Предстоящи събития

ФУНКЦИОНАЛНИ ФИНАНСИ: Монетарна и фискална политика за суверенни валути

16 Сеп. , 2013  

Материал от основния ММТ курс на проф. Рандъл Рей

Подходът на Аба Лърнър, наречен Функционални финанси. Лърнрър поставя два приципа:

Първи принцип: Ако домашният доход е твърде нисък, правителството трябва да изразходва повече. Безработицата е достатъчно свидетелство за тези условия така, че ако съществува безработица, това означава, че правителствените разходи са твърде ниски.

Втори принцип: Ако домашният основен лихвен процент е твърде висок, това означава, че правителството трябва да достави повече “пари”, повечето във вид на банкови резерви.

Идеята е доста проста. Правителство, издаващо собствената си валута, има фискално и монетарно пространство да харчи достатъчно, че да доведе икономиката до пълна заетост и да определи големината на основния лихвен процент, както поиска. (По-нататък ще изясним режимите на обменен валутен курс; режимът на фиксиран валутен курс изисква промяна на горното твърдение.) За суверенната нация “харченето” не е проблем – тя харчи чрез кредитирането на банкови сметки със собствените си задължения (IOUs), нещо, което никога не може да свърши. Ако съществува безработни хора, правителството винаги може да ги назначи да работят, а по дефиниция безработните желаят да работят срещу заплащане.

Лърнър осъзнава, че това не означава, че правителството би трябвало да харчи сякаш “само небето е предела” – твърде много харчене би било инфлационно (и както много пъти сме дискутирали преди, не означава, че няма да окаже ефект на стойността на обменния курс). Когато Лърнър формулира подхода на функционалните финанси (в ранните години на 40-те), инфлацията не е била главна грижа – САЩ тогава са преживели дефлацията на Великата депресия. По-късно обаче инфлацията става сериозна грижа и Лърнър предлага форма на контрол на заплатите и цените, която той вярва, че ще ограничи инфлацията, когато икономиката наближи пълна заетост. Дали това е ефективен и желан метод, смекчаващ инфлацията или не, не е наша грижа тук. Важното е, че Лърнър е искал само да защити позицията, че правителството би трябвало да използва силата си да харчи с виждането да приближи икономиката до пълна заетост, като в същото време признава, че то също трябва да предприема мерки за противодействие срещу инфлацията.

Лърнър отхвърля идеята за “стабилни финанси” – убеждението, че правителството трябва да води финансите си като че ли е домакинство или фирма. Той не вижда причина правителството да трябва да се опитва да балансира бюджета всяка госина, за бизнес цикъла или изобщо. За Лърнър “стабилни” финанси (балансиране на бюджета) не е “функционално” – не помага да се постигнат обществените нужди (включително, например, пълна заетост). Ако понякога бюджетът се е оказвал балансиран, то нека да бъде; но ако никога не е балансиран, това също би било добре. Той също отрича всеки опит да се поддържа дефицитът под специфично ниво спрямо БВП, а също и всяко условно ниво на правителствения дълг спрямо БВП. “Правилният” дефицит би бил този, който постига пълна заетост.

По същия начин, “правилната” големина на дълга би била тази, която би постигнала желаната големина на основния лихвен процент. Това следва от втория принцип: Ако правителството издаде твърде много дълг, то в същото време е издало твърде малко банкови резерви и кеш. Решението е министерството на финансите и централната банка да спрат продаването на държавни ценни книжа (ДЦК), и всъщност централната банка да започне купуването на ДЦК на открития пазар, кредитирайки сметките на продаващите банки с резерви. Това ще накара основният лихвен процент да спадне, тъй като банките получават повече резерви, а хората повече кеш.

Най-същественото, което вторият принцип казва е, че правителството трябва да остави банките, домакинствата и фирмите да постигнат желания от тях баланс между “пари” (резерви и кеш) и ДЦК в портфолиото си. Следва, че продажбата на ДЦК всъщност не е “взимане на заем”, което покрива правителството дефицитно харчене. Вместо това, продажбата на ДЦК всъщност е част от монетарната политика, предназначена да помогне на централната банка да постигне желаната от нея стойност на основния лихвен процент. Всичко това е в съгласие с виждането за същността на съвременните (фиатни) пари.

