Предстоящи събития

ОБГАЗЯВАНЕТО НА ПЛОВДИВ И ПОРЕЧИЕТО НА РЕКА МАРИЦА: СОЦИАЛНИ ПОСЛЕДИЦИ И ЕКОЛОГИЧНИ РЕШЕНИЯ

20 Сеп. , 2013  

ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯТА  НА СЪЮЗА НА ИКОНОМИСТИТЕ  В БЪЛГАРИЯ И

НА ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА  ГРАЖДАНСКИ И ЕКОЛОГИЧНИ ОРГАНИЗАЦИИ

ТЕМА: ОБГАЗЯВАНЕТО НА ПЛОВДИВ И ПОРЕЧИЕТО НА РЕКА МАРИЦА:

СОЦИАЛНИ ПОСЛЕДИЦИ И ЕКОЛОГИЧНИ РЕШЕНИЯ

Регионален пресклуб БТА – Пловдив
Площад „Централен“ 1, ПЛОВДИВ, 20.09.2013 Г., ПЕТЪК, 12.30 Ч.

Основните акценти на пресконференцията са представени в съпроводителния материал

Проф. Кр. Петков, председател на УС на СИБ ще ръководи пресконференцията.

ФАКТОР.БГ, 12.09.2013Г.,15.07

Вместо културна столица на Европа, Пловдив е на път да се превърне в най-зле ухаещият град в България, шегуват се хората под тепетата. Повод за зловещата ирония е фактът, че от няколко години градът периодично е обгазяван от задушливи миризми.
Последните два дни – вторник и сряда отново се оказаха фатални. Пловдивчани знаят, че започне ли да духа източен вятър от пречиствателната станция на отпадните води на града се понася задушлива миризма. Дишането става непоносимо, но особено силно се чувства в един от най-големите квартали „Тракия”.
Проблемът е ясен – при ежедневното пречистване на битовите отпадни води се отделят около 200 тона утайки, които трябва да бъдат съхранявани в специално депо. Но тъй като такова хранилище липсва, части от тях се изхвърлят във водите на река Марица. Това коментира пред Faktor.bg експертът към Съюза на икономистите в България Георги Мумджиев, който познава проблема.

Ако през изминалите пет години тези утайки се складираха някъде, щеше да се получи тепе, по-голямо от Пловдивските. За да може ВиК, които експлоатират пречиствателната станция, да се спасяват от натрупването на тези утайки, прибягват до едно незаконно и криминално деяние – изхвърлят се нерегламентирано във водите на река Марица. Това става в разрез с всички норми и закони. Но се касае и за престъпление. От една страна се нарушават еко законите, но от друга – от всеки един водоползвател се събира такса „пречистване”, но то реално се прави частично и неефективно, констатира Мумджиев.

Най-проблемни за пловдивчани са летните месеци, когато заради топлото време миризмите се усещат още по-силно, а изхвърлянето на утайките в реката, когато дебитът й е нисък, разпростира замърсяването на водата и речното корито чак до Свиленград.

Така можем да предизвикаме международен скандал, защото водите влизат в Турция. Но проблемът не е само за Пловдив, а опира до няколко съседни области, покрай които минава Марица. Така липсата на депо се превръща в национален проблем, който вече няколко години не може да бъде решен, казва експертът.
Той е категоричен, че преодоляването му е в компетенцията на кмета на града. Той се грижи за отпадъците, а ВиК е само оператор на пречиствателната станция. Но пловдивското кметство много ревниво пази проблема да не се раздухва, не се допускат чужди експерти да проследят причините, правят се опити да бъде замазан и прикрит скандалът, казват пловдивчани и предупреждават, че става дума за непреработени човешки екскременти и съществуването на реална опасност от инфекции и зарази.
Когато беше областен управител, Иван Тотев винаги посочваше, че проблемите с боклуците на града са работа и отговорност на кмета. Но сега като градоначалник топката е на негов терен и трябва да предприеме спешни мерки, настояват жителите на града.
Хиляди туристи посещават ежедневно Пловдив заради уникалната му архитектура, археология, етнография, култура. Но страшно е да посрещаме гостите с непоносима смрад, казва Мумджиев и обяснява, че Съюзът на икономистите в България е готов да предложи радикален и ефикасен вариант за справяне с кризата.
Има решение на въпроса, в рамките на Съюза сме създали експертна група, която е готова да даде пакет от мерки. Но преди всичко трябва да се извърши един мониторинг на пречиствателните съоръжения и на действащата в момента организация. Следващата седмица сме готови да дадем пресконференция, да обявим намеренията си и да поискаме от компетентните органи да се даде възможност да се направи този мониторинг. Готови сме при провеждането му да участват и заинтересованите страни РИОС – Пловдив, ВиК, представители на общината, предлага още Георги Мумджиев.

Форуми на СИБ

Бизнесът възлага надежди за финансиране от Българската банка за развитие

19 Сеп. , 2013  

Европейският колеж по икономика и управление и Съюзът на икономистите в България на 29 июли т.г. организираха дискусия на тема: „Европейските пари и просперитетът на България – между оптимизма и песимизма“

Проведе се дискусия тема „Европейските пари и просперитетът на България – между оптимизма и песимизма“, организирана от Съюза на икономистите в България и Европейския колеж по икономика и управление, който откри новата си академична база в София.

Участие в дискусията взеха Даниела Бобева – заместник министър-председател, Петър Чобанов – министър на финансите, депутати, представители на синдикати и работодателски организации, сред които – председателят на БТПП Цветан Симеонов.

Предмет на обсъждане бяха приоритетите на България по „Програма 2020”.

Коментирана бе промяната на част от условията за достъп до европейско финансиране от 2014-та година за малките и средните предприятия, тъй като в момента има ограничения, които лишават тези предприятия от европейски средства.

Даниела Бобева и Петър Чобанов коментираха, че критерият, който страната ни ще използва при инвестирането на европейските фондове, ще бъде свързан най-вече с ефективността на усвояването на европарите за развитието на икономиката и постигането на ускорен растеж. Те увериха, че държавата няма намерение да спира или да  отклонява европроекти в търсене на икономии на средства. 

Председателят на БТПП Цветан Симеонов се включи активно в дискусията, като сподели своите опасения за Програма 2020 и направи паралел с Лисабонската стратегия, която имаше амбицията за 10 години да направи Европейския съюз в най-развитата икономика, основана на знание, но това не се случи.

Цветан Симеонов сподели, че се борим с последствията от корупцията, а не с първопричините. В тази връзка, той отбеляза, че е крайно необходимо да се пристъпи към електронно правителство. Що се отнася до обществените поръчки, той коментира, че е необходимо да се премине към пълна електронизация – не само подаване на документи по електронен път, но и електронно класиране, на базата на обективни, предварително известни критерии.

В хода на дискусията председателят на БТПП коментира, че 95% от българските фирми имат проблем с финансирането. Поради тази причина държавата възлага надежди на Българската банка за развитие (ББР), като се търсят повече източници за финансиране на дейността й и начини за опростяване на процедурите. Всъщност тя едва ли ще бъде достатъчно средство за решаване на проблемите за финансирането на фирмите в България. За това трябва да се търсят и други, по-всеобхватни решения.

Всяко едно изразходване на средства в бюджетния сектор, особено за възнаграждение, трябва да бъде обвързана с ясни и обективно измерими цели, като например в образованието – 40% неграмотни, завършили средно образование, при следваща проверка да бъдат сведени до 30%.

Председателят на БТПП поздрави Европейския колеж по икономика и управление във връзка с откриването на новата академична база и пожела много успехи и добро сътрудничество.

Световна икономика

Ключовите индустрии на България

18 Сеп. , 2013  

 07:30 | 17.09.2013 410 коментари 0

През следващите 1 до 3 години може да се очакват няколко тенденции в ключовите индустрии на България, показва анализ на агенция Industry Watch.
В секторите, които продават стандартизирани международно търгуеми продукти, ще продължи процес на засилено инвестиране в цялостно обновяване – разбира се, при успешно намиране на капитали.
Тук попадат добивната индустрия и преработвателите на базови суровини (напр. метали, енергийни продукти)
Възможният подход за запазване на конкурентоспособността е през повишаване на ефективността, т.е. въвеждане на нови процеси и технологии. Продажните цени ще продължат да се диктуват от глобалните пазари.

В секторите, в които има ненатоварен капацитет – основно заради икономическата криза, но и заради процеси, предизвикани от активната глобализация на търговията – предизвикателството ще е търсенето на нови експортни пазари. В тази група попадат производители на облекла, мебели, строителни материали, битови стоки за дълготрайна употреба. Паралелно с известно увеличаване на износа може да се очаква и слаб ръст в продажните цени за вътрешния пазар.
В секторите, произвеждащи потребителски стоки основно за вътрешен пазар, вероятното развитие ще е нарастване на крайните цени и продължаване на постепенния процес на „догонване“ до европейските ценови равнища. Най-видим ще е този ефект в производството на част от хранителните продукти и цигари.
В типичната „лека индустрия“ значителните инвестиции през последното десетилетие вече са създали ефективни производствени процеси, докато в същото време, натискът от увеличаване на производствени разходи е най-силен. В тези предприятия през последните години има най-голямо увеличение на регулаторно наложените изисквания към работните процеси и крайните продукти. В същото време, вътрешните цени за крайния потребител все още са по-ниски от тези на редица други, включително съседни, пазари.
Цените на производител вече отчитат тези тенденции. Спрямо 2010 г. цените в преработващата промишленост са скочили с 14% до юли тази година, като по-осезаемо поскъпват недълготрайните потребителски стоки – с 15%, докато цените на продуктите за дълготрайна употреба са се повишили едва с 2%.
Инфлационният натиск е най-силен при бързооборотните стоки, като цените на храните са се увеличили с 23% спрямо 2010 г., на напитките с 10%, а на кожи и обувки със 17%.
В сравнение с 2010 г. цигарите са поскъпнали едва с 4% или два пъти по-бавно от напитките и 5 пъти по-бавно от храните. Може да се очаква редица компании в посочените браншове да бъдат притиснати от тези развития и да повишат цените на продуктите си в следващите 12-18 месеца, се казва още в анализа на Industry Watch .

Експертни мнения

НОВИНИТЕ ЗА 18 СЕПТЕМВРИ

18 Сеп. , 2013  

КНСБ настоява офшорки да не се допускат до обществени поръчки

Конфедерацията на независимите синдикати настоява за забрана на участието на офшорни фирми в обществените поръчки. От синдикалната организация алармираха, че подобно предложение не е записано в законопроекта за изменение и допълнение на Закона за обществените поръчки (ЗОП), внесен от Министерския съвет, предаде investor.bg.

Според синдиката е недостатъчно до търговете по ЗОП да не се допускат само фирми, които не са внасяли дължимите осигурителни вноски. Иска се такова ограничение да има и за фирми, които не изплащат редовно заплатите.

Според профсъюза не трябва да се допуска (освен в строго определени случаи) процедурите да се печелят с дъмпингови цени и съкратени срокове, а впоследствие чрез анекси да се договарят условия, силно различаващи се от първоначалните и с много по-голяма полза за изпълнителя.

Синдикатът настоява и с предимство да се смята участието на български фирми, и то пряко свързани с предмета на обществената поръчка, а не толкова фирми, които просто могат да я изпълнят – търговци, финансови дружества и други.

Предстоящи събития

КРЪГЛА МАСА ЗА ММТ: ОСНОВИ НА МАКРОИКОНОМИЧЕСКОТО СЧЕТОВОДСТВО

17 Сеп. , 2013  

Райчо Марков – лектор от САЩ, гост и основен докладчик в кръгла маса за ММТ. Някои материали за ММТ са препечатани от неговия блог. 

Материали от основния ММТ курс на проф. Рандъл Рей

Финансовите активи на един са финансовите пасиви за друг. Това е фундаментален принцип на счетоводството. За всеки финансов актив има финансов пасив на същата стойност, който го неутрализира. Чековият депозит е финансов актив на домакинството, неутрализиран от задължението на банката (или Аз Ви Дължа – I owe You или IOU). Правителствената или корпоративна облигация е актив за домакинството, но представлява задължение (пасив) на издателя (правителството или корпорацията). Домакинството също има задължения, включващи студентски заеми, ипотека или заем за кола. Те са държани като активи от кредитора, който може да е банка или някоя друга институция като пенсионен фонд, хедж фонд или застрахователна компания. Чистото финансово богатство на домакинството е равно на сумата от всичките му финансови активи (което е финансовото му богатство) минус сумата на всичките му финансови задължения (всички издадени от него деноминирани в пари IOUs). Ако това е положително число, то тогава домакинството притежава положително чисто финансово богатство.

