Съюз на икономистите в България

Последствията на кризата се преодоляват с различни средства и различна динамика в различните региони.

Последиците от световната финансова криза, започнала през лятото на 2007 г. на пазара на ипотечни кредити за хора с по-ниска от нормалната кредитоспособност в САЩ и достигнала своя апогей с банкрута на една от водещите инвестиционни банки Lehman Brothers през септември 2008 г. и от последвалата я рецесия, както и от кризата с държавния дълг в страните на Еврозоната от пролетта на 2010 г. се преодоляват в отделните части на света с различни средства и с различна динамика. Докато динамиката в растежа на американската икономика бавно, но последователно нараства, Европа се намира в рецесия. С решителни законодателни промени и икономически мерки САЩ успяха да оздравят своята банкова система и икономическите сектори, най-силно засегнати от кризата като пазара на недвижимости и автомобилната промишленост. Така например, една от водещите банки Bank of America получи държавна помощ под формата на капитал в размер на 50 млрд. долара през есента на 2008 г. Пет години по-късно, само за второто тримесечие на 2013 г. банката реализира чиста печалба от 3,6 млрд. долара, като курсът на нейната акция нарасна с 320 процента в сравнение с най-ниското му ниво през 2009 г. Също така 50 млрд. долара получи и автомобилният концерн General Motors. Компанията беше национализирана и междувременно приватизирана. През второто тримесечие на 2013 General Motors реализира чиста печалба от 1,3 млрд. долара. Пазарната капитализация надхвърли 50 млрд. долара. Предвиждат се инвестиции в Европа за 4 млрд., в Китай за 11 млрд. и в САЩ за 16 млрд. долара в периода до 2016 г. Това са само два примера на успешна икономическа политика. Каквото и колкото критично да се говори и пише за американската икономика в Европа, тя остава да бъде най-иновативна не само по отношение на технологии и продукти, но и по отношение на инструментите на икономическата политика. Това, че държавният дълг експлодира е нещо съвсем второстепенно и е обект повече на вниманието на европейски анализатори, отколкото на американските политици. Разпадането на финансовата система и икономика на водещата икономическа сила в света трябваше да бъде спрян. Администрацията на президента Обама се справи блестящо с тази гигантска народостопанска задача. За съжаление в Европа липсва не само политическата воля, но и механизмът за бърза реакция на икономическите проблеми. Европейската интеграция е все още в зародишна фаза.

В европейския банков сектор тиктака часовниковият механизъм на бомба, съществуването на която европейските политици с всевъзможни средства се опитват да прогонят от своето съзнание.

В Еврозоната има около 6400 банки, чиито активи са около два пъти и половина по-големи от брутния вътрешен продукт на страните-членки. Само на балансите на т.н. „лоши банки” /банки-болници/ се намират т.н. токсични неликвидни ценни книжа /в по-голямата си част структурирани с помощта на секюритизацията продукти, емитирани в САЩ/ за около 1 трилион евро /1000 млрд./. В балансите на банките са също така „скрити” 760 млрд. едро лоши кредити. Само в Германия, считана за страната в Европа с най-солиден банков сектор обемът на неликвидните активи и лошите кредити е около 600 млрд. евро. Лошите кредити в испанските  банки са за повече от 200 млрд., на  италианските  повече от 130 млрд. Според едно съвсем ново проучване на Royal Bank of Scotland обемът на проблематичните активи в балансите на европейските банки надхвърля 3,2 трилиона евро /3200 млрд./! Само за 2012 г. рисковете в европейската банкова система са нараснали с 375 млрд. евро.

За какъв край на финансовата криза може да става дума, когато Еврозоната е изложена на такъв риск? Може ли някакъв стабилизационен механизъм да предотврати избухването на бомбата?

Посткомунистическа Европа не може да акумулира капитал и е на „инвестиционни патерици”.

Нова, обединена Европа, и преди всичко страните от Еврозоната, макар и със значително закъснение, нанесло за съжаление не малко щети на икономиките на страните от периферията /Гърция, Ирландия, Португалия, Испания и Италия/, успя да разработи и внедри един надежден механизъм за подкрепа на страните, заплашени от опасността да не могат да рефинансират своя държавен дълг и по такъв начин да успокоят международните пазари. Политиката на икономии, на рязко съкращаване на бюджетните разходи, довела до рязко покачване на безработицата, особено сред младежта и до формирането на взривоопасен социален потенциал, проявяващ се в стачки и гражданско неподчинение и водещ до подронване на създавания с десетилетие социален мир не само не води до овладяване на държавните финанси, но се явява и основна пречка за икономическия растеж. По всичко личи, че политиката на т.н. „тройка” не е достатъчно добре обмислена и политиката на поставяне на неизпълними условия пред правителствата само усложнява и така критичното развитие на страните в европейската периферия.