Функционалните финанси срещу суеверието. Подходът на Лърнър за функционалните финанси до голяма степен бе забравен до края на 70-те. Наистина в академичния свят той бе заменен с нещо известно под името “правителствено бюджетно ограничение”. Идеята е също проста: Правителствените разходи са ограничени от данъчните постъпления, възможността му да взема заеми (продава ДЦК) и да “печата пари”. Според това виждане правителството всъщност харчи дохода си от данъците и взема заеми от пазарите, за да може да финансира недостига от данъчните постъпления. Ако не успее да стори това, запoчва да печата пари, дейност, ненавиждана от повечето икономисти, тъй като се счита за високо инфлационна. Икономистите дори не спират да дават примери с епизоди от историята с хиперинфлация, такива като Ваймарската република, Унгарския опит, а в по-нови времена – Зимбабве – като предупредителни истории против “финансирането” на правителствените разходи чрез печатането на пари.

Обърнете внимание, че има две неща които се изтъкват. Първо, правителството е “ограничено”, точно както обикновено домакинство. Домакиството има доход (заплати, лихви, печалби) и когато това не е достатъчно, то може да бъде в дефицит чрез взимането на заем от банка или друга финансова институция. Въпреки, че се признава, че правителството може също и да печата пари, нещо, което домакинствата не могат, тази теза е видяна като необикновено поведение – един вид последна инстанция. Не се признава, че цялото правителствено харчене всъщност се осъществява чрез кредитирането на банкови сметки – ударите на компютърни клавиши, нещо, което е много по-близо до “печатането на пари”, отколкото “харченето от доход”.

Второто нещо е, че традиционното разбиране не признава, че издателят на суверенната национална валута, правителството, не може всъщност да разчита на данъкопладците или финансовите пазари да го снабдяват с “парите”, от които се нуждае. Поначало, данъкопладците и финансовите пазари не могат да снабдят правителството с “парите”, които те са получили от правителството. С други думи, данъкопладците изплащат данъците си, използвайки правителствени задължения (IOUs); банките използват правителствени задължения (IOUs), за да закупят ДЦК от правителството.

Това объркване на икономистите след това  води до вижданията, пропагандирани от медиите и държавниците: Правителство, което продължително харчи повече отколкото са данъчните постъпления “живее по начин, който не може да си позволи”, флиртувайки с “банкрутирането си”, тъй като пазарите евентуално ще му “спрат кредитирането”. Трябва да признаем, че повечето икономисти на правят тези грешки. Те признават, че суверенното правителство наистина не може да банкрутира поради дълг в собствената си валута. Те признават, че правителството може да направи всички обещани плащания, тъй като те могат да “пуснат печатницата на пари”. Но те тръпнат от ужас при мисълта, че това ще изложи нацията на опасността от инфлация и хиперинфлация. Дискусията на държавниците – поне тези в САЩ – е още по-объркана. През цялата 2010 г. например, президентът Обама многократно изтъкна, че американското правителство “свършва парите”, като домакинство, което е похарчило всичките си спестявания от касичката си.

Но как стигнахме до тази точка? Как сме могли да забравим така добре разбраното и обяснено от Лърнър?

В едно моного интересно интервю в документален филм от Марк Блауг, посветен на Джон Мейнард Кейнс, Самюелсън обяснява:

“Мисля, че има елемент на истина във виждането, че суеверието, че бюджетът трябва да е балансиран по всяко време [е необходимо]. Веднъж развенчано, това ще отнеме една от преградите, която всяко общество би трябвало да има срещу всички разходи, излезли от контрол. В разпределението на ресурсите трябва да има дисциплина, иначе ще се получи анархистичен хаос и неефективност. И една от функциите на старовремската религия е била да плаши хората от неща, които би трябвало да се считат за митове, за да се постигне поведението, изисквано за живота на цивилизацията. Ние сме премахнали вярването във вътрешната необходимост от балансирането на бюджета, ако не в рамките на една година, то във всеки кратък период от време. Ако министър-председателят Гладстоун би се съживил, той би казал: “Ааа, какво сте направили?”

Вярването, че правителството трябва да балансира бюджета си в даден период от време, се оприличава на “религия”, “суеверие”, което e необходимо за плашенето на населението, за да се държи по желан начин. В противен случай избирателите биха изисквали избраните от тях лица да харчат твърде много и по  този начин да създадат инфлация. Така виждането, че балансираните бюджети са желани, няма нищо общо с “възможността за харчене” и аналогиите между бюджета на домакинството и този на правителството са грешни. Вместо това е необходимо правителствените разходи да се ограничават с “мита”, точно поради факта, че правителството всъщност не е финансово ограничено.

САЩ (и много други нации) наистина са срещали инфлационни напрежения от края на 60-те до 90-те (поне в отделни периоди). Тези, които вярваха, че инфлацията бе резултат от твърде големи правителствени разходи, помогнаха на утвърждаването на “религията” на балансирания бюджет за борба с инфлацията. Проблемът е, че това, което започна като нещо, признато за “мит”, започна да се вярва като истина. Бе развито едно грешно разбиране.