Вътрешно богатство срещу външно богатство. Често е много полезно да правим разлика между видовете сектори в икономиката. Най-основната разлика е между публичния сектор (включвайки всички нива на правителството) и частния сектор (включвайки домакинствата и фирмите). Ако трябваше да разглеждаме всичките частно издадени финансови активи и задължения, въпрос на логика е, че сумата на финансовите активи трябва да е равна на сумата на финансовите задължения. С други думи, чистото финансово богатство би трябвало да е равно на нула, ако взимаме предвид само частно издадените IOUs. Това понякога е наричано “вътрешно богатство”, защото е “вътре” в частния сектор. За да може частният сектор да натрупа финансово богатство, то трябва да е под формата на “външно богатство”, т.е. финансови претенции към друг сектор. Вземайки предвид нашето основно деление на публичен и частен сектор, външното финансово богатство е във форма на правителствени задължения (IOUs). Частният сектор държи правителствена валута (включително монети и банкноти), а също и държавни ценни книжа (ДЦК) с различен срок на падеж като чисти финансови активи, част от тях като положително финансово богатство.

Бележка относно нефинансовото богатство (реалните активи). Финансовите активи на един са неутрализирани от финансовите задължения (пасиви) на друг. Като цяло, нетното финансово богатство трябва да е равно на нула. Както и да е, реалните активи представляват нечие богатство, което не е неутрализирано от задължението на някого другиго, откъдето следва , че, на агрегатно ниво, чистото богатство е равно на стойността на реалните активи. За да бъда ясен, вие може би сте купили автомобил като сте взели заем. Финансовото ви задължение (заемът за колата) е неутрализирано от финансовия актив, от компанията, издала заема за колата. Тъй като тези двете взаимно се неутрализират, сумата им е нула. Това, което остава е стойността на реалния актив – автомобила. В повечето от дискусиите, които следват, ще се занимаваме с финансови активи и задължения, но подсъзнателно ще знаем, че стойността на реалните активи доставя чисто богатство както на индивидуално, така и на агрегатно ниво. Веднъж извадили всички финансови пасиви от общите активи (реални и финансови) получаваме нефинансовите (реалните) активи, или общата чиста стойност.

Чистото частно финансово богатсво е равно на публичния дълг. Потоци (от доходи и разходи) натрупват запаси, резерви. Натрупаните от частния сектор чисти финансови активи през годините е станало възможно само поради факта, че разходите му са били по-малки от приходите му за този период. С други думи, спестяването му е позволило натрупването на запаси от богатство във формата на финансови активи. В нашия прост пример с наличието само на публичен и частен сектор, тези финансови активи са правителствени пасиви – правителсвено издавана валута и държавни ценни книжа. От своя страна тези правителствени задължения (IOUs) могат да бъдат натрупани само, когато правителството харчи повече, отколкото получава обратно като данъци. Това е правителствен дефицит, който е потока на правителствените разходи минус потока на правителствените данъчни приходи, измерен в паричните единици на съответната държава за определен период от време (обикновено 1 година). Този дефицит се натрупва във вид на запаси от правителствен дълг – равен на натрупаното финансово богатство на частния сектор за същия период. Важното е да разберем тук, че чистите финансови активи, държани от частния сектор, са точно равни на чистите финансови пасиви, издадени от правителството в нашия двусекторен пример. Ако правителството винаги прави балансиран бюджет, с разходите му винаги равни на данъчните приходи, чистото финансово богатство на частния сектор ще е нула. Ако правителството има продължителни правителствени излишъци (разходите са по-малки от приходите), чистото финансово богатство на частня сектор трябва да е отрицателно число. С други думи, частният сектор ще е в дълг спрямо публичния сектор.

Можем да формулиrame следната “дилема”: В нашия двусекторен модел не е възможно и двата сектора, публичният и частният да бъдат едновременно в излишък. И ако публичният сектор трябва да е в излишък то, по дефиниция, частният сектор би трябвало да бъде в дефицит. Ако публичният сектор трябва да постига достатачни излишъци, за да изплати целия правителствен дълг, по дефиниция, частният сектор ще бъде в точно толкова големи дефицити, намалявайки чистото си финансово богатство докато то (финансовото богатство) стане нула.

Дълговете на страните от останалия свят са домашни финансови активи. Друго полезно разделение е да формираме три сектора: домашен частен, домашен публичен и сектор “останалия свят”, който се състои от чуждестранните правителства, фирми и домакинства. В този случай е възможно домашният частен сектор да акумулира чисти финансови претенции (искания) към останалия свят, дори и когато домашният публичен сектор постига балансирани бюджети с разходите му точно толкова големи, колкото и данъчните приходи. Количеството акумулирани чисти финансови активи на домашния частен сектор е равно на издадените чисти финансови задължения на останалия свят. Накрая, и по-реалистично, домашният частен сектор може да акумулира чисто финансово богатство, състоящо се и от двете – както от домашните правителствени пасиви, так също и от пасивите на останалия свят. За домашния частен сектор е възможно също да натрупа правителствен дълг (добавящ към финансовото му богатство) докато в същото време издавайки дълг към останалия свят (намаляващ от финансовото му богатство). В следващата секция дискутираме в подробности секторните баланси.

Основи на секторното счетоводство, връзки с концепциите за поток и натрупани резерви. Нека продължим с нашето разделение на икономиката на три сектора: домашен частен сектор (домакинства и фирми), домашен правителствен сектор (включващ местни, държавни или провинциални и национални правителства), и чуждестранен сектор (останалия свят, включващ чуждестранните домакинства, фирми и правителства). Всеки един от тези сектори може да се разглежда като имащ поток от доходи и поток от разходи за счетоводния период от време, който ни ще приемем да бъде 1 година. Няма причина, която да кара всеки един от тези сектори да балансира потоците си на доходи и разходи всяка година. Ако изхарчи по-малко, отколкото е доходът му, това се нарича бюджетен излишък за годината. Ако изхарчи повече, отколкото е доходът му, това се нарича бюджетен дефицит за годината. Балансиран бюджет означава, че доходът е бил равен на разхода за годината.

От горната дискусия става ясно, че бюджетен излишък е същото нещо, както потока от спестявания и води до нетно натрупване на финансови активи. Секторът, който завършва с дефицит трябва или да използва финансовите си активи, натрупани от предишни години (когато е завършвал с излишъци) или трябва да издаде нови задължения, дълг (IOUs), за да компенсира дефицита си. На разбираем език, ние казваме, че той “плаща за” дефицитните си разходи чрез заменянето на активи с банкови депозити, които могат да се харчат. От друга страна, сектор, който завършва с бюджетен излишък, ще натрупа нетни (чисти) финансови активи. Този излишък ще вземе формата на финансови претенции към поне един от другите сектори.

Допълнителна бележка относно реалните активи. Възниква въпрос: Какво би станало, ако се използват спестявания (бюджетен излишък) за да се закупят реални активи вместо да стоят като натрупани финансови активи? В този случай финансовите активи само са предадени на някого другимо. Например ако изхарчим по-малко от дохода си, бихме акумулирали депозити в чековата си сметка. Ако решим, че не искаме да държим спестяванията си във формата на депозити в чековата сметка, бихме могли да напишем чек за покупката, да речем, на картина, антична кола, колекция от пощенски марки, недвижимо имущество, машина, или дори бизнес. Обръщаме финансов актив в реален актив. Както и да е обаче, продавачът е направил противоположната транзакция и сега държи финансов актив. Въпросът е, че ако частният сектор, като цяло, завърши с бюджетен излишък, някой ще акумулира нетни финансови активи (предявими към друг сектор), въпреки че дейностите вътре в частния сектор могат да преместят тези финансови активи от един “джоб” в друг.

Заключение: Дефицитът на един сектор е равен на изишъка на друг. Всичко това ни довежда до важния счетоводен принцип, че ако съберем дефицитите, получени от един или повече сектори, те биха били равни на излишъците, получени от други/я/те сектор/и. Следвайки пионерските трудове на Уин Годли (Wynne Godley), бихме могли да изразим този принцип под формата на просто тъждество:

Баланса на Домашния Частен Сектор + Баланса на Домашния Правитеслтвен Сектор + Баланса на Чуждестранния Сектор = 0

Нека например предположим, че чуждестранния сектор завършва с балансиран бюджет (в уравнението по-горе, балансът на чуждестранния сектор = 0). Нека предположим по-нататък, че доходът на домашния частен сектор е $100 милиарда, докато разходите му са равни на $90 милиарда, за постигането на бюджетен излишък за годината на стойност от $10 милиарда. Тогава, по идентичност, бюджетният дефицит на домашния правителствен сектор за годината е равен на $10 милиарда. От разискванията по-горе знаем, че през годината домашният частен сектор ще акумулира $10 милиарда чисто (нетно) финансово богатство, състоящо се от $10 милиарда задължения (пасиви) на домашния правителствен сектор.

Друг пример – сега нека предположим, че чуждестранният сектор харчи по-малко, отколкото е доходът му, и постига бюджетен излишък от $20 милиарда. В същото време домашният правителствен сектор също харчи по-малко, отколкото е доходът му, завършвайки с бюджетен излишък от $10 милиарда. От нашето счетоводно тъждество знаем, че за същия период от време домашният частен сектор трябва да е завъшил с бюджетен дефицит от $30 милиарда ($20 милиарда + $10 милиарда). И в същото време неговото нетно финансово богатство е трябвало да намалее с $30 милиарда, като е продавал активи и е издавал дълг. Междувременно домашният правителствен сектор трябва да е увеличил нетното си финансово богатство с $10 милиарда (намалявайки дължимия си дълг или увеличавайки финансовите си претенции към другите сектори), а чуждестранният сектор трябва да е увеличил нетната си финансова позиция с $20 милиарда (също намалявайки дължимия си от преди дълг или увеличавайки финансовите си претенции към другите сектори).

Ясно е, че ако един сектор ще завърши с бюджетен излишъл, поне един друг сектор трябва да завърши с бюджетен дефицит. Разглеждано като променлива величина на натрупани количества, за да може един сектор да натрупа нетно финансово богатство, поне един друг сектор трябва да увеличи задлъжнялостта си със същата сума. Не е възможно всички сектори едновременно да акумулират нетно финансово богатство чрез постигането на бюджетни излишъци едновременно. Можем да формулираме друга “дилема”: Ако единият от три сектора трябва да завърши с бюджетен излишък, поне един друг от останалите трябва да приключи с бюджетен дефицит.

Без значение колко силно бихме опитвали, не можем всички да завършим с излишъци. За всеки дефицит трябва да има излишък.

Експертни мнения

Къде отиват 1 млрд.лв. от новия заем?