Проблемите в периферийните страни като че ли обаче отклоняват вниманието от проблемите на Централна и Източна Европа. След премахването на комунистическите режими новият политически елит /в по-голямата си част формиран сред реформаторски мислещи комунисти и оцелели от репресиите представители на консервативни и либерални партии от времето преди установяването на комунистическите режими/ започна в духа на новите либерални теории едно стихийно и хаотично, без всякаква подготовка преобразуване на икономиката, станало известно като „шокова терапия”. „Шоковата терапия” доведе не до преобразуване, а до частична, а в някои страни като България до почти пълна деиндустриализация на икономиката и по този начин до подкопаване на нейните икономически основи. Либерализацията на външната търговия и премахването на контрола върху движението на капитала доведе до разрушаване на основите на нискоконкрентното селско стопанство, до овладяване на системата на вътрешната търговия от международни търговски вериги, до преминаването на финансовия капитал, особено на банковия в чуждестранни ръце. С други думи, преструктурирането на някогашната планово организирана социалистическа икономика доведе до създаване на икономическа структура, неспособна да акумулира достатъчно капитал, за да прави необходимите инвестиции като условие за икономически растеж. В повечето от страните на Централна и Източна Европа, и особено в България, стопанските образования не могат да генерират капитал и са зависими от банков кредит /надеждите, че фирмите ще могат да набавят необходимите си средства на капиталовия пазар чрез емисия на акции и дългови инструменти се оказа една голяма илюзия; капиталовите пазари в Централна и Източна Европа са „пародия” на капиталов пазар/. Банките обаче се намират в чужди ръце, те са дъщерни фирма на западни банки. Западните банки обаче все още не са преодолели последствията на финансовата, икономическата и кризата с държавния дълг. Затова възможностите на банките в Централна и Източна Европа да предоставят на бизнеса необходимия кредитен ресурс са ограничени, а желанието на техния мениджмънт да отворят „кредитния кран” не особено голямо. Защото източноевропейските фирми имат не само проблеми със собствения си капитал и се нуждаят от банков кредит, но все още не могат да се утвърдят в новата пазарна среда и използват неефективно ресурсите, с които разполагат. А това означава, че вероятността да обслужват банковите си кредити не е особено висока. Затова и западните банки избягват да се подлагат на такива рискове.

Ако се разгледа една австрийска банка – Райфайзенбанк, създадена по кооперативните принципи, в последствие, модифицирана като акционерна се наблюдава нееднозначно развитие по време на кризата.

Raiffeisen Bank International /RBI/ е банката, която заема второ място по обема на своите операции в Централна и Източна Европа след италианската UniCredit /италианците са представени на пазарите в региона чрез своята австрийска дъщерна банка Bank Austria/. RBI има дъщерни банки в 15 посткомунистическите страни. След години на експанзия, подпомогната частично и от австрийската държава, която от пролетта на 2009 г. дори участва с 1,75 млрд. в капитала на банката без право на глас, банката е изправена пред необходимостта да преструктурира своята дейност, да се реорганизира и да увеличи своя капитал като съкрати разходите. RBI има огромни проблеми в Унгария, Украйна, Казахстан, Словения и по всяка вероятност в България /през 2012 дъщерната банка е реализирала печалба от само 4 млн. лв след печалба от над 50 млн. през 2011; за първото полугодие 2013 Raiffseisenbank Bulgaria е реализирала дори загуба, която до края на година се очаква да нарасне значително/. В тези страни банката работи на загуба. Надеждата за високи печалби като че ли поотлетява. От 2008 г. насам броят на заетите в Унгария е намалял от 4000 на 2770, в Румъния от 7000 на 5250. В Украйна персоналът е съкратен с 22%, в Сърбия с 21%, в България с 17%, в Босна и Херцеговина с 15% и в Хърватско с 12%. Предвижда се съкращаване на персонала в Чехия. От 15 страни в момента RBI ще се концентрира в бъдеще на Русия, където банката реализира почти половината от своята печалба, на Полша, Чехия, Словакия и Хърватска. Такава радикална промяна в политиката на банката, която е пионер в овладяването на банковите пазари в Нова Европа е най-силното доказателство за това, че Централна и Източна Европа отдавна са престанали да се разглеждат като нов „Клондайк” за западните банки. Икономиките на посткомунистическите страни са слаби и рисковете по кредитирането са станали почти неприемливи за тях. Единственият изход е или съкращаване на обема на операциите или просто напускане на съответния пазар, страна.