Първоначално митът бе “функционален” в смисъл, че ограничаваше правителство, което иначе би харчило твърде много, създавайки инфлация и застрашавайки фиксирания курс на долара към златото. Но както много полезни митове, този, евентуално, се превърна във вреден мит – пример за това, каквото Джон Кенет Гълбрайт нарече “невинна заблуда”, неоснователно вярване, пречещо на правилното поведение. Суверенните правителства започнаха да вярват, че те наистина не могат да си “позволят” желаната политика поради вярването, че могат да банкрутират. Като ирония, в средата на най-лошата икономическа криза от Великата депресия от 30-те години насам, президент Обама периодично твърдеше, че американското правителство “свърши парите” – не може да си позволи да проведе политика, която повечето смятаха, че е желателна. Когато безработицата нарасна до близо 10%, правителството бе парализирано – то не можа да приеме политиката, която Лърнър защитаваше: Изразходвай достатъчно да върнеш икономиката към пълна заетост.

За ирония, по време на кризата Федералният резерв (както и някои други централни банки, включително централните банки на Великобритания и Япония), по същество, последва втория принцип на Лърнър: достави повече от достатъчно банкови резерви, за да поддържа основния лихвен процент на избраната от него стойност, която бе близо до нулата. Той стори това, купувайки финансови активи от банките (политика, позната като количествено разхлабване – Quantitative Easing) в рекордни обеми ($1.75 трилиона в първата фаза, с допълнително планувани $600 милиарда във втората фаза). Председателят Бернанки бе всъщност жестоко атакуван в Конгреса за това откъде той всъщност е взел всички тези “пари”. Той (правилно) заяви, че Федералният резерв просто ги е създал чрез кредитирането на банкови резерви – чрез ударите на компютърните клавиши. Федералният резерв никога не може да свърши “парите” и може да си позволи да купи всеки финансов актив, който банките желаят да продадат. И в същото време имаме президент (както и много икономисти, а също и повечето политици в американския конгрес), вярващ, че правителството “свършва парите”!

Има предостатъчно “удари на компютърни клавиши” за купуването на финансови активи, но такива, за изплащането на заплати, няма.

Това само показва колко вреден е станал този мит.

Предстоящи събития

КРЪГЛА МАСА ЗА ММТ: ЧУВАЛИ ЛИ СТЕ ЗА МОДЕРНАТА МОНЕТАРНА ТЕОРИЯ (ММТ)

16 Сеп. , 2013  

Тя описва функционирането на съвременната парична система с неконвертируема национална валута при плаващ международен курс на обмяна. Това е паричната система на САЩ, Великобритания, Япония, Австралия, Канада и на много други развити капиталистически държави.

ММТ оказва, как знаещото и можещо правителство винаги е в състояние да постигне пазарна капиталистическа икономика, работеща при пълна заетост, стабилни цени и достойни доходи за всички членове на обществото.

В поредица от материали, ще запознаваме читателите с идеите на ММТ и приложението им в реалната икономика.

7-те Смъртоносни Невинни Измами на Икономическата Политика

Книгата на американския икономист, финансист, бизнесмен и наистина прогресивен човек Уорън Мозлър, трябва да бъде прочетена от всеки гражданин на света и задължително от неговия политически елит. Тя разкрива седемте смъртоносни невинни измами, както авторът е избрал да ги нарече, владеещи икономическата политика на САЩ, но така също се отнася и до всяка страна със съвременна монетарна система, базирана на фиатна национална валута при плаващ валутен курс. По-долу са части от първата глава на книгата.

Смъртоносна невинна измама №1:

За да може да харчи, федералното правителство трябва да получи доход от данъци или заеми. Или с други думи то е финансово ограничено от способостта си да таксува или издава държавни облигации.

Факт:

Потреблението на федералното правителство не е ограничено от дохода му в никакъв случай, в смисъл, че то никога не може да банкрутира поради дълг в щатски долари. С други думи федералното правителство винаги може да направи всякакви и всички плащания в собствената си валута, без значение от големината на дефицита или малкото данъци, които е събрало.

Как федералното правителство таксува?

Ако вие платите дължимите данъци написвайки чек, когато правителството го получи и чекът е депозиран и е „минал“, всичко, което правителството прави е да понижи числото във вашата чекова сметка, изваждайки сумата на чека от Вашия банков баланс. Получило ли е правителството нещо материално, за да може да го преразпредели, давайки го на някой друг? Не, това не е като че ли има златна монета за харчене.