17 Сеп. , 2013  

НОВИНИТЕ ОТ ДЕНЯ

Препечатва се от Economy.news
09:45 | 16.09.2013 Десислава Николова, ИПИ
През изминалата седмица на портала за обществени консултации беше публикуван проектът на постановление на МС, с което ще се похарчи по-голямата част от допълнителните бюджетни разходи за 2013 г., гласувани неотдавна от парламента с актуализацията на бюджета. Постановлението разписва за какво ще бъдат изхарчени 249 млн. лева от допълнително гласуваните разходи за 286 млн. лева, т.е. то не изчерпва всички допълнителни разходи, а най-вероятно ще бъде последвано от други постановления на Министерски съвет в следващите месеци.
Най-голямото единично перо са 85,6 млн. лева в енергетиката, които ще бъдат насочени към НЕК с цел облекчаване на тежестта за потребителите на ток от надбавките за зелена енергия, когенерации и дългосрочни договори. Тук изненади няма – парите се планира да дойдат от трансфер от министерството на околната среда и от продажба на квоти за въглеродни емисии.
От разбивката на останалите разходи за 163 млн. лева се вижда, че голяма част от разходите не могат да се причислят нито към целта за разплащане на държавата с бизнеса, нито към тази за подпомагане на уязвимите групи. За някои от новите разходи важността и спешността им, предвид включването им в актуализацията на бюджета, също са изключително спорни.
1/ Уязвими групи
Всъщност към целта за подпомагане на уязвими групи може да се причисли само допълнителният бюджет на министерството на труда и социалната политика, а именно 40 млн. лева. От тези 40 млн. лева по-голямата част ще се използват за интеграционни добавки и помощни средства за хората с увреждания (17,4 млн. лева), както и за увеличаване на месечната помощ за семейства с деца с увреждания и разширяване на броя на подпомаганите по Закона за семейните помощи за деца (14,4 млн. лева).
По-рано от МТСП бяха обяснили, че бюджетът за интеграционни добавки за хората с увреждания за тази година и занижен и съответно не е достатъчен за цялата година. Също така при гласуването на актуализацията в парламента стана ясно, че се увеличава месечната помощ за деца с увреждания от 189 на 217 лева, като за тази година (считано от август) ще са необходими около 3 млн. лева. По втората точка, увеличаване на броя на подпомаганите по закона за семейните помощи за деца, не става ясно обхватът на кои помощи ще бъде разширен и при какви условия, но може би това ще бъде изяснено при предстоящото гласуване на постановлението в МС.
Въпросът с тези допълнителни социални помощи не е в конкретната им цел, а в това, че за пореден път държавата се ангажира с увеличаване на плащанията към големи групи хора в момент, в който няма откъде да набави необходимия за целта ресурс. Дълговото финансиране на нереформирани социални системи е изключително дълбок трап, който родната икономика може и да не успее да прескочи.
2/ Разплащане с бизнеса
Най-голямото перо, което може да се причисли към тази многократно повтаряна цел на актуализацията на бюджета представлява 23 млн. лева, дължими по договор за софтуер с Майкрософт. Друго значително перо са задълженията на министерството на вътрешните работи към доставчици (10 млн. лева). Спор няма, че държавата като договорен субект трябва да се издължава към външните си доставчици. Въпросът с огромните суми, дължими и плащани ежегодно на Майкрософт е от друго естество, а именно – защо администрацията, предвид ограничения ресурс, с който разполага, не предприеме целенасочена политика за постепенно преминаване към софтуеър с отворен код вместо ежегодно да харчи десетки милиони за софтуерни лицензи?
По отношение на 10 млн. лева задълженията към доставчици на МВР, които ще бъдат разплатени, вероятно става въпрос най-вече за такива, натрупани за покупка на гориво. Този „феномен” във финансите на МВР не е от вчера. Традиционно министерството изхарчва парите си за гориво в първите месеци на годината и впоследствие настоява за (и обикновено получава) увеличаване на годишния си бюджет, вместо да потърси вътрешни възможности за оптимизиране на неефективната си система и огромния щат. Явно, въпреки декларираната решителността на новия министър Цветлин Йовчев да реформира системата на вътрешната сигурност, МВР и при това правителство ще продължи да бъде най-голямата „черна дупка” и една от най-раздутите и неефективни системи в бюджета.
В подкрепа на едни такива песимистични очаквания за реформа в МВР идва и друго перо в постановлението за допълнителните разходи, което показва, че освен 10-те млн. лева за разплащане на задължения към доставчици, МВР ще вземе още 15 млн. лева от актуализацията, които ще послужат за доставка на горива и „вещево доволствие” през следващите месеци. Явно практиката на ежегодно увеличаване на бюджета, за да се покриват текущи разходи, вместо да се мисли как системата да се реформира и модернизира, ще продължи и при тази администрация.
Освен по-горе споменатите суми, към задълженията към доставчици могат да се причислят и 8,5 млн. лева, които ще се дадат на министерство на правосъдието за изчистване на дългове на затворите. Други 3,3 млн. лева ще отидат за покриването на задължения на министерството на околната среда и водите по проекти, съфинансирани от Кохезионния фонд.
3/ Други разходи
Към това перо могат да се добавят всички останали разходи, чиято неотложност и важност остават спорни. Тук могат да бъдат причислени и 15 млн. лева допълнителна субсидия за земеделските производители, по-голямата част от която (11,5 млн. лева) ще се плати на тютюнопроизводителите. Последните успяха да си издействат увеличение на парите от бюджета чрез блокиране на гранични пунктове и откровени манипулации (виж тук) през юли тази година.
Друг трудно защитим разход са 3,6-те млн. лева, които ще отидат за плащането на „такси за провеждане на Световния и Европейски шампионат по мотокрос и шампионатите по супермото – Гранд При България за 2012 и 2013 г.” Остава открит въпросът защо не е потърсен спонсор, наистина ли този разход е толкова неотложен (при положение, че таксата за 2012 г. също не е платена) и ако тези шампионати са приоритетни за България, потърсени ли са възможности в министерството да се финансират за сметка на отлагане/спестяване на други разходи с по-нисък приоритет?
Други 1,335 млн. лева ще отидат за покриване на данъчните задължения на посолството ни в Берлин, натрупани от 1998 г. досега. Очевидно проблемът с тези задължения не е нов, което повдига въпроса защо този разход е вмъкнат в актуализацията, а не е бюджетиран надлежно в бюджета за следващата година.
БАН, които традиционно се оплакват от недофинансиране, също са успели да се възползват от актуализацията, като ще получат половин милион за централната си библиотека. Този разход трудно може да бъде дефиниран като неотложен.
Последните две пера, които не бяха споменати до момента, са 30 млн. за Министерството на отбраната, които ще отидат за цифровизацията (освобождаване на честоти от военните за нуждите на цифровото разпръскване), т.нар. цифров дивидент и мобилни комуникации за ж.п. транспорта, 8 млн. лева за капиталови разходи на Министерството на здравеопазването и други 3,065 млн. лева към МС за изграждане на оптични трасета.
Неотдавна ИПИ коментира процеса на цифровизация, който очевидно изостава от сроковете и ще струва в пъти повече от първоначално заложения бюджет. Осемте милиона за капиталови разходи на МЗ, ако се съди по предишни коментари от министъра на финансите Чобанов, са за спешен ремонт на болници, но за пореден път илюстрират неефективността на здравната система, която поглъща огромни и постоянно растящи бюджетни средства и в същото време страда от хроничен недостиг. Що се отнася до оптичните трасета, не става ясно дали става въпрос за задължения по приключили доставки на стоки и услуги или за предстоящи такива. Ако е вторият вариант, тези пари също би следвало да бъдат надлежно бюджетирани в бюджета за следващата година, вместо да бъдат част от актуализацията, предвид тяхната специфика.
Като цяло, това, което виждаме от разписаните пера, по които ще се харчат повече от половината от допълнителните бюджетни разходи тази година, е, че част от тях са в унисон със заявените цели за подпомагане на уязвими групи и разплащане на задължения към доставчици. Друга част, обаче, очевидно са труднозащитими от гледна точка на тяхната неотложност и приоритет, и можеха да бъдат изключени от актуализацията.
Прави впечатление също така, че единствено сумите за МТСП, МС и МВнР са разписани в достатъчна детайлност, което предполага наличието на нужните разчети зад тях. При останалите министерства се вижда едно разпределение „ангро”, т.е. сумите са закръглени обикновено до милион, което поражда съмнения за „екзактността” на разчетите и навежда на мисълта, че по стар обичай министерствата просто са поискали (и са получили) повече пари, които все някак ще бъдат разпределени на един по късен етап.
Всъщност проектопостановлението потвърждава нашите опасения по отношение на целия процес на актуализацията на бюджета. Записването на целия допълнителен разход в резерва на бюджета и последващото му разпределение с постановления на МС дава възможност за безотчетност на новите разходи, които могат да се харчат както за заявените при актуализацията цели, така и за всякакви други цели и нужди. Видно е, че към допълнителните разходи са включени такива, които в никакъв в случай не могат да бъдат охарактеризирани като неотложни или високоприоритетни, което показва неспособността на МФ да парира необосновани искания за харчове от министерствата, каквито винаги ще има. Като цяло процесът на актуализация на бюджета за 2013 г. поражда сериозни опасения за способността на сегашното правителство и на министъра на финансите в частност да поставя юзди на разходите и да удържа фискалната дисциплина. Дано да се окажем лош пророк.

Разпределение на част от допълнителните разходи в бюджет 2013
Направление на разхода и мерки Сума (лв.)

ВСИЧКО 248 722 000
По бюджета на Министерството на икономиката и енергетиката 85 622 000
Разходване съгласно чл. 35, ал. 5 и 6 от Закона за енергетиката и чл. 58, ал. 2 от Закона за енергийната ефективност 85 622 000

По бюджета на Министерството на труда и социалната политика 40 000 000
-възнаграждения на приемни родители 4 564 000
-увеличаване на размера на месечната добавка за деца с трайни увреждания и броя на лицата, имащи -право на месечни помощи и добавки по Закона за семейните помощи за деца 14 380 000
-интеграционни добавки и помощно технически средства за хората с увреждания 17 411 000
-целеви помощи за закрила на деца, настанени в приемни семейства 1 865 000
-мерки за стимулиране на работодателите, които осигуряват равни възможности на хората с увреждания за участие в пазара на труда 350 000
-гарантиране правото на социално подпомагане и лечение на увеличения брой лица, които нямат доход и/или лично имущество 1 430 000

По бюджета на Министерството на отбраната 30 000 000
освобождаване на радиочестотен спектър, необходим за изпълнение на Плана за въвеждане на наземно цифрово телевизионно радиоразпръскване (DVB-T) в Република България, Цифровия дивидент и за изграждане на Мобилни комуникации за жп транспорта по стандарт GSM-R (проекта за реконструкция и електрификация на железопътната линия Пловдив-Свиленград). 30 000 000

По бюджета на Министерството на вътрешните работи 25 000 000
-изплащане на задължения към доставчици 10 000 000
-доставка на горива и вещево доволствие 15 000 000

По бюджета на Фонд „Земеделие“ 15 000 000
-субсидия за тютюнопроизводителите 11 500 000
-субсидия за производителите на плодове и зеленчуци 3 500 000

По бюджета на Министерството на здравеопазването 8 000 000
-капиталови разходи за лечебните заведения 8 000 000

По бюджета на Министерството на правосъдието 10 000 000
изплащане на задължения на местата за лишаване от свобода 8 500 000
оказване на правна помощ 1 500 000

По бюджета на Министерския съвет 26 365 000
-изпълнение на договор от 2012 г. за предоставяне на софтуерна осигуровка за програмни продукти на Майкрософт с придобит лиценз с безсрочно право на ползване за нуждите на държавната администрация 23 300 000
-договор за изграждане на оптично-кабелни трасета до градовете Силистра, Габрово, Видин, Кърджали и Смолян и между сградите на областните администрации в градовете Стара Загора и Габрово 3 065 000

По бюджета на Министерство на младежта и спорта 3 600 000
-такси за провеждане на Световния и Европейски шампионат по мотокрос и шампионатите по супермото – Гранд При България за 2012 и 2013 г. 3 600 000

По бюджета на Министерство на околната среда и водите 3 300 000
за изплащане на просрочени задължения по проекти, съфинансирани от Кохезионния фонд по Регламента на Съвета (ЕО) 1164/94 от 16 май 1994 г. 3 300 000

По бюджета на Министерство на външните работи 1 335 000
за изплащане на данъчни задължения от 1998 г. на дипломатическото ни представителство в Берлин и съответните неустойки и глоби 1 335 000

По бюджета на Министерство на образованието и науката 500 000
бюджета на Българската академия на науките за финансиране на дейността на Централната библиотека към академията 500 000

Предстоящи събития

ФУНКЦИОНАЛНИ ФИНАНСИ: Монетарна и фискална политика за суверенни валути

16 Сеп. , 2013  

Материал от основния ММТ курс на проф. Рандъл Рей

Подходът на Аба Лърнър, наречен Функционални финанси. Лърнрър поставя два приципа:

Първи принцип: Ако домашният доход е твърде нисък, правителството трябва да изразходва повече. Безработицата е достатъчно свидетелство за тези условия така, че ако съществува безработица, това означава, че правителствените разходи са твърде ниски.

Втори принцип: Ако домашният основен лихвен процент е твърде висок, това означава, че правителството трябва да достави повече “пари”, повечето във вид на банкови резерви.

Идеята е доста проста. Правителство, издаващо собствената си валута, има фискално и монетарно пространство да харчи достатъчно, че да доведе икономиката до пълна заетост и да определи големината на основния лихвен процент, както поиска. (По-нататък ще изясним режимите на обменен валутен курс; режимът на фиксиран валутен курс изисква промяна на горното твърдение.) За суверенната нация “харченето” не е проблем – тя харчи чрез кредитирането на банкови сметки със собствените си задължения (IOUs), нещо, което никога не може да свърши. Ако съществува безработни хора, правителството винаги може да ги назначи да работят, а по дефиниция безработните желаят да работят срещу заплащане.