За да отговорят на изискванията за капиталова адекватност в съответствие с новото рамково споразумение Базел III, австрийските банки следва да увеличат собствения си капитал до 2017 г. с около 17 млрд. Това е една непосилна задача. Затова за да решат капиталовия си проблем банките следва да намалят своите рискови активи Това е възможно само след сериозно съкращаване на обема на операциите в Централна и Източна Европа.

Наблюдава се нова динамика в европейското банково дело. Това са примери, че при излизане от кооперативните принципи на развитие създадените т. нар. „коопбанки” – Райфейзенбанк и Фолксбанк попадат в същата кризисна ситуация като акционерните банки. Това трябва да се има  предвид  и при развитието на кооперациите от БАККОБ, които се развиват като акционерни фирми.

Редица западни банки напускат Украйна, Сърбия, Хърватска, Словения, дори Русия. 

Достатъчно е да се хвърли един по-задълбочен поглед върху експозициите на западните банки по отношение на банките в Централна и Източна Европа, за да се улови тенденцията на намаляване на финансирането на дъщерните банки в региона от страна на банките-майки. От средата на 2008 г. до средата на 2013 г. тези експозиции са намалели със 130 млрд. евро. С други думи, банките-майки са намалили рефинансирането на своите дъщерни банки в Централна и Източна Европа с тази сума, която предвид оскъдността на национален капитал е от изключително голямо значение за икономическия растеж в региона.

За средата в която се развиват кредитните кооперации от БАККОБ е особено важен изводът, който можем да направим сега – 2013 година: Продажбата на банковите активи в посткомунистическите страни на западни банки се оказа национално безотговорно решение.

С решението за отваряне на националните банкови пазари за потентния западен капитал политическият елит целеше да се избегне повторение на т.н. трансформационни банкови кризи, сполетели икономиките на почти всички посткомунистически страни в началото и средата на 90-те години на миналия век. На пръв поглед като че ли целта беше постигната. Но това не е съвсем така. Първо, дъщерните банки на западните банкови концерни се превърнаха в канал за проникване на банкови и финансови кризи отвън, както това много нагледно се прояви по време на банковата криза. Фактическото прекратяване на функционирането на междубанковия пазар след банкрута на Lehman Brothers доведе до сериозни  проблеми на банките по отношение на тяхното рефинансиране. Това от своя страна предизвика прехвърляне на  значителна по обем ликвидност от Централна и Източна в Западна Европа, което не можа да се преодолее дори и след влизането на „Виенската инициатива” в сила. Свободната ликвидност от Централна и Източна Европа беше използвана за подобряване на ликвидността на  банките-майки, а не за кредитиране на фирмите. Посткомунистическите страни се оказаха автоматично част от скачени съдове, без да имат възможност да оказват каквото и да е въздействие върху банковия сектор. Второ, с пълното пренебрегване на необходимостта от формиране на национален капитал, и преди всичко в сферата на финансите, националните икономики бяха направени напълно зависими от кредитната дейност на западните банки. Нито една западна банка в Централна и Източна Европа не преследва целта да задоволи търсенето на кредити, а постигането на определена възвращаемост на инвестирания капитал. Парадоксално, но факт е, че в нито една западна европейска страна банковият сектор не е доминиран от чужд капитал, както това стана в Централна и Източна Европа. Ако се погледне структурата на собствеността на повечето банки в Западна Европа не може да не направи впечатление сериозното акционерно участие на индустриалния капитал. Нито един от застъпниците за продажбата на банковите активи в посткомунистическите страни на западните банки и досега не може да представи сериозни аргументи за пълното отсъствие на национален индустриален капитал в банковия сектор. Трето, западните банки в Централна и Източна Европа в стремежа си да избегнат валутния риск предлагаха масово кредити в чуждестранна валута /швейцарски франк, японска йена, евро, долар/. В резултат на обезценяване на националните валути се стигна не само до необслужване на голяма част от кредитите, което се отразява драматично върху балансите на банките, но превърна милиони кредитополучатели /частни лица и фирми/ в длъжници и по този начин ги отстрани от икономическия живот, което в крайна сметка в резултат на намаленото потребление и липса на инвестиции спъва икономическия растеж.

