИНЕНАТА ПЛУТОКРАЦИЯ”
Опит за реконсруиране на социопатичната стратификационна структура на посттоталитарното българско общество
РАЗДЕЛЕНАТА НАЦИЯ И ОБЕДИНЕНАТА ПЛУТОКРАЦИЯ
Опит за реконструиране на социопатичната стратификационна структура на посттоталитарното българско общество
(Академично слово на проф. Кръстьо Петков, произнесено пред студенти и преподаватели от Европейски колеж по икономика и управление, Пловдив – 4 декември, 2013 г.)
***
Защо избрах тази тема за моето академично слово?
Единият отговор е тривиален: защото тя е с растяща социално-политическа и гражданска актуалност; при това не само за България, но и за цяла група страни от т.нар. постсъветско пространство.
Другата причина за избора е научна и е свързана с дисциплинарната област, в която протече моята академична кариера: социология и политическа икономия.
През последните три десетилетия не стихват споровете относно еволюцията на наследената социално-стратификационна структура от ерата на държавния социализъм. В каква посока се развива социално-класовата трансформация: към конвергенция със западния либерално-демократичен модел ( както се смяташе в началото на прехода), или към дивергенция? Моята теза е: посттоталитарната стратификационна структура у нас се формира в среда и се движи по траектория, които в социологическото познание се определят като девиантни.
Затова тук ползвам концептуалния апарат на социологията на отклоняващото се развитие и поведение. Имам предвид отклоненията от зададената в началото на реформите и приета за нормална конфигурация на социално- статусови позиции и групи.
Ще се позова и на още една причина за моя избор: нарастващото противостоене в българското общество, което вече излезе от латентната фазда и изби на повърхността във всекидневния живот. Свидетели сме на полярни състояния и нагласи в публичното поведение– от предусещане за нова нежна революция, до опасения от катастрофични сценарии.
Факт е, че българската нация и нейният граждански конструкт днес са дълбоко разделени! Едва ли има нещо по-предизвикателно и интересно за научен дебат от тази ситуация!?
Изходни позиции на теоретичния анализ
Най-напред, какво е различното в концептуалната схема на девиантния подход в сравнение с т.нар социологически мейнстрийм?
На първо място, моят фокус е върху външните прояви/индикациите на социалното отклонение и подтиците за неговото задълбочаване. Приемам, че преобразуването на наследената социално-стратификационна структура е органичен, самовъзбуждащ се процес, а не линейно/възходящо развитие по предварително зададена траектория. Тази особеност обяснява защо йерархичната пирамида от времето на държавния социализъм, включваща три основни квази-класи (номенклатура, трудещи се и чиновническо-интелигентска прослойка ), не беше автоматично и безболезнено заменена с разслоение, присъщо на постиндустриалния капитализъм (висша, средна и нисша класи).
На второ място, разглеждам социалните отклонения като системни пулсации и доминиращи състояния, а не като случайни модулации. Замяната на тоталитарната стратификационна система с нова се осъществи чрез срив и дори разпад. Проф. Петър- Емил Митев още в края на 90-те години определи този феномен като деформация, дисфункционалност и маргинализация. А проф. Николай Тилкиджиев предупреди още преди едно десетилетие, че средната класа е номинална формация, без релевантен икономически и социален пълнеж.
На трето място – идентификацията на носителите на отклоненията. Оформянето на новата средна класа и индустриално-земеделския пролетариат се натъкна на непреодолими бариери. За сметка на това висшата соцкласа: номенклатурната, се оказа удивитално адаптивна! Тя най-бързо се приспособи към зададения неолиберален модел на реформи и сама стана двигател на социално-политическото инженерство. Свидетели сме на онази форма на преобръщане, която описва Пиер Бурдийо: една властваща общност, изправена пред историческите обстоятелства, създава свой обществен микрокосмос (социално поле); в полето се разполагат индивидуалните и родови хабитуси; разклоняват се в мрежи и дикуват темпа, ритъма и дори посоката на социалната промяна.
Специфичният предмет на моя анализ е споменатото уникално преобръщане. Определям го като олигархична трансформация на тоталитарната стратификационна структура.