Лърнър осъзнава, че това не означава, че правителството би трябвало да харчи сякаш “само небето е предела” – твърде много харчене би било инфлационно (и както много пъти сме дискутирали преди, не означава, че няма да окаже ефект на стойността на обменния курс). Когато Лърнър формулира подхода на функционалните финанси (в ранните години на 40-те), инфлацията не е била главна грижа – САЩ тогава са преживели дефлацията на Великата депресия. По-късно обаче инфлацията става сериозна грижа и Лърнър предлага форма на контрол на заплатите и цените, която той вярва, че ще ограничи инфлацията, когато икономиката наближи пълна заетост. Дали това е ефективен и желан метод, смекчаващ инфлацията или не, не е наша грижа тук. Важното е, че Лърнър е искал само да защити позицията, че правителството би трябвало да използва силата си да харчи с виждането да приближи икономиката до пълна заетост, като в същото време признава, че то също трябва да предприема мерки за противодействие срещу инфлацията.

Лърнър отхвърля идеята за “стабилни финанси” – убеждението, че правителството трябва да води финансите си като че ли е домакинство или фирма. Той не вижда причина правителството да трябва да се опитва да балансира бюджета всяка госина, за бизнес цикъла или изобщо. За Лърнър “стабилни” финанси (балансиране на бюджета) не е “функционално” – не помага да се постигнат обществените нужди (включително, например, пълна заетост). Ако понякога бюджетът се е оказвал балансиран, то нека да бъде; но ако никога не е балансиран, това също би било добре. Той също отрича всеки опит да се поддържа дефицитът под специфично ниво спрямо БВП, а също и всяко условно ниво на правителствения дълг спрямо БВП. “Правилният” дефицит би бил този, който постига пълна заетост.

По същия начин, “правилната” големина на дълга би била тази, която би постигнала желаната големина на основния лихвен процент. Това следва от втория принцип: Ако правителството издаде твърде много дълг, то в същото време е издало твърде малко банкови резерви и кеш. Решението е министерството на финансите и централната банка да спрат продаването на държавни ценни книжа (ДЦК), и всъщност централната банка да започне купуването на ДЦК на открития пазар, кредитирайки сметките на продаващите банки с резерви. Това ще накара основният лихвен процент да спадне, тъй като банките получават повече резерви, а хората повече кеш.

Най-същественото, което вторият принцип казва е, че правителството трябва да остави банките, домакинствата и фирмите да постигнат желания от тях баланс между “пари” (резерви и кеш) и ДЦК в портфолиото си. Следва, че продажбата на ДЦК всъщност не е “взимане на заем”, което покрива правителството дефицитно харчене. Вместо това, продажбата на ДЦК всъщност е част от монетарната политика, предназначена да помогне на централната банка да постигне желаната от нея стойност на основния лихвен процент. Всичко това е в съгласие с виждането за същността на съвременните (фиатни) пари.

Функционалните финанси срещу суеверието. Подходът на Лърнър за функционалните финанси до голяма степен бе забравен до края на 70-те. Наистина в академичния свят той бе заменен с нещо известно под името “правителствено бюджетно ограничение”. Идеята е също проста: Правителствените разходи са ограничени от данъчните постъпления, възможността му да взема заеми (продава ДЦК) и да “печата пари”. Според това виждане правителството всъщност харчи дохода си от данъците и взема заеми от пазарите, за да може да финансира недостига от данъчните постъпления. Ако не успее да стори това, запoчва да печата пари, дейност, ненавиждана от повечето икономисти, тъй като се счита за високо инфлационна. Икономистите дори не спират да дават примери с епизоди от историята с хиперинфлация, такива като Ваймарската република, Унгарския опит, а в по-нови времена – Зимбабве – като предупредителни истории против “финансирането” на правителствените разходи чрез печатането на пари.

Обърнете внимание, че има две неща които се изтъкват. Първо, правителството е “ограничено”, точно както обикновено домакинство. Домакиството има доход (заплати, лихви, печалби) и когато това не е достатъчно, то може да бъде в дефицит чрез взимането на заем от банка или друга финансова институция. Въпреки, че се признава, че правителството може също и да печата пари, нещо, което домакинствата не могат, тази теза е видяна като необикновено поведение – един вид последна инстанция. Не се признава, че цялото правителствено харчене всъщност се осъществява чрез кредитирането на банкови сметки – ударите на компютърни клавиши, нещо, което е много по-близо до “печатането на пари”, отколкото “харченето от доход”.

Второто нещо е, че традиционното разбиране не признава, че издателят на суверенната национална валута, правителството, не може всъщност да разчита на данъкопладците или финансовите пазари да го снабдяват с “парите”, от които се нуждае. Поначало, данъкопладците и финансовите пазари не могат да снабдят правителството с “парите”, които те са получили от правителството. С други думи, данъкопладците изплащат данъците си, използвайки правителствени задължения (IOUs); банките използват правителствени задължения (IOUs), за да закупят ДЦК от правителството.

Това объркване на икономистите след това  води до вижданията, пропагандирани от медиите и държавниците: Правителство, което продължително харчи повече отколкото са данъчните постъпления “живее по начин, който не може да си позволи”, флиртувайки с “банкрутирането си”, тъй като пазарите евентуално ще му “спрат кредитирането”. Трябва да признаем, че повечето икономисти на правят тези грешки. Те признават, че суверенното правителство наистина не може да банкрутира поради дълг в собствената си валута. Те признават, че правителството може да направи всички обещани плащания, тъй като те могат да “пуснат печатницата на пари”. Но те тръпнат от ужас при мисълта, че това ще изложи нацията на опасността от инфлация и хиперинфлация. Дискусията на държавниците – поне тези в САЩ – е още по-объркана. През цялата 2010 г. например, президентът Обама многократно изтъкна, че американското правителство “свършва парите”, като домакинство, което е похарчило всичките си спестявания от касичката си.

Но как стигнахме до тази точка? Как сме могли да забравим така добре разбраното и обяснено от Лърнър?

В едно моного интересно интервю в документален филм от Марк Блауг, посветен на Джон Мейнард Кейнс, Самюелсън обяснява:

“Мисля, че има елемент на истина във виждането, че суеверието, че бюджетът трябва да е балансиран по всяко време [е необходимо]. Веднъж развенчано, това ще отнеме една от преградите, която всяко общество би трябвало да има срещу всички разходи, излезли от контрол. В разпределението на ресурсите трябва да има дисциплина, иначе ще се получи анархистичен хаос и неефективност. И една от функциите на старовремската религия е била да плаши хората от неща, които би трябвало да се считат за митове, за да се постигне поведението, изисквано за живота на цивилизацията. Ние сме премахнали вярването във вътрешната необходимост от балансирането на бюджета, ако не в рамките на една година, то във всеки кратък период от време. Ако министър-председателят Гладстоун би се съживил, той би казал: “Ааа, какво сте направили?”

Вярването, че правителството трябва да балансира бюджета си в даден период от време, се оприличава на “религия”, “суеверие”, което e необходимо за плашенето на населението, за да се държи по желан начин. В противен случай избирателите биха изисквали избраните от тях лица да харчат твърде много и по  този начин да създадат инфлация. Така виждането, че балансираните бюджети са желани, няма нищо общо с “възможността за харчене” и аналогиите между бюджета на домакинството и този на правителството са грешни. Вместо това е необходимо правителствените разходи да се ограничават с “мита”, точно поради факта, че правителството всъщност не е финансово ограничено.

САЩ (и много други нации) наистина са срещали инфлационни напрежения от края на 60-те до 90-те (поне в отделни периоди). Тези, които вярваха, че инфлацията бе резултат от твърде големи правителствени разходи, помогнаха на утвърждаването на “религията” на балансирания бюджет за борба с инфлацията. Проблемът е, че това, което започна като нещо, признато за “мит”, започна да се вярва като истина. Бе развито едно грешно разбиране.

Първоначално митът бе “функционален” в смисъл, че ограничаваше правителство, което иначе би харчило твърде много, създавайки инфлация и застрашавайки фиксирания курс на долара към златото. Но както много полезни митове, този, евентуално, се превърна във вреден мит – пример за това, каквото Джон Кенет Гълбрайт нарече “невинна заблуда”, неоснователно вярване, пречещо на правилното поведение. Суверенните правителства започнаха да вярват, че те наистина не могат да си “позволят” желаната политика поради вярването, че могат да банкрутират. Като ирония, в средата на най-лошата икономическа криза от Великата депресия от 30-те години насам, президент Обама периодично твърдеше, че американското правителство “свърши парите” – не може да си позволи да проведе политика, която повечето смятаха, че е желателна. Когато безработицата нарасна до близо 10%, правителството бе парализирано – то не можа да приеме политиката, която Лърнър защитаваше: Изразходвай достатъчно да върнеш икономиката към пълна заетост.

За ирония, по време на кризата Федералният резерв (както и някои други централни банки, включително централните банки на Великобритания и Япония), по същество, последва втория принцип на Лърнър: достави повече от достатъчно банкови резерви, за да поддържа основния лихвен процент на избраната от него стойност, която бе близо до нулата. Той стори това, купувайки финансови активи от банките (политика, позната като количествено разхлабване – Quantitative Easing) в рекордни обеми ($1.75 трилиона в първата фаза, с допълнително планувани $600 милиарда във втората фаза). Председателят Бернанки бе всъщност жестоко атакуван в Конгреса за това откъде той всъщност е взел всички тези “пари”. Той (правилно) заяви, че Федералният резерв просто ги е създал чрез кредитирането на банкови резерви – чрез ударите на компютърните клавиши. Федералният резерв никога не може да свърши “парите” и може да си позволи да купи всеки финансов актив, който банките желаят да продадат. И в същото време имаме президент (както и много икономисти, а също и повечето политици в американския конгрес), вярващ, че правителството “свършва парите”!

Има предостатъчно “удари на компютърни клавиши” за купуването на финансови активи, но такива, за изплащането на заплати, няма.

Това само показва колко вреден е станал този мит.

Предстоящи събития

КРЪГЛА МАСА ЗА ММТ: ЧУВАЛИ ЛИ СТЕ ЗА МОДЕРНАТА МОНЕТАРНА ТЕОРИЯ (ММТ)

16 Сеп. , 2013  

Тя описва функционирането на съвременната парична система с неконвертируема национална валута при плаващ международен курс на обмяна. Това е паричната система на САЩ, Великобритания, Япония, Австралия, Канада и на много други развити капиталистически държави.

ММТ оказва, как знаещото и можещо правителство винаги е в състояние да постигне пазарна капиталистическа икономика, работеща при пълна заетост, стабилни цени и достойни доходи за всички членове на обществото.

В поредица от материали, ще запознаваме читателите с идеите на ММТ и приложението им в реалната икономика.

7-те Смъртоносни Невинни Измами на Икономическата Политика

Книгата на американския икономист, финансист, бизнесмен и наистина прогресивен човек Уорън Мозлър, трябва да бъде прочетена от всеки гражданин на света и задължително от неговия политически елит. Тя разкрива седемте смъртоносни невинни измами, както авторът е избрал да ги нарече, владеещи икономическата политика на САЩ, но така също се отнася и до всяка страна със съвременна монетарна система, базирана на фиатна национална валута при плаващ валутен курс. По-долу са части от първата глава на книгата.

Смъртоносна невинна измама №1:

За да може да харчи, федералното правителство трябва да получи доход от данъци или заеми. Или с други думи то е финансово ограничено от способостта си да таксува или издава държавни облигации.

Факт:

Потреблението на федералното правителство не е ограничено от дохода му в никакъв случай, в смисъл, че то никога не може да банкрутира поради дълг в щатски долари. С други думи федералното правителство винаги може да направи всякакви и всички плащания в собствената си валута, без значение от големината на дефицита или малкото данъци, които е събрало.

Как федералното правителство таксува?

Ако вие платите дължимите данъци написвайки чек, когато правителството го получи и чекът е депозиран и е „минал“, всичко, което правителството прави е да понижи числото във вашата чекова сметка, изваждайки сумата на чека от Вашия банков баланс. Получило ли е правителството нещо материално, за да може да го преразпредели, давайки го на някой друг? Не, това не е като че ли има златна монета за харчене.

Всъщност Вие можете да видите това, когато ползвате интернет банковата услуга, гледайте баланса на банковата си сметка на компютърния екран. Нека предположим, че балансът в банковата Ви сметка е $5000 и вие сте написали чек до правителството за $2000. Какво се случва когато чекът мине (е приет и обработен)? Петицата се превръща в тройка и Вашият нов баланс сега е намалял на $3000. И всичко това пред собствените Ви очи! Правителството всъщност не „получи“ нищо за да може да даде на някой друг. Няма златна монета, която да е паднала в кофа намираща се във Федералния резерв. Те просто променят цифри в банкови сметки – нищо никаде не „отива“.