В България продажбата на банковите активи се осъществи паралелно с недопускането на възможността за възраждане на системата за кооперативен кредит, което още повече ограничи възможностите на финансиране на икономиката.

Провалилият се политик Иван Костов и провалилият се централен банкер проф. Вълчев решиха, че кредитните кооперации, и по-точно популярните банки са „финансови пирамиди” и решиха, че в българския капитализъм, в българския модел на пазарно стопанство няма място за тях по подобие на решението от 1986г., командитните дружества да не се включват в Указ 56, защото внасяли лошия привкус на „командване”, а ставало дума за разгръщане на социалистическата инициатива чрез нови форми на стопанска дейност …

С други думи, група непросветени и късогледи български политици и псевдоикономисти, натрупали опит с пазарната икономика в качеството си на туристи и купувачи на сувенири в бляскавите магазини на западните европейски столици подписаха „смъртната присъда” на българските кредитни кооперации, играли огромна роля по време на капиталистическото развитие на България до края на Втората световна война. В предприсъединителния процес и преговорите за членство на България в Европейския съюз беше пропуснат огромния шанс да се даде възможност за възраждане на кооперативния кредит, за което огромна вина носи и сегашното ръководство на БНБ. Вместо да бяха възродени българските кредитни кооперации, години наред се правят някакви смешни опити за създаване на схеми за микрофинансиране, използвани предимно от малцинствени групи в западните държави за преодоляване на т.н. „социална ексклузия”. Едва ли в близките години ще се формира такъв политически елит в България, който да прояви политическа воля и промени банковото и кооперативно законодателство, за да може исторически най-успешната форма за акумулация и концентрация на разпилени финансови ресурси с цел кредитиране на стопанската дейност на нейните членове да се легитимира като финансова институция в България.

Кооперативните банки, наред със спестовните банки се оказаха значително по-жизнеспособни от своите конкуренти по време на кризата.

С изключение на централната банка на австрийските популярни банки Oesterreichische Volksbanken AG и търговската и инвестиционна банка на френските популярни и спестовни банки NATIXIS, които оцеляха благодарение на намесата на държавата /първата по пътя на одържавяване, втората чрез държавна помощ под формата на капитал и кредит/ кооперативните банки по света почти не пострадаха от финансовата криза, рецесията и кризата на държавния дълг. Защо кооперативните банки се оказаха така резистентни на кризата и оцеляха? Причините са в техния бизнес-модел. Кредитните кооперации, независимо от многобройните различия между техните видове и национални особености, са:

–сравнително малки по обема на активите финансови институти /изключение съставляват техните регионални или централни банки/, осъществяващи своята дейност в традиционните сфери на банкова дейност – предоставяне на кредити за оборотни средства и инвестиционни цели и приемане на парични депозити предимно от своите членове и осъществяващи своята дейност обикновено на сравнително малка територия /село, град, район/;

–малкият размер на дейността дава възможност за по-голяма обозримост както на стопанската дейност, така и на членската маса и другите клиенти, което в крайна сметка води до преодоляване на значителна част от информационната асиметрия между кредитор и длъжник и по такъв начин позволява по-добра оценка на риска и определянето на неговата цена /това обяснява сравнително ниския относителен дял на лошите кредити в портфейла на кредитните кооперации/;

–взаимоотношенията между кооперацията и нейните членове са значително по-активни отколкото между обикновена банка и нейните клиенти. Изключително важният принцип на съвременното банкерство „Опознай своя клиент” се реализира много по-лесно в една кредитна кооперация, отколкото в една обикновена банка. Това облекчава целия кредитен процес – от оценката на кредитоспособността до момента на връщане на взетия кредит;

–основните кредитополучатели на кредитните кооперации са част от местната икономика и като правило /с изключение на строителството и в по-малка степен на туризма/ не са толкова силно изложени на конюнктурен риск като следствие на цикличността на икономиката, което обяснява и сравнително слабия рисков профил на техния кредитен портфейл; 

–кредитните кооперации почти не търгуват с финансови инструменти за собствена сметка и водят сравнително малки търговски книги, предимно за инвестиционните нужди на техните клиенти. Затова те не са изложени на големи пазарни рискове и необходимостта от постоянна преоценка на значителна част на техните активи е малка /както е известно, по време на банковата криза една много сериозна причина за огромните загуби на банките беше тяхното сериозно  въвличане в търговията с високорискови финансови инструменти за собствена сметка, което при много банки подрони капиталовата им база и стана причина за техния фалит/;

–кредитните кооперации почти не са въвлечени в презгранични операции и по такъв начин не са изложени на пазарните рискове /лихвени, валутни, курсови и т.н./ на международните пазари;