Промяна с такъв мащаб и дълбочина не може да се квалифицира като естествено и временно отклонение, нито като нормален/неизбежен и второстепенен обществен развой, както твърдят някои автори. Моето твърдение е, че сме изправени пред рядко срещано патологично състояние на обществото и неговата демократична система , което може да гопревърне в коренно различен социален конструкт. На мястото на общоприетия правов и социален ред, характерен за демократичнитеобщества, в България се настанява поръчковата, изгодна за доминиращото малцинство нормативна подредба на публичния живот.
Как се случи този поврат?
Трите фази на олигахичната трансформация
В началото винаги се конструира прототип. Особеното в българския случай е, че прото-олигархията беше зачената още в недрата на предишния строй, в неговата последна фаза, обозначена като „развит социализъм”. Тогава в икономическата база се извърши първия акт на дирижирано от центъра преразпределение: на финансови ресурси и материални активи.
Имам предвид т.нар. Указ 56, който насърчи раждането на „капиталистически форми на икономика в рамките на социалистическите производствени отношения”. За скрупульозно мислещите хора това политикономическо словосъчетание звучеше като семантична безмислица; на прагматиците беше ясно, че така идеологически се завоалираше задкулисната селекция на новите социални актьори, подготвящи се изпреварващо за легитимната трансформация.
Трансформацията протече бързо и от 1989 до 2000 г. премина през две краткотрайни фази:
А/ Социогенезис – започнал с рекрутиране на нови членове и микрогрупи в нововъзникващата олигархична прослойка; завършил с вкореняване на нейните организационни мрежи и оформяне на профила на съвкупната олигархия на българска почва;
Б/ Институционализация – времеви отрязък, през който олигархичните екземпляри излязоха от сенчестите и подземни убежища и преминаха в т.нар. светла част на обществения живот (Това е времето за „рязане на опашките на гущерите”- ако ползваме култовата фраза, изречена от един от най-видните представители на новата прослойка).
Тук се налага да направя няколко уточнения от фактологичен характер:
- Ø Често слушаме твърдения, че политическата генеалогия на българската олигархия е изцяло свързана с бившата номенклатура; че тя, образно казано, е изцяло оцветена в червено. Тази констатация беше валидна до втората половина на 90-те години. Родилните петна отдавна изчезнаха и вече не се забелязват по цъфтящото тяло на властващия елит. В него се настаниха трайно представители от целия политико-икономически спектър. Именно липсата на партиен цвят днес е родов белег на тази, наглед разнолика, социална общност;
- Ø Както всяка макросоциална страта и съвременната българска олигархия е вертикално подредена по няколко признака: произход, разполагаеми ресурси, достъп до властта. Доскоро най-влиятелна беше наследствената/партийна аристокрация. След време до нея застанаха новоизгряли политически звезди (част от тях олицетворявали в миналото идеалите за индивидуална свобода и социална справедливост). Днес високи позиции в йерархията заемат и преуспели представители на бившата тоталитарна клиентела и свита – охранители и шофьори, доверени емисари и лечители, бивши и настоящи агенти на политическата полиция и др.
- Ø Както съзряването, така и институционилацията на българската олигархия не протече безконфликтно. Между първата и втората фаза бяха направени два безуспешни опита за организационна консолидация, паралелно на официалната власт (имам предвид „Г-13” и неговото второ издание). Но острото вътрешногрупово съперничество надделя над повика за обединение. От което първопроходците на олигархичното общество извадиха полезен урок за себе си: ускориха вграждането в институциите на властта, а впоследствие установиха контрол върху тях.
Как? Чрез добре познатия метод на узурпиране на държавната власт („State captured”). Настъпи последната фаза от социопатичната транформация – мутацията, която днес е в своя апогей!
Вододелът в тази регресивна еволюция е организираното от корпоративните кръгове завръщане на бившия монарх в България. Този уникален епизод в световната политическа история осигури на олигархичната върхушка значително по-широко поле за социално-класова трансформация:
Øвътрешна, чрез оформяне на собствен привилигерован елит, който открито заяви намеренията си да контролира властовите позиции в държавата;
Øвъншна, като наложи на институциите и управляваните (т.нар. лузъри) нови правила на икономически и социален живот, изковани в лобистките лаборатории.