И какво се случва ако Вие бяхте отишли до Вашия местен данъчен клон и платехте данъците си кеш? Първо, Вие бихте дали Вашата пачка банкноти на касиера. След това той би ги преброил, би Ви дал касова бележка, и може би, благодарил за Вашата помощ да платим социалните помощи и пенсии, лихвата по държавния дълг, и войната в Ирак. Тогава, след като Вие, данъкоплатецът, сте си отишли, касиерът би взел тези трудно изкарани от Вас пари и би ги нарязъл за боклука. Да би ги унищожил и изхвълил. Защо? Те повече не са необходими за нищо. Също като билет за мач за световните финали. След като Вие сте влезли в стадиона и сте дали билета си на входа, билетът, който може би е бил на стойност $1000 е скъсан и изхвърлен на боклука. В действителност, Вие може да закупите нарязани доларови банкноти във Вашингтон.

Е, след като правителството унищожава и изхвърля вашите банкноти на боклука, как тия банкноти плащат нещо като социални помощи и останалите правителствени разходи? Те не правят това.

Можете ли да разберете сега защо въобще няма никакъв смисъл да мислите, че правителството трябва да получи пари чрез данъците, за да може да харчи? То в никакъв случай не „получава“ нищо, което в последствие да „използва“. Добре тогава, след като правителството фактически не полува нищо, когато таксува, как и какво то харчи?

Как федералното правителство харчи

Нека предположим, че очаквате пенсията си от $2000 да бъде приведена в банковата Ви сметка, в която балансът е $3000. Ако гледате сметката си на компютърния екран може да видите как правителството харчи без да има нещо за харчене. Престо! Внезапно сметката Ви от $3000 се промени и сега Вие виждате там $5000. Какво направи правителството за да Ви даде тия пари? То просто промени числото в банковата Ви сметка от $3000 на $5000. То не взе златна монета и я удари в компютъра. Всичко, което то направи, бе да промени цифра в банковата Ви сметка като вкара информация в собствената си софтуерна банкова програма, която е свързана с другите програми на банковата система. Правителственото харчене се осъществява чрез вкарване на информация в собстената му софтуерна програма наречена „Монетарна система на щатския долар“.

Ето един цитат от добрия стар Председател на Федералния Резерв, Бен Бернанки, в телевизионното предаване „60 минути“ в подкрепа: Скот Пели: „Това, което Федералният резерв харчи, пари от данъците ли са?“ Бен Бернанки: „Не са пари от данъците. Банките имат сметки във Федералния резерв, по същия начин по който Вие имате сметка в търговска банка. Така, когато ние  предоставяме кредит на банка, ние просто използваме компютъра за да увеличим числото в сметката, която банката има във Федералния резерв.“

Защо федералното правителство таксува?

Има много добра причина, заради която то ни налага данъци. Данъците налагат постоянна нужда за долари в икономиката и така постоянна нужда за хората да продават своите стоки и услуги, и труд за да получат долари. Когато има данъчно задължение, правителството може да купува неща с иначе ненужните долари.

Нека вземем данъците върху недвижимото имущество. (Все още не сте готови да мислите за данъците върху дохода – става въпрос за същото нещо, но те са много по-косвени и сложни). Трябва да заплатите данъците за недвижимо имущество или иначе ще загубите къщата си. Така сега сте мотивирани да продавате неща – стоки, услуги, собствения си труд – за да получите доларите които са Ви необходими.

Накрая, трябва да изясня как нуждата за плащане на данъците на някои от хората води до търсенето и използване на долари за покупките и продажбите от всички останали в държавата. За да сторя това, нека се върнем към примера с новата държава с нова национална валута, която ще нарека „Корона“, и където правителството налага данък върху собствеността. Нека допуснем, че правителството налага този данък, за обществената нужда да набере армия и предлага работа за войници, които ще получават заплата в „корони“. Внезапно много хора, притежаващи собственост, сега се нуждаят от корони и много от тях не биха се съгласили да получат нужните им корони от правитлеството ставайки войници. Вместо това те започват да предлагат стоките и услугите си за продан в нови корони, надявайки се да ги получат без да стават войници в армията.

Други хора сега виждат много неща за продан, които те биха желали – пилета, царевица, облекло и всякакви видове услуги като пострижка на коса, здравни услуги и много други. Фактът, че всички тези неща са предлагани за размяна срещу корони, кара някои хора да влязат в армията и станат войници, за да получат корони нужни за покупката на тези стоки и услуги. В дейстителност цените ще се нагласяват докато правителството назначи толкова войници от колкото се нуждае.

Тъй като докато това не се осъществи, там няма да има достатъчно корони, изхарчени от правителството, което да позволи на данъкоплатците да изплатят всичките си данъци, и тези, които се нуждаят от корони и не искат да стават войници, ще намаляват цените на стоките и услугите си до тогава, докато ги продадат или в противен случай ще хвърлят кърпата и самите те ще станат войници.

Данъците служат за регулиране на икономиката, а не за да може Конгресът да получи пари за харчене.

И отново, правителството нито има, нито няма долари; то просто променя цифри в нашите банкови сметки, увеличавайки числата, когато харчи и намалявайки ги, когато таксува. И всичко това заради общественото благо да регулира икономиката. Но докато правителството продължава да вярва в тази първа от седемте смъртоносни невинни измами, че трябва да получава пари от данъци или заеми, за да може да харчи, то ще продължава да подкрепя политика, която ограничава общото производство и заетост и му пречи да постигне иначе възможни и лесно постижими икономически резултати.

Смъртоносна невинна измама № 2:

С държавните дефицити ние товарим нашите деца с дълг.

Факт:

В реални измерения такъв товар от дълг е невъзможен. С дълг или без дълг, нашите деца ще консумират това, което могат да произведат.

Тази смъртоносна невинна измама често се дава като пръв отговор на въпроса какво се счита за главен проблем идващ от държавния дефицит. Вземайки заем днес означава плащане на днешното харчене по-късно, или както най-често е видяно и чуто в медиите:

„По-големи дефицити днес означават по-високи данъци утре.“

И плащайки по-късно означава, че някак си, реалният стандарт на живот и общото благосъстояние на нашите деца в бъдеще ще бъде по-ниско поради харченето „на кредит“ сега.

Професионалните икономисти го наричат проблем за дълга „между генерациите“. А числата са главозамайващи!

Но за радост тази измама, както и останалите шест, може да се е опровергае незабавно по начин, който е лесно разбираем. В действителност, идеята, че на нашите деца непременно ще им бъдат отнети реални стоки и услуги в бъдеще поради това, което е наречено държавен дълг, е абсурдна.

Никой не изпраща реални стоки и услуги назад във времето, за да изплаща федерални правителствени дефицити и нашите деца също няма да го сторят. Нито пък има някаква закономерност, че правителстените разхди от предишни години ще попречат на децата ни да ходят на работа и произвеждат всички стоки и услуги, които са в състояние да произведат. И в бъдещето, времето на нашите деца, също както и сега, тези, които са живи, ще са в състояние да работят, призвеждат и консумират собственото си реално производство от стоки и услуги без значение колко са дължимите американски държавни облигации. Няма такова нещо като отказване от произведеното в днешно време и изпращането му обратно във времето към предишни генерации. Дори и да искаха, децата ни нямаше, а и не биха могли, да ни платят обратно за нещо, което сме им оставили.

Нито пък финансирането на дефицита е от някакво значение. Когато правителството харчи, то само променя цифри в банковите ни сметки. По-специално, всички търгоски банки, чиито банкови услуги ползваме, имат чекова сметка във Федералния резерв наречена резервна сметка. Чуждите правителства също имат такава сметка във Федералния резерв.

Когато правителството харчи без да таксува, всичко, което прави, е да повиши числото в съответната чекова сметка (резервната сметка) при Федералния резерв. Това означава, че когато правителството изплаща $2000 социална пенсия до Вас, например, то повишава числото във чековата сметка на Вашата банка във Федералния резерв с $2000, което също така автоматично увеличава с $2000 и числото във сметката Ви при Вашата търговска банка.

След това трябва да знаете какво всъщност представлява американската държавна облигация. Държавната облигация не е нищо повече от спестовна сметка при Федералния резерв. Когато закупувате държавна облигация, Вие изпращате доларите си във Федералния резерв и след това, по някое време в бъдещето, Федералния резерв Ви изпраща обратно доларите плюс лихва, също както при всяка спестовна сметка във всяка банка. Вие изпращате доларите си до банката и след това ги получавате обратно с лихва. Да кажем, че Вашата банка реши да закупи държавни облигации на стойност $2000. За да плати за тези облигации, Федералният резерв намалява числото на доларите, които банката  Ви има в чековата си сметка при Федералния резерв с $2000 и добавя $2000 в спестовната сметка на банката Ви при Федералния резерв. (Аз наричам държавните облигации „спестовни сметки“, това е всичко, което те всъщност са).

С други думи, когато американското правителство прави това, което всички наричат „вземане на заем“, в действителност то премества фондове от чекови сметки при Федерален резерв в спестовни сметки (държавни облигации) при същия Федерален резерв. Фактически всичките $13 трилиона държавен дълг на САЩ не са нищо друго освен общата стойност в спестовните сметки при Федералния резерв. И какво се случва, когато настъпи падежа на държавните облигации и този „дълг“ трябва да бъде изплатен обратно? Да, познахте. Федералният резерв просто премества доларовите баланси от спестовните сметки (държавните облигации) при федералния резерв в съответните чекови сметки при федералния резерв (резервните сметки) променяйки цифри в софтуерната си програма наречена монетарна система на щатския долар. Това, кето описах,  не е нищо ново и се прави от много дълго време, но изглежда никой не разбира колко е просто, и че никога няма да бъде проблем.

Облагането с данъци и правителствените разходи влияят на разпределението.

Рапределението определя кой получава всичките стоки и услуги, които са произведени. В действителност това е, което политиците правят всеки път, когато приемат закон. Те преразпределят реални стоки и услуги чрез декрет, за добро или лошо. И вероятността да го сторят за добро е значително по-малка, когато те не разбират Седемте Смъртоносни Невинни Измами.

Всяка година, например, Конгресът дискутира данъчната политика винаги с едно око на разпределението и харченето. Повечето искат да облагат с данъци тези, „които най-много могат да си го позволят“ и насочват федералните разходи към „тези, които са в нужда“. Те също решават как да таксуват лихвата, капиталовата печалба, недвижимто имущество и т.н., а също и как да обложат дохода. Всичките тези неща са проблем на разпределението.

В допълнение, Конгресът решава кого правителството да назначи и уволни, от кого купува неща и кой получава директни плащания. Конгресът също създава закони, директно засягащи  много други аспекти на цените и доходите.

Чужденци, държащи щатски долари, поемат допълнителен риск. Те изкарват тези долари продавайки ни реални стоки и услуги, а в същото време нямат гаранции, че ще са в състояние в бъдеще да закупят реални стоки и услуги от нас (американците). Цените могат да се повишат (инфлация), а и американското правителство може законно да наложи всякакъв вид данъци върху всичко, което чужденците биха искали да закупят от нас, което би намалило тяхната покупателна способност.

Помислете за всички тези автомобили, които Япония ни продаде за по-малко от $2000 преди години. Те държат тези долари в спестовните си сметки при Федералния резерв (те притежават американски държавни облигации), и ако сега искат да изхарчат тези долари, вероятно би трябвало да платят повече от $20 000 на кола, ако купят коли от нас. Какво могат да напрвят относно високите цени? Да се обадят на директора на предприятието и се оплачат? Те са заменили милиони перфектно направени автомобили за кредитни баланси в счетоводните книги на Федералния резерв, които могат да купят само това, което ние им позволим да купят.

Всичко това е съвсем законно и бизнес както обикновено и произведеното всяка година „се разделя“ между  живите. Нищо от общопроизведеното не се изхвърля  поради неизплатен дълг, без значение от големината му. Нито пък неизплатеният дълг намалява общопрозведеното и заетостта, с изключение, разбира се, когато зле информирани държавници решат да вземат мерки за намаляване на дефицита, които намаляват общото производство и заетостта.