–кредитните кооперации имат сравнително ограничен достъп до междубанковия пазар /повечето от тях нямат рейтинг, което е важна предпоставка за участие в този пазар/ и поради това се стремят не само да поддържат едно сравнително ниско съотношение между раздадените кредити и приетите депозити, но и сравнително висока ликвидност на активите. Това ги прави сравнително независими в условията на ликвидна криза от състоянието на междубанковия пазар, който, както последната криза показа, може лесно да „пресъхне”;

–не на последно място следва да се спомене и демократичния характер на кооперациите, проявяващ се не само в принципа на „един член – един глас”, но и в механизма на функциониране на на кооперацията, опиращ се на еднопосочност на интересите на членовете и ръководството, нещо което в условията на едно акционерно дружество е невъзможно поради разнопосочеността на интересите между капитала-собственост и капитала-функция, между акционерите и мениджмънта.

Банковият бизнес е в процес на сериозна метаморфоза, което създава реални възможности за възраждане на кооперативните идеи при наличието на политическа воля.

Може би най-важният извод, който политическият елит в Америка и Европа направи като следствие на финансовата криза е, че по-нататъшната приватизация на печалбите на банките и социализацията на техните загуби може да взриви социалния мир и трябва да бъде избягната.

Въпреки уверенията за възстановяване на пазарния принцип на селекция в банковия сектор, едва ли ще се намери политик в света, който не е склонен да подкрепи всякаква възможна форма за държавна подкрепа на изпаднала в затруднение банка. С други думи, банките ще бъдат спасявани и в бъдеще с пряката и непряка намеса на държавата. Социализацията на загубите ще продължи в една по-приемлива от обществото форма, а именно чрез участие на вложителите в покриване на загубите. В Швейцария се подготвят вече законодателни инициативи в тази насока. Това ще повиши конкуренцията между банките за привличане на вложители, но социализацията ще остане в една по-завоалирана форма.

В заключение, развитието на кредитните кооперации по света в светлината на световната криза е нееднозначно, но и утвърждава резистентността на кооперативните принципи от негативни икономически сценарии и развития.

Нещо съвсем естествено беше при липсата на законодателство в България (1989-2013г.) членовете на БАККОБ да търсят варианти за кредитната дейност, като акционерни дружества, които да се регистрират в кредитния регистър на БНБ. Така се продължи дейността на кредитните кооперации – възможни само като взаимоспомагателни каси по действащото законодателство.

Този генезис позволи на кооперациите и кооперативните съюзи да работят като бизнесмрежи, заедно с новосъздадените акционерни дружества. В своята дейност те прилагат кооперативните принципи на развитие и функциониране с достойнствата на взаимопомощта, взаимната изгода, липсата на спекулации и високорискови действия.

Основно предимство на тези кооперативни бизнесмрежи в България, е че кредитират местния бизнес и местни проекти при контролиран и надзираван риск.

Друг пример на Бизнесмрежа, създадена на кооперативни принципи бе развитието на „Популярна каса-95” АД като инвестиционен посредник и доставчик на други финансови услуги – Forex, търговия с ценни книжа и др. Започвайки като провинциален инвестиционен посредник, лицензиран от КФН, съумя за 2-3 години с помощта на законни средства – договори, одобрени от Комисията да изгради Бизнесмрежа. В нея участваха 22 юридически лица, повечето кооперации и функционираше в конкуренция на най-големите в България. „Популярна каса-95” АД достигна до 5 място в класацията на в-к „Банкеръ”. Постижението беше невероятно и предизвика реакцията на „мутри” и задкулисие.

Това безспорно е Първата линия на поведение на кооперациите в България, която показва, че и без законодателство, ако се прилагат кооперативните принципи за изграждане на Бизнесмрежи от типа съюз могат да се постигнат добри резултати.

Втората линия на поведение е да се осигури рефинансиране на тези кооперативни образувания. Засега възможен сценарий е да се търси партньорство на ЦКБ – например – банката, която обслужва над 6000 кооперации от ЦКС и ТПК. Ако БАККОБ организира през 2014г. една среща – Конференция на международните кооперативни банки и се постигне договореност за създаването на фонд за рефинансиране би довело и до законодателни инициативи за хармонизиране на нашето и европейското законодателства по кооперативна линия.

Само така би се стигнало до едно по-етично и по-социално банкиране в България и би осмислило съществуването на кредитните кооперации и БАККОБ.

П. Нейчев

29.08.2013