За природата и нравите на плутокрацията
Според класическите определения в историята, политологията и социологията, плутокрацията е власт на най-богатите. Тоест, на онази част от по-широката олигархична прослойка, чиито социален статус се извисява и видимо отличава от нейната стратификационна среда. Как да идентифицираме кой кой е в затворения и грижливо охраняван свят на плутократичния „елит”? Как да разберем тайната на личното и фамилно притежание на активи, които излизат далеч извън нормалните представи за размера на богатството в християнския свят? Може ли да изчислим на какви социални и финансови дистанции се намират от стоящите по-ниско в обществената йерархия ? Иначе казано, в състояние ли са социалните науки да реконструират процеса на преразпределение на обществените блага, довел до сегашното, непознато в най-новата историята на България, социално неравенство?
Опасявам се, че точен, количествено измерим отговор на поставените въпроси не е в състояние да даде нито един задълбочен и самовзискателен изследовател на посттоталитарната стратификация. Формално погледнато, причината е статистическа: такива данни не се събират в преброяванията. Алтернатива са журналистическите и криминологичните разследвания, но те като правило достигат до индивида и родовите мрежи. Елитната подкласа „плутокрация” остава недостъпна за икономико-социологически прочит; в извадките на ЕСИ тази категория българи изобщо не попада!
Нека оставим временно встрани този проблем и да се вгледаме в публичното поведение на съвременната плутокрация, в т.ч. българската. Още повече, че тя е обладана от нестихващ ексхибиционизъм, демонстрирайки неуморно – на живо, в ефира и чрез модните издания – своите интимни чувства, страсти и преживявания. Казано директно, нейната частна сфера (т.нар. privacy)доброволно е извадена на показ.
Ще се позова на проф. Ноам Чомски, който в нашумялото издание на своята книга „Occupy” открехва завесата, за да видим що за житейска философия и корпоративна етика изповядват богоизбраните: 10-те процента най-богати, от онзи прословут 1%, който в САЩ контролира над 40% от националното богатство.
Годината е 2005, т.е. в навечерието на глобалната криза.Мега-корпоративната мрежа „ Сити-груп” издава брошура за своите инвеститори, с емблематичното заглавие „Плутономия: купуване на луксозното. Обяснение на глобалната липса на равновесие”. Мотото на брошурата е: „Светът е разделен на два блока: Плутономия и останалите”. Издателите съветват инвеститорите да вложат парите си в т.нар. индекс на плутономията!
И така, що е плутономия? Според проф. Чомски това явление се отнася до супер-богатите, които купуват супермодни стоки и живеят в лукс. Иначе казано, това е постмодерният, препоръчителен и прогресивен лайфстайл. Защо прогресивен? За експертите от Сити-груп, изобретили модната buz-word, плутономията е двигател на икономически растеж, който се базира не на масовото потребление, а на елитната консумация.
Но от икономико-социологическа гледна точка плутономията е по-богато и нюансирано явление.
Бих добавил, че то олицетворява триумфа на индивидуалния успех, постигнат в общество,чиито дизайн е съобразен с вкусовете и навиците на родените да налагат волята си над останалите, т.е. на победителите. Приказното лично и фамилно богатство се постига чрез т.нар. процеждане нагоре („trickling up”) – точно обратното на баналната неолиберална мантра, че щом някой се замогне, той автоматично, по силата на вроден социален инстинкт ще прехвърля блага надолу по сълбата на доходите.
И накрая, плутономията е еманация на предприемаческия дух, но не на облагородения, а на другия, животинския, за което предупреждава още великия Джон Мейнард Кейнс.
Така вместо с духовно издигната аристокрация, национално отговорен и саможертвен елит, родолюбци и човеколюбци от ранга на братята Христо и Евлоги Георгиеви, общността на българските граждани в началото на 21 век. се сдоби с водачи-социални мутанти. За да им се състави точен портрет са потребни безпристрастни културни антрополози, психоаналитици и профайлъри. Просто няма как анормалното, патологичното да бъде обяснено със стандартните емпирични методи и процедури на социологията.
По повод на всяко от горните твърдения възниква въпрос: а какво се случва с останалите, с лузърите? С онези, които би трябвало да формират средната класа, или да окупират по-ниските, но социално приемливи позиции в постоталитарната стратификация.