В момента Китай притежава американски държавни облигации за около $2 трилиона. И какво правим, когато падежът им настъпи и трябва да платим на Китай обратно? Преместваме долари от спестовната им сметка при Федералния резерв и ги прибавяме в тяхната чекова сметка при Федералния резерв и чакаме те да кажат какво, ако изобщо искат нещо да направят с тях.

Ако Китай искат нещо – автомобили, кораби, недвижимо имущество, други валути – те трябва да го купят на пазарни цени от желаещ продавач, който в замяна иска да има доларов депозит. И ако Китай закупи нещо, Федералният резерв ще намали тази сума от китайската чекова сметка и ще я прибави в чековата сметка на продавача, от който Китай е направил покупката.

Забележете, че „изплащането дълга на Китай“ не променя богатството на Китай изразено в щатски долари. Те просто имат долари в чекова сметка вместо американски държавни облигации (спестовна сметка) на същата доларова стойност. И ако те искат повече държавни облигации, няма проблем, Федералният резерв просто премества щатски долари от чековата в спестовната им сметка, променяйки съответните цифри.

Изплащането на целия американски държавен дълг не е нищо повече от въпрос на изваждане стойността на облигациите в падеж от една сметка при Федералния резерв и прибавяйки тази стойност в друга сметка при федералния резерв. Тези транзакции не са от никакво значение за реалната икономика и не са източник на ужасния стрес показван от икономисти, политици, предприемачи и медии.

И какво ще се случи, ако Китай откажат да купуват дълга ни при изплащаните им сегашни ниски лихви? Лихвите трябва да се повишат за да привлекат покупките им на държавни облигации, нали? Грешка!

Те могат да оставят доларите в чековата сметка. Това е без значение за правителството, разбиращо собствената си монетарна система. Доларовите фондове не са използвани за харчене, както бе дискутирано по-рано. Няма негативни последици от съхраняването на фондовете в чекова сметка при Федералния резерв вместо в спестовна такава при същия Федерален резерв.

Какво ще се случи, ако Китай каже: „Повече не искаме да имаме чекова сметка при Федералния резерв. Платете ни в злато или нещо друго!“ Те просто нямат такъв избор при монетарната ни система с „фиатна валута“ и това те би трябвало да са знаели, когато са ни продали стоките си и са сложили доларите в чекова сметка при Федералния резерв. Ако искат нещо друго вместо долари, ще трябва да го купят от желаещ продавач, точно както ние останалите го правим, когато харчим доларите си.

Един ден нашите деца ще са тези, които ще сменят цифри в софтуерната банкова програма, точно така гладко, както ние го правим, както нашите родители са го правили, въпреки че да се надяваме, децата ни ще го правят с по-добро разбиране! Но за сега смъртоносната невинна измама, че оставяме държавния дълг на нашите деца, продължава да управлява политиката и ни пречи да оптимизираме общото производство и заетостта. Загубеното производство и обезценения човешки капитал са реалната цена, която ние и нашите деца плащаме сега, която отслабва и двете – настоящето и бъдещето. Произвеждаме по-малко отколкото бихме могли и поддържаме високи нива на безработица (наред с всичките свързани с нея престъпност, семейни и здравословни проблеми и т.н.), докато в същото време децата ни се лишават от реални инвестиции, направени в тяхно име, ако знаехме как да поддържаме човешките ресурси напълно заети и продуктивни.

Смъртоносна невинна измама № 3:

Бюджетните дефицити на федералното правителство намаляват спестяванията.

Факт:  Бюджетните федерални дефицити прибабвят към спестяванията.

Тази трета измама е жива и се чувства прекрасно на най-високите етажи на властта. А ето как стоят нещата в действителност: Всеки правителствен дефицит в щатски долари е ТОЧНО равен на чистото общо увеличение, до цент, на притежаваните доларови финасови активи от всички нас – фирми и домакинства, граждани и чужденци, или с други думи това, което наричаме неправителствен сектор. Просто казано, правителствените дефицити прибавят към спестяванията ни (до цента). Това е счетоводен факт, а не теория или философия. Тук въобще няма спор. Това е основно счетоводство на националния доход. Например, ако правителственият дефицит миналата година е бил $1 трилион, това означава, че чистото увеличение на спестяванията във финансови активи на всички останали като цяло е било, точно до последния цент, $1 трилион. (Тези от вас, които са минали някои курсове по икономикс, може да си спомнят, че спестяванията на финансови активи се държат в някаква комбинация от фактически кеш, държавни облигации и депозитите на търговските банки при Федералния резерв.)

Това е Икономикс 101 и първа година парично банкиране. Не подлежи на диспут. То е счетоводна идентичност. И въпреки това то продължава да се представя погрешно и то на най-високо ниво в политическата власт.

Следното е пример как, оперативно, правителствените дефицити прибавят към спестяванията. То също напълно опровергава новото абсурдно възприемане на тази невинна измама, което се появи напоследък, а именно:

„Дефицитното харчене означава, че правителството взема от един и го дава на друг, така че нищо ново не е добавено, а само се преместват пари от един на друг.“ С други думи казано, дефицитите не добавят към спестяванията ни, а само разместват спестявания. Това не би могло да бъде по-грешно! Така че нека да демонстрираме как дефицитите ДОБАВЯТ към спестяванията, а не само ги разместват:

1. Нека започнем с правителството, което продава държавни облигации на стойност $100 билиона. (Забележка: тази продажба е доброволна, което означава, че купувачът купува облигациите, тъй като той желае да го стори. Вероятно той смята, че за него ще е по-добре  да ги купи отколкото да не ги купи. Никой никого не принуждава насила да купува държавни облигации. Те са продадени, чрез наддаване, на далия най-много, който е готов да приеме най-нисък доход (лихва), който облигациите ще му донесат.

2. Когато купувачът на тези облигации плати за тях, стойността на чекови сметки при Федералния резерв е намаляла с $100 билиона, за да се направи плащането. С други думи, пари в чекови сметки при Федералния резерв са разменени за държавни облигации, които са спестовни сметки при Федералния резерв. В този момент неправителствените спестявания не са променени. Купувачите сега имат своите нови държавни облигации като спестявания вместо доларите, които се намираха в чековите им сметки преди да закупят държавните облигации.

3. Сега правителството чрез министерството на финансите, след като е продало новите държавни облигации на стойност $100 билиона, изхарчва $100 билиона за  нещата, които правителството купува обикновено.

4. Това правителствено харчене добавя обратно $100 билиона към нечии чекови сметки.

5. Неправителственият сектор сега има обратно своите $100 билиона в чекови сметки, a има също така  И $100-те билиона нови държавни облигации.

В крайна сметка: дефицитното изхарчване на $100 билиона директно добави $100 билиона спестявания във формата на държавни облигации на неправителствения сектор  (неправителсвен означава всеки с изключение на правителството). Спестяванията на купувача на $100-те билиона нови държавни облигации се преместиха от пари в чековите му сметки в притежаваните от него държавни облигации (спестовни сметки). След това, когато министерството на финансите изхарчва $100 билиона, след продажбата на държавните облигации, спестяванията на получателите на този $100 билионен разход са нарастнали в чековите им сметки с тази сума.

Обратно към изходната точка, дефицитното харчене не размества просто финансови активи (щатски долари и държавни облигации) извън правителството. Вместо това дефицитното харчене директно  прибавя точно тази сума към спестяванията от финансови активи на неправителствения сектор. И по същия начин, федералният бюджетен излишък директно изважда точно същата сума от спестяванията на неправителствения сектор. А медиите и политиците, и дори най-добрите(?) икономисти го разбират НАОПАКИ!

През м. юни, 1999 г. на първа страница на „Уол Стрийт Джърнал“ (графиката долу) имаше две заглавия. В лявата част бе зглавието, хвалещо президента Клинтън и рекордния правителствен бюджетен излишък, обясняващо колко добре работи фискалната политика. В десния край на страницата имаше друго заглавие, съобщаващо, че американците не спестяват достатъчно, и че би трябвало да се опитаме да спестяваме повече. Няколко страници по-нататък имаше графика, изобразяваща излишъка с една възходяща линия нагоре, а друга, низходяща линия надолу, показваше  частните спестявания. Линиите бяха почти идентични, само че в противоположни посоки, и ясно показващи нарастването на правителствения излишък грубо се равняваше на загубите на частните спестявания.

Не може да има правителствен бюджетен излишък едновременно с нарастване на частните спестявания (в това число спестяванията на чуждестранни граждани и юридически лица в щатски долари). Такова нещо не съществува, и в същото време нито един виден икономист или официален представител на правителството го разбират правилно.

Смъртоносна невинна измама № 4:

Програмата за социално осигуряване е повредена.

Факт:

Няма банка, която да откаже да осребри чек издаден от федералното правителство

Ако има нещо, в което всички членове на Конгреса вярват това е, че програмата за социално осигуряване е повредена. Президентът Обама казва „нямаме парите“, президентът Буш веднъж използва думата „банкрутиране“ четири пъти в един ден, а сенатор Маккейн често твърди, че програмата е повредена. Те всичките грешат.

Както вече дискутирахме, правителството никога нито има нито няма парите, чиито единствен създател е. То харчи променяйки цифри в банкови сметки. Това включва и социалното осигуряване. Способността на правителството да изпълнява в срок всички плащания по програмата няма оперативно ограничение. Няма значение какви са числата във сметката на фонда за социални осигуровки, защото фондът не е нищо повече от счетоводство, тъй като всички сметки са при Федералния резерв.

Когато дойде време за плащане по програмата, всичко, което правителството трябва да направи, е да промени цифри в сметките на получателите увеличавайки числото, а след това да промени цифри, намалявайки числото в сметката на фонда, за да знае какво е направило. Ако числото в сметката на фонда стане отрицателно, нека да е. То само отразява увеличението на числата като плащания към получателите на социални осигуровки.

Една от големите дискусии във Вашингтон е да ли социалното осигуряване да се приватизира или не. Както до сега бихте могли да отгатнете, цялата тази дискусия въобще няма никакъв смисъл. Какво се има предвид под приватизиране на социалните осигуровки, и какъв ефект това има върху икономиката и върху Вас като отделен индивид?

Идеята за приватизация е, че:

1. Данъците за социални осигуровки ще се намалят.

2. Сумата от намаляването на тези данъци ще се използва за закупуването на специфични акции от борсата.

3. Тъй като правителството в бъдеще ще събира данъци с толкова по-малко, бюджетният дефицит ще бъде с толкова по-голям, и така правителството ще трябва да продаде с толкова повече държавни облигации, за да „плати за него“ (дефицита) както те го казват.

Разбрахте ли сега? С прости думи:

– Всяка седмица от заплатата Ви ще бъде отдържано по-малко за социални осигуровки. – Ще трябва да използвате фондовете, които повече не Ви отдържат, за закупуването на акции. – По-късно, когато се пенсионирате, ще получавате малко по-малка социална пенсия. – Ще притежавате акции, които, да се надяваме, ще са увеличили стойността си повече, отколкото плащанията, от които сте се отказали.

От гледна точка на отделния индивид размяната изглежда интересна. За да бъдете на доста добра печалба, е нужно закупените акции скромно да увеличават стойността си през годините. Тези, които подкрепят плана, казват да, еднократното увеличаване на дефицита е сравнително голямо, но спестяванията за правителството от социални плащания през годините напълно го оправдават, а плащанията, отиващи в капиталовия пазар на акции, ще помогнат на икономиката да расте и просперира.

Тези против предложението казват пазарът за акции е твърде рискован за такова нещо и за пример посочват големия спад през 2008 г. И ако хората загубят на борсата, правителството няма да устои да не увеличи плащанията за социални пенсии, предпазвайки пенсионерите от бедност.

И двете групи грешат ужасно. (Кой ли би го помислил!) Главната слабост на преобладаващото мислене в този диалог е така нареченото „погрешно заключение в изводите“. Типичният пример от учебниците за погрешно заключение в изводите е, когато гледайки футболен мач на стадиона, Вие може да видите по-добре ако стоите прави, и тогава стигнете до заключението, че всеки ще вижда по-добре ако всички стоят. Това е грешно! Ако всички стоят, тогава никой няма да може да вижда по-добре, и ще е по-лошо за всички. Те всичките разсъждават на микро ниво, от гледната точка на отделния получател на плащания по социалното осигуряване, вместо на макро ниво, обхващайки цялото население.

За да разберете какво е поначало грешно на макро ниво (цялата картина, от горе до долу), първо ще трябва да осъзнаете, че участието в програмата за социално осигуряване функционално е същото като закупуването на държавна облигация. Нека да изясня. При настоящата програма за социално осигуряване Вие давате на правителството доларите си сега и ги получавата обратно по-късно с някаква лихва. Да, единият случай би могъл да се окаже по-добра инвестиция и да Ви даде по-висока възвръщаемост, но ако изключим възвръщаемостта на инвестицията, то и двата случая са много еднакви. (Сега, когато знаете това, Вие, между другото, сте доста по-напред в материала от американския Конгрес.)

Стив Муур

Сега сте готови да прочетете за разговора, който имах преди няколко години със Стив Муур, главния икономист на института  CATO, понастоящем редовен коментатор по телевизията CNBC и дългогодишен поддръжник на приватизацията на програмата за социално осигуряване. Стив посети Флорида на една от моите конференции, за да говори за социалното осигуряване. Той изнесе реч, с която подкрепи виждането си, че е по-добре за хората да могат да инвестират парите си на борсата вместо да ги дават в програмата за социално осигуряване, поддържайки мнението, че ще е по-добре за тях, когато се пенсионират. Той също убеждаваше, че еднократното увеличение на държавния бюджетен дефицит би си струвало и вероятно би се „изплатило напълно“ през годините следващи очаквания растеж, тъй като всичките пари влети в акции биха помогнали на икономиката да расте и просперира.

Тогава започнах сесията с въпросите и отговорите.

УОРЪН: „Стив, давайки парите си на правителството сега под формата на данъци за социално осигуряване и по-късно получавайки ги обратно, е функционално същото като купуването на държавна облигация, където даваш пари на правителството сега , а то ти ги връща обратно по-късно. Единствената разлика е възвръщаемостта, която пенсионерите ще получат.“

СТИВ: „Добре, но ти имаш по-добра възвръщаемост с държавните облигации отколкото със социалното осигуряване, което плаща само 2% лихва. Социалното осигуряване е лоша инвестиция за хората.“

УОРЪН: „Добре, върху аспекта за инвестирането ще се върна по-късно, но нека продължа. Според твоето предложение за приватизация правителството намалява данъците за социално осигуряване и служителите и работниците влагат парите си на борсата.“

СТИВ: „Да, около $100 на месец, и само в одобрени акции с високо качество.“

УОРЪН: „Добре, и американското министерство на финансите би трябвало да издаде и продаде допълнително държавни облигации, за да покрие намалелите приходи.“

СТИВ: „Да, и през годините след това ще намалява разходите си по изплащане на социалните пенсии.“

УОРЪН: „Вярно. Та да продължа с моето виждане, закупувайки акциите работниците и служителите ги купуват от някой друг, така че всичко, което се случва с акциите е промяна на собствеността им. Нови пари не са влезли в икономиката.“

СТИВ: „Правилно.“

УОРЪН: „И тогава хората, продали акциите, имат парите от продажбата, които са парите, купуващи държавните облигации.“

СТИВ:‌ “ Да, можеш да го кажеш по този начин.“

УОРЪН: “ И всичко, което се случва е работниците и служителите спират купуването на социални осигуровки, за което сме съгласни, че е същото като закупуването на държавни облигации, и вместо това купуват акции. И други хора продават акциите си и купуват новоиздадените държавни облигации. Така гледайки на макро ниво, всичко, което се случва е, че някои акции и държавни облигации сменят притежателите си. Всички налични акции и облигации, ако броим данъците, плащани за социалните осигуровки, като държавни облигации, остават горе долу същите. И така не би трябвало да има влияние върху икономиката или върху общите спестявания, или върху нещо друго, ако изключим транзакционните разходи.“

СТИВ: „Да, предполагам, че можеш да гледаш на това по този начин, но аз го гледам като приватизация и вярвам, че хората могат да инвестират парите си по-добре от правителството.

УОРЪН: „Добре, но ти се съгласи, че количеството акции притежавано от хората не се променя, така твоето предложение не променя нищо за икономиката като цяло.“

СТИВ: „Но то променя неща за участниците в програмата за социално осигуряване.“

УОРЪН: „Да и прави точно противоположната промяна за други. И нищо от това не е било обсъждано от Конгреса или някои от главните икономисти? Изглежда, че имаш идеологическо предубеждение към приватизацията, вярвайки, че можеш да инвестираш парите си по-добре от правителството.“

СТИВ: „Харесвам го, защото вярвам в приватизацията. Вярвам, че можем да инвестираме парите си по-добре от правителството.“

С това ще оставя Стив да има последната дума тук. Предложението в никакъв случай не променя количеството финансови активи, държано в акции или влияе върху вида на финансовите активи в които американците инвестират. Така на макро ниво не става въпрос за позволяване на нацията да „инвестира по-добре от правителството“. И Стив го знае, но е без значение – той продължава да мели същата история, в която няма логика, и той го знае. И никоя медия не го критикува, ако изключим погрешно насочената дискусия да ли борсата е по-добра инвестиция от програмата за социално осигуряване, да ли държавните облигации, продавани от правителството ограбват спестяванията, които биха могли да се използват за инвестиции, да ли правителството рискува да изпадне в несъстоятелност затъвайки дори повече в дългове и всички останали безсмислици, които наричаме невинни измами.

За съжаление смъртоносните невинни измами продължават да усложняват и затрудняват всякакъв шанс за справедлив анализ.

И става по-лошо! Историята за проблема „между генерациите“ продължава така: „Проблемът е, че след 30 години от днес, ще има много повече пенсионери и пропорционално по-малко работници (което е вярно), и фондът за социално осигуряване ще свърши парите (като че ли числото в сметката на фонда фактически ограничава способността на правителството да харчи…наивно, но го вярват). Така, за да решим проблема, трябва да намерим начин да доставим на възрастните хора достатъчно пари, за да могат да платят за стоките и услугите, от които ще се нуждаят. С последното твърдение всичко изглежда много лошо. Те приемат, че истинският проблем, произтичащ от по-малкото работници и повече пенсионери, известен също като „проблема на пропорционалната  зависимост“, може да се реши чрез осигуряването на достатъчно финансови фондове за пенсионерите, позволяващи им да купуват това, от което се нуждаят.

Нека го разгледаме по този начин: След 50 години, когато ще е останал само един човек да работи и 300 милиона пенсионери (преувеличавам, за да улесня обясненито), този човек ще бъде доста зает, тъй като ще трябва да достави храната, построи и поддържа сградите, изпере дрехите, погрижи се за всички здравословни нужди, произведе телевизионните предавания, и т.н. и т.н. И всичко, което трябва да направим е да осигурим фондовете за тези 300 милиона пенсионери, за да могат да му платят??? Не мисля така! Явно този проблем не късае парите.

Това, което трябва да направим е да сме сигурни, че този един човек ще бъде достатъчно умен и продукривен и ще има достатъчно производствени мощности и софтуеър, позволяващи му да свърши цялата работа, или в противен случай, тези пенсионери биха били в сериозно затруднение, без значение от количеството пари, които биха имали. Така че истинският проблем е, ако малкото останали работници не биха били достатъчно продуктивни, би имало недостиг от стоки и услуги. Повече „пари за харчене“ само би повишило цените, а не би създало повече стоки и услуги някак си. Общоприетата история се изражда по-нататък продължавайки така: „Затова, днес е нужно правителството да намали разходите и увеличи данъците, за да може да събере фондовете за утрешните разходи.“ До тук вярвам, че това сега Ви звучи абсурдно и е свидетелство как смъртоносните невинни измами работят здраво за подкопаването на благополучието ни, а и на стандарта на живот на следващата генерация.

Ние знаем, че правителството нито има, нито няма долари. То харчи, променяйки цифри в банкови сметки нагоре и облага с данъци, променяйки цифри в банкови сметки надолу. И облагането с данъци служи за намаляване на покупателната ни способност, а не за да даде нещо на правителството за харчене. Добре е, ако харченето е твърде много, предизвикващо „прегряване“ на икономиката (ако имаме твърде много покупателна способност за това, което се намира за продан в големия магазин наречен икономика). Но ако това не е случая, и в действителност потреблението намалява много повече отколкото е нужно за изкупуването на това, което се предлага за продан и произведено при пълна заетост, увеличаването на данъците и намаляването на покупателната ни способност само правят нещата още по-лоши.

И историята се влошава дори повече. Всеки общоприет икономист ще се съгласи, че няма много истински стоки произведени днес, които ще са полезни и след 50 години в бъдещето. Те дори продължават с това, че единственото, което можем да направим за нашите потомци толкова далеч в бъдещето, е да сторим възможно най-доброто за осигуряването на знания и технология за техните бъдещи нужди. Иронията е, че за да „спестим“ някак си публични финансови фондове за бъдещето, ние намаляваме разходите днес, което не прави нищо друго освен да дърпа икономиката ни назад и да причинява намаляване на общото производство и заетостта. И което е най-лошото, огромното разочарование е, че първото нещо, за което обърканите ни лидери намаляват разходите, е образованието – единственото нещо, което според общоприетото мнение, наистина ще помогне на децата ни след 50 години.

Ако някога нашите държавници видят как монетарната система функционира в действителност, те биха осъзнали, че проблемът е социлното неравенство и вероятно инфлацията, но никога платежеспосбността на правителството. Биха разбрали, че ако искат възрастните хора да имат повече доход във всяко време, това е просто въпрос на увеличаване на бенефитите им, и каква е реалната покупателна способност, която искаме да им предоставим? Колко храна да отделим за тях? Колко жилища? Облекло? Електричество? Бензин? Здравни услуги? Това са истинските проблеми, и да, предоставяйки им повече от тези стоки и услуги, би означавало по-малко за нас. Количеството стоки и услуги, заделени за възрастните, са реалните разходи за нас, а не фактическите плащания, които не са нищо повече от цифри в банкови сметки.

Смъртоносна невинна измама № 5:

Външнотърговският дефицит е дисбаланс, който не може да продължава дълго и който изпраща работа и производство извън страната.

Факт:

Вносът е реален бенефит, а износът е реален разход. Външнотърговският дефицит директно подобрява стандарта ни на живот. Работа и професии са загубени, тъй като данъците са твърде високи за дадено ниво на правителствените разходи, а не поради вноса.

До сега може би подозирате още веднъж, че преобладаващото мислене възприема всичко това отзад-напред, включително и въпроса за външната търговия. За да сте наясно с външнотърговския въпрос, винаги си спомняйте това: В икономикса е по-добре да вземаш отколкото да давш. От което следва, както се преподава в първи курс по икономикс:

Вносът е реална облага . Износът е реален разход.

С други думи, ходейки на работа да произвеждаш реални стоки и услуги и да ги изнасяш, за да ги консумира някой друг, въобще не ти носи никаква икономическа изгода, освен ако в замяна не внесеш и консумираш реалните стоки и услуги произведени от други.  Казано по-ясно: Реалното богатство на нацията е всичко, което произведе и запази за себе си, плюс целия внос, минус това, което трябва да изнесе.

Всъщност, външнотърговският дефицит повишава стандарта ни на живот. Как иначе би могло да бъде? Така че колкото по-голям е външнотърговският дефицит, толкова по-добре. Ортодоксалните икономисти, политиците и медиите, всички те разбират външнотърговския дефицит наопаки. Тъжно, но е така .

Нека да обясня: Ако например след Втората световна война генерал Маккартър бе провъзгласил, че след като Япония е загубила войната, тя ще е задължена да изпраща в САЩ 2 милиона автомобила годишно без да получава нищо в замяна, в резултат би настъпила международна врява относно американската експлоатация на победените врагове. Биха ни обвинили, че поощряваме повторение на последиците от Първата световна война, където съюзниците налагат толкова високи и експлоатационни репарации на Германия, че предизвиквикаха Втората световна война. Маккартър  не е заповядал това, и въпреки това, през последните 60 години, Япония наистина ни изпраща около 2 милиона автомобила на година, а ние не им изпращаме почти нищо. И изненадващо те мислят, че това означава, че те печелят „търговската война“, а ние мислим, че то означава, че я губим. Ние имаме колите, а те имат банков отчет от Федералния резерв, показващ в коя сметка са им доларите.

Същото нещо и с Китай – те мислят, че печелят, защото поддържат магазините ни пълни с техните продукти неполучавайки нищо в замяна, ако оставим настрана банковия отчет от Федералния резерв. А нашите лидери се съгласяват и мислят, че ние губим. Това е лудост от внушителен мащаб.