Те, според проф. Чомски, влизат в широката категория на прекариата, т.е. обречените да живеят в несигурност – на работата, доходите, жизнените шансове и кариерните планове. Несигурността пронизва и често обезмисля целокупния им начин на живот. В България такъв е социалният статус на над 60% от населението. Авторът на бестселъра „Прекариатът-тази опасна нова класа” проф. Гай Стендинг (наскоро удостоен от Академичния съвет на ЕКИУ с почетното звание „Доктор хонорис кауза”) смята визираното преобръщане на класическата стратификационна пирамида за едно от най-уродливите явления на постмодерния капитализъм.
И тъй като България се движи по сходна историческа траектория, макар и на солидна дистанция от развитите западни държави, няма как същата дихотомия: „уинъри-лузъри” да не се появи и у нас. Подчертавам това, за да предпазя аудиторията от прибързания и доста повърхностен извод, че родната плутокрация и нейните превъплъщения са продукт на провинциално-ориенталския български/балкански манталитет. Или, което е още по нелогично: какъвто е народът, такава е и неговата плутокрация!
Не, уважаеми колеги! Нашата нация – със своето растящо разделение и българската плутокрация – с нейните перверзни съвокупления, са органична част от един глобален трансформационен феномен, наречен ултра-неолиберализъм. Различията са в детайлите, в емоциите, в културата на мутиращите индивиди и общности.
Малцина са авторите, които търсят корена на злото вмодела, по който беше осъществен т.нар. постоталитарен преход в България. Ако някъде се срещнат писания по темата, те са на конспиративна основа : планът „Ран-Ът” ни е виновен; или американците и евреите ни мислят злото; или пък руснаците ни отмъщават за загърбеното братство и т.н.
Нека да се обърнем към по-задълбочените анализи. Нашият ерудиран сънародник Цветан Тодоров описва по следния начин подмяната на западната демократична и хуманна цивилизация (виж: „Интимните неприятели на демокрацията”, Изток-Запад, 2013): научният либерализъм зае мястото на научния комунизъм; а от началото на 21 век светът премина към нова фаза- на т.нар. ултралиберализъм.
Идеологията на комунизма проповядва, че правилно е онова, което говори партията-държава; философията на неолиберализма насажда култ към необуздания предприемаческия дух – притежание на малцинството.Този култ е неразривно свързан с последователно, фанатично прилагане на принципа на индивидуализма; което, преведено на достъпен език, означава: всеки да се оправя както може в социалната джунгла. И понеже „моженето” е различно, неуспелите започват да търсят виновника за собствените си беди в другите до себе си: българите-в циганите и турците и обратно; мюсюлманите-в неверниците; младите-в старите; интелигентните- в непросветените и т.н.
Давам си сметка, че проблемът за връзката между пазарния либерализъм, намерил благодатна почва в България и социопатичната стратификация се нуждае от продължение. Смятам в най-скоро време да се върна към нея!
Крайната точка: разпадът на държавността
Нека да проследим накратко алгоритъма на преобръщането на пост-тоталитарната социално-стратификационна система: от проектирана/нормална, в девиантна, от социопатичен тип:
- ØСтъпка едно: номенклатурата от ерата на тоталитаризма роди олигархията и я сроди с новата политическа класа;
- ØСтъпка две: постоталитарното олигархично семейство ускорено достигна репродуктивна възраст и роди плутокрацията ;
- ØСтъпка три: плутокрацията замени класическата конструкция на властта с неформални мрежи и се настани в техните комфортни убежища;
- ØСтъпка четири: неформалните лобистки мрежи изковаха удобни за олигархията банкови, данъчни, приватизационни, концесионни и прочее закони;
- ØСтъпка пет: чрез законите олигархията легитимно измести държавните институции;днес цялата държава е под техен контрол!
- ØСтъпка шест: моралните норми също се преобръщат- анормалното се настанява на мястото на старата ценностно-нормативнална система; да си нормален означава да бъдеш третиран като девиантен индивид или група!
Тук свършва социално-класовото разделение и започва би-социалното.
Лишените от сигурна работа и достойно заплащане, от елементарни медицински грижи и добро образование за децата, от социални грижи за увредените, от заработени пенсии, от равни шансове за професионална кариера и пр. вече не гледат на себе си, на себеподобните и на „другите” като на социални/човешки същества. Инстинктът за оцеляването измества нормите и навиците за социално общуване и взаимно подпомагане. В обществото се разпорежда не добрият, а злият дух на капитализма: животинският нагон. Наскоро тази опасност , възродена сякаш от страната на мъртвите, беше обрисувана от Джон Куигин в нашумялата книга „Зомби икономикс”.
Когато дълбоките неравенства в обществото възникват и се възпроизвеждат на социална основа – класова, професионална, статусова и пр., недоволните се държат в подчинение чрез властова принуда, култивираща страх.
Но в България е различно. В нея се изгради (по-точно: имплантира) зомби-капитализъм в съкратени исторически срокове; сдоби се с управляващ „елит”, тотално обсебен от вярата, че общественият и икономическият живот се поддържат по правилото на социалната джунгла: „силните оцеляват и преуспяват, слабите загиват”!
Заключение:
Изводи за радикално мислещите социални изследователи, както и за гневните/протестиращи граждани
- 1. Недоволните, чиито гняв преминава в яростна омраза и се излива в агресия – денем и нощем, по улиците и площадите- преследват себеподобните от други биосоциални разновидности. Само че не хуманоидите, а мутиралите либералоиди са техните идейни опоненти и социални неприятели;
2. Протестиращите –студенти и интелектуалци-искат безусловна оставка и незабавни избори. Ако се окаже успешна тази политическа миниреволюция, тя ще доведе до нова еволюция на олигархичния модел. В България ще се установи режим на плутархия- т.е. на паралелно съществуване на олигархията и плутокрацията. Втората, като по-обединена, ще бъде новият Хегемон.
3. Успехът на всеки протест, зависи не от нагнетяването на агресията, а от постоянството на ненасилието (перифраза на Ганди). С днешния депутатски сбироток, умело дирижиран от лицемерни плутократи, няма как да се води нормален диалог.
Следователно има нужда от:
– институцията на посредниците- както стана в Тунис; както се изработи споразумението от Монклоа в Испания след Франко; както са постъпили в Швеция през 30-те години на 20 в.;
– авторитетни и безпристрастни българи , които да договорят цената на остраняването на корумпираната корпоративна върхушка и овластяването на гражданите, предлагайки българската Магна Харта!.
-по-чести демонстрации на политически компромис, какъвто беше съвместният апел на държавния глава и премиера за етническа толерантност и гражданска солидарност.
Какво ще се случи с разделената българска нация, ако няма рационален диалог и не се постигне нов обществен договор? Само Господ знае какво ще е нейната съдба. Казват, че бил българин!
Поздравление поднесоха Янка Такева, председател на Съюза на българските учители, Георги Бочев, председател на Синдикална федерация съобщения към КНСБ, представители на Икономическа зона „Тракия”.
До
проф. Кръстьо ПЕТКОВ
УВАЖАЕМИ ПРОФЕСОР ПЕТКОВ,
СКЪПИ ПРИЯТЕЛЮ,
Приеми най-сърдечни поздравления от ръководството на КНСБ и от всички в голямата ни синдикална къща по случай днешния твой специален празник, с пожелания за още много и активни, плодотворни и съдържателни години!
Юбилеят е прекрасен повод за празнуване, защото животът не е само работа. Такъв рожден ден е добър повод за равносметка, а ти имаш всички основания да бъдеш удовлетворен от своята личностна реализация.
Преди повече от две десетилетия беше поставено новото начало на синдикализма в България.
Това ново начало, както и изграждането и успешното израстване на КНСБ, винаги ще бъдат свързани с името на проф. Кръстьо Петков!
Искрено вярвам, че ще останеш верен на своята лична кауза и с присъщите ти воля, непримиримост и сила ще продължим заедно усилията за изкореняване на недъзите, изобилстващи в обществено-политическия ни живот.
Нашият синдикален път е трасиран с постигнатите успехи, но ние познаваме както цената на победата, така и горчивината от загубата.
Натрупахме опит, а той ни помага да преодоляваме съпротивата на времето и трудностите на продължаващия наш български преход.
Но днес е твоят ден и аз ти пожелавам да бъдеш все така решителен, борбен, всеотдаен и земен човек!
Пожелавам ти успех по избрания път!
Пожелавам ти хубав и изпълнен с приятни емоции празник!
БЪДИ ЖИВ И ЗДРАВ!
Със синдикален поздрав,
Пламен ДИМИТРОВ
Конфедерация на независимите
Синдикати в България
18 ноември 2013 г.