Сега погледнете последните заглавия и коментари, които виждаме и чуваме ежедневно:

– САЩ „страдат“ от външнотърговски дефицит. – Търговският дефицит е дисбаланс, който не може да продължава. – САЩ взимат заеми от чужбина като пиян моряк, за да финансира харчовите си навици, оставяйки сметката на децата ни, тъй като намалява националните спестявания.

Чувал съм ги всичките тия, и всичко е пълна безсмислица. Ние се облагодеталстваме НЕИЗМЕРИМО от търговския дефицит. Останалият свят ни изпраща реални стоки и услуги за милиарди долари в повече от това, което ние им изпращаме. Те вземат че произведат и изнесат, а ние вземем че внесем и консумираме. Това вреден дисбаланс ли е, който е нужно да коригираме? Защо ли бихме искали да изчезне? До тогава, докато те искат да ни изпращат стоки и услуги без да искат стоки и услуги обратно, защо не бихме били в състояние да ги вземем? Няма причина, ако оставим настрана пълното неразбиране от страна на лидерите ни на монетарната ни система, което е превърнало огромна облага в кошмар от домашна безработица.

Припомнете си от предишните невинни измами, САЩ винаги може да подкрепя домашното производство и поддържа домашната пълна заетост чрез фискалната политика (намаляване на данъците и/или правителствените разходи), дори когато Китай, или всяка друга нация, реши да ни изпраща реални стоки и услуги, които изместват нашите индустрии вършили тази работа преди. Всичко, което трябва да направим, е да запазим американската покупателна способност достатъчно висока, за да е в състояние да изкупи и ДВЕТЕ – каквото чужденците искат да ни продадат И всичките стоки и услуги, които ние сами можем да произведем при пълна заетост. Да, работа и професии биха се загубили в една или повече индустрии. Но с правилната фискална политика, винаги ще има достатъчно домашна покупателна способност в състояние да назначи тези, които са готови и годни за работа, произвеждайки други стоки и услуги за нашето частно и обществено консумиране. В действителност, до преди неотдавна, безработицата остана относително ниска, дори когато външнотърговският ни дефицит се увеличи дори повече.

Следователно, какъв е целият шум относно америкамското харченето на кредит получаван от чужбина като пиян моряк, който финансира харчовите си навици? Също не е вярно! Ние не зависим от Китай да купува държавните ни облигации или по някакъв начин да финансира разходите ни. Ето какво всъщност се случва: Домашното създаване на кредит финансира чуждестранното спестяване.

Какво означава това? Нека погледнем един пример на типична транзакция. Нека предположим, че живеете в САЩ и решите да закупите автомобил направен в Китай. Отивате в американска банка, одобрени сте за заем и изхарчвате фондовете за колата. Заменихте взетите на заем фондове за колата, китайският производител на автомобили има депозит в банката и банката в своите счетоводни книги има отпуснат заем към Вас и депозит принадлежащ на китайския прозводите на коли.Първо, всички страни са „щастливи“. За Вас е по-добре да имате кола вместо фондове или иначе не бихте я купили, така че Вие сте щастливи. За китайския призводител на коли е по-добре да има фондовете вместо колата, иначе той не би я продал, така че той също е щастлив. Банката иска да отпуска заеми и да има депозити, в противен случай не би Ви отпуснала заема, така че тя е щастлива.

Няма „дисбаланс“. Всеки е дебел и щастлив. Всички те получиха точно това, което искаха. Банката има отпуснат заем и депозит, така че тя е щастлива и в баланс. Китайският производител на коли има депозита в щатски долари, които иска като спестявания, така че той е щастлив и в баланс. А Вие имате колата, която искате и изплащане на колата, на което се съгласихте, така че сте също щастливи и в баланс. В този момент във времето всички са щастливи от това, което имат.

И домашното създаване на кредит – банковия заем – е финансирало китайското желание да държат щатски доларов депозит в банка, което също наричаме спестявания. Къде е „чуждестранния капитал“? Няма такъв! Цялостното разбиране, че САЩ някак си са зависими от чуждестранен капитал, не е приложимо. Вместо това, чужденците са тези, които са зависими от домашния ни процес на създаване на кредит, за да финансират желанието си за спестяване на финансови активи в щатски долари. Всичкото е случай, при който домашното създаване на кредит финансира чуждестранното спестяване. Не сме зависими от чудждестранното спестяване да финансира изобщо нещо.

Отново, това е нашата счетоводна компютърна програма, и ако те искат да спестяват нашите долари, те трябва да играят в нашата площадка с пясък. И какъв избор чуждестранните спестители на долари имат за доларовите си депозити? Те могат да не направят нищо, или могат да купят други финасови активи от желаещи продавачи, или да купят реални стоки и услуги от желаещи продавачи. И когато го сторят на пазарни цени, отново и двете страни са щастливи. Купувачите получават каквото искат – реални стоки и услуги, други финансови активи и т.н. Продавачите получават каквото искат – доларов депозит. Но дисбаланси не са възможни. И няма дори и минимална вероятност за американска зависимост от чуждестранен капитал, тъй като чужедстранният капитал не играе никъде никаква роля в този процес.

Смъртоносна невинна измама № 6:

Нуждаем се от спестявания, за да набавим фондове за инвестиции.

Факт:  Инвестициите увеличават спестяванията.

Предпоследна, но не и по значение, тази невинна измама подкопава цялата ни икономика, тъй като отклонява истински  ресурси от реалния към финансовия сектор и в резултат се правят реални инвестиции по начин, който е напълно несъвпадащ с обществените интереси. В действителност, по мое мнение, тази смъртоносна невинна измама пресушава над 20% годишно от полезното производство и заетост –  потресаваща статистика, неизмерима в човешката история.

Тя започва с така наречения в учебниците по икономикс „парадокс на спестяването“, изразяващ нещо като: В нашата икономика, разходите (харченето) винаги са равни на целия доход, включително и печалбата, за да може общата продукция на икономиката да бъде продадена. (Помислете върху това за момент, за да сте сигурни, че сте го разбрали преди да продължите.) Ако някой се опита да спести, изхарчвайки по-малко от дохода си, поне  някой друг един човек трябва да компенсира за това, изхарчвайки повече от собствения си доход, или в противен случай общата продукция на икономиката няма да бъде продадена напълно.

Непродадена продукция означава излишен инвентар, а ниските продажби означават режене на разходите и уволнение на част от персонала, и по този начин по-малък общ доход. И този недостиг на доход е равен на сумата, която не е похарчена от човека, опитващ се да спестява. Мислете за това така: Човекът, който се опитва да спести (нехарчейки дохода си) загубва работата си, и след това не получава доход, тъй като работодателят му не може да продаде цялата си продукция.

Така че парадоксът е, „решения за спестяване чрез нехарчене на дохода водят до по-малко доход, а не до нови нетни спестявания.“ По същия начин решения за изхарчване на повече от нечии доход, чрез задлънжняване, причиняават нарастване на доходите и могат да тласнат реалните инвестиции и спестяванията. Нека разгледаме този краен пример за по-голяма яснота на виждането. Нека предположим, че всеки е поръчал да закупи електрически автомобил-хибрид от нашата домашна автомобилна индустрия. Тъй като в момента индустрията не може да произведе толкова много коли, те биха ни назначили, и биха взели заеми, за да ни платят първо да построим новите заводи, за да отговорят на новото търсене. Това означава, че всички ние бихме работили върху новите заводи и оборудване – капиталовите стоки – получавайки заплати. Но все още не би имало нищо за купуване, така че, по необходимост, ние бихме „спестявали“ парите си за деня, когато новите коли започнат да излизат от новите конвейрни линии. В този случай, решението за закупуване на нови коли води до по-малко харчене и повече спестяване. И фондовете, изхарчени за производството на капиталовите стоки, които всъщност са реалните инвестиции, водят до същата сума спестявания. Аз обичам да го казвам така:

„Спестяванията са счетоводните записи на инвестициите.“

За съжаление Конгресът, медиите и ортодоксалните икономости разбитат всичко това погрешно, и някак си стигат до извода, че се нуждаем от повече спестявания, за да може да има финансиране за инвестициите. Каквото изглежда, че има перфектен смисъл на микро ниво, е отново тотално погрешно на макро равнище. Точно както заемите създават депозитите в банковата система, инвестициите са това, което създават спестяванията.

И така, какво правят нашите лидери в своята безкрайна мъдрост, когато инвестициите намалеят поради ниско харчене? Те сляпо решават „имаме нужда от повече спестявания, за да има повече пари за инвестиции.“ (И никога не съм чул дори едно единстено несъгласие от някой ортодоксален икономист.) За да постигне това, Конгресът използва данъчната структура за създадето на данъчно облагодетелстване поощряващо спестяванията – такива като пенсионни фондове, индивидуални пенсионни сметки и всякакъв вид данъчно облекчаващи институции, натрупващи резерви на базата на данъчното опрощаване. Очаквано, всичко, което тези поощрения правят, е да намалят агрегатното търсене (покупателната способност). Функцията им е да ни предпазят да харчим парите си за изкупуването на общата ни продукция, което забавя икономиката и представя нуждата от увеличаване на харченето на кредит от страна на частния сектор и дефицитното харчене от държавния сектор, за да може  да ни докара обратно, до едва където бяхме преди.

Това е причината, поради която изглеждащите, на пръв поглед, огромни дефицити се оказват не толкова инфлационни, колкото иначе биха били.

В действителност, инженираните от Конгреса данъчни поощрения за намаляване на харченето ни (наречени течове в търсенето) са тези, които режат дълбоко в покупателната ни способност, означавайки, че правителството трябва да постига по-високи дефицити, за да ни държи на пълна заетост. За ирония, същите конгресмени, насърчаващи данъчно облекчените спестовни програми, мислейки, че се нуждаем от повече спестявания, за да имаме пари за инвестиции, са тези, категорично против федералното дефицитно харчене.

И разбира се, става дори по-лошо! Огромните натрупвания от фондове (създадени от тази смъртоносна невинна измама #6, че са ни нужни спестявания за инвестициите) се нуждаят също и от управление и смесване на паричните спестявания по начин, водещ до по-нататъшното облагодеталстване на притежателите им в бъдещето. Проблемът е, че, допълнително изисквайки по-високи правителствени дефицити, трилионите долари, смесени в тези фондове, са поддържащата основа на страховития финансов сектор. Те дават работа на хиляди управители на пенсионни фондове, набиращи огромни доларови суми, които, до голяма степен, са обект на правителствено регулиране. В повечето случаи, това означава инвестиране в публично търгувани акции, ценни облигации и смесица от други стратегии като хедж фондове и пасивни стокови стратегии. А, хранещи се от тези „подути китове“, са неизбежните акули – хилядите финансови професионалисти в брокерските фирми, индустрията на банковото и финансовото управление, които дължат съществуването си на тази шеста смъртоносна невинна измама.

Смъртоносна невинна измама №7:

Лошо е, че по-високи дефицити днес означава по-високи данъци утре.

Факт:  Съгласен съм. Невинна измама е да се мисли, че е лошо нещо, когато в действителност е добро нещо!!!

Наградата ви затова, че сте стигнали до тук, е, че вече знаете истината относно тази най-често срещана критика на правителствените дефицити. Запазих я за накрая, за да имате всичките инстументи при взимането на решителен и обоснован отговор.

Първо, защо правителството облага с данъци? Не за да получи парите, а за да отнеме от покупателната ни способност, ако мисли, че имаме твърде голяма покупателна спосбност и тя причинява инфлация.

Защо днес постигаме по-високи дефицити? Защото в големия магазин (наречен национална икономика) има много непродадени  стоки и услуги, безработицата е висока и общото производство е по-ниско от капацитета на икономиката. Правителството купува каквото иска, а ние нямаме достатъчно останала покупателна сила, след като сме платили данъците си. Така, че ние намаляваме данъците, и може би, увеличаваме правителствените разходи, за да увеличим покупателната способност и помогнем да се изчистят рафтовете с непродадени стоки и услуги.

А защо въобще увеличаваме данъците? Не защото на правителството му трябват пари, за да може да харчи – ние знаем, че това не работи по този начин. Бихме увеличили данъците само, когато покупателната способност е твърде голяма, безработицата е намаляла много, а рафтовете са опразнени поради покупателната способност, която имаме в излишък и тя предизвиква нежелана инфлация.

Така че твърдението: „По-високи дефицити днес означава по-високи данъци утре“ фактически казва „По-високи дефицити днес, когато безработицата е голяма, ще предизвика тя да намалее до ниво, когато ще трябва да увелчим данъците, за да охладим твърде много растящата икономика.“ Съгласен!