Всъщност Вие можете да видите това, когато ползвате интернет банковата услуга, гледайте баланса на банковата си сметка на компютърния екран. Нека предположим, че балансът в банковата Ви сметка е $5000 и вие сте написали чек до правителството за $2000. Какво се случва когато чекът мине (е приет и обработен)? Петицата се превръща в тройка и Вашият нов баланс сега е намалял на $3000. И всичко това пред собствените Ви очи! Правителството всъщност не „получи“ нищо за да може да даде на някой друг. Няма златна монета, която да е паднала в кофа намираща се във Федералния резерв. Те просто променят цифри в банкови сметки – нищо никаде не „отива“.

И какво се случва ако Вие бяхте отишли до Вашия местен данъчен клон и платехте данъците си кеш? Първо, Вие бихте дали Вашата пачка банкноти на касиера. След това той би ги преброил, би Ви дал касова бележка, и може би, благодарил за Вашата помощ да платим социалните помощи и пенсии, лихвата по държавния дълг, и войната в Ирак. Тогава, след като Вие, данъкоплатецът, сте си отишли, касиерът би взел тези трудно изкарани от Вас пари и би ги нарязъл за боклука. Да би ги унищожил и изхвълил. Защо? Те повече не са необходими за нищо. Също като билет за мач за световните финали. След като Вие сте влезли в стадиона и сте дали билета си на входа, билетът, който може би е бил на стойност $1000 е скъсан и изхвърлен на боклука. В действителност, Вие може да закупите нарязани доларови банкноти във Вашингтон.

Е, след като правителството унищожава и изхвърля вашите банкноти на боклука, как тия банкноти плащат нещо като социални помощи и останалите правителствени разходи? Те не правят това.

Можете ли да разберете сега защо въобще няма никакъв смисъл да мислите, че правителството трябва да получи пари чрез данъците, за да може да харчи? То в никакъв случай не „получава“ нищо, което в последствие да „използва“. Добре тогава, след като правителството фактически не полува нищо, когато таксува, как и какво то харчи?

Как федералното правителство харчи

Нека предположим, че очаквате пенсията си от $2000 да бъде приведена в банковата Ви сметка, в която балансът е $3000. Ако гледате сметката си на компютърния екран може да видите как правителството харчи без да има нещо за харчене. Престо! Внезапно сметката Ви от $3000 се промени и сега Вие виждате там $5000. Какво направи правителството за да Ви даде тия пари? То просто промени числото в банковата Ви сметка от $3000 на $5000. То не взе златна монета и я удари в компютъра. Всичко, което то направи, бе да промени цифра в банковата Ви сметка като вкара информация в собствената си софтуерна банкова програма, която е свързана с другите програми на банковата система. Правителственото харчене се осъществява чрез вкарване на информация в собстената му софтуерна програма наречена „Монетарна система на щатския долар“.

Ето един цитат от добрия стар Председател на Федералния Резерв, Бен Бернанки, в телевизионното предаване „60 минути“ в подкрепа: Скот Пели: „Това, което Федералният резерв харчи, пари от данъците ли са?“ Бен Бернанки: „Не са пари от данъците. Банките имат сметки във Федералния резерв, по същия начин по който Вие имате сметка в търговска банка. Така, когато ние  предоставяме кредит на банка, ние просто използваме компютъра за да увеличим числото в сметката, която банката има във Федералния резерв.“

Защо федералното правителство таксува?

Има много добра причина, заради която то ни налага данъци. Данъците налагат постоянна нужда за долари в икономиката и така постоянна нужда за хората да продават своите стоки и услуги, и труд за да получат долари. Когато има данъчно задължение, правителството може да купува неща с иначе ненужните долари.

Нека вземем данъците върху недвижимото имущество. (Все още не сте готови да мислите за данъците върху дохода – става въпрос за същото нещо, но те са много по-косвени и сложни). Трябва да заплатите данъците за недвижимо имущество или иначе ще загубите къщата си. Така сега сте мотивирани да продавате неща – стоки, услуги, собствения си труд – за да получите доларите които са Ви необходими.

Накрая, трябва да изясня как нуждата за плащане на данъците на някои от хората води до търсенето и използване на долари за покупките и продажбите от всички останали в държавата. За да сторя това, нека се върнем към примера с новата държава с нова национална валута, която ще нарека „Корона“, и където правителството налага данък върху собствеността. Нека допуснем, че правителството налага този данък, за обществената нужда да набере армия и предлага работа за войници, които ще получават заплата в „корони“. Внезапно много хора, притежаващи собственост, сега се нуждаят от корони и много от тях не биха се съгласили да получат нужните им корони от правитлеството ставайки войници. Вместо това те започват да предлагат стоките и услугите си за продан в нови корони, надявайки се да ги получат без да стават войници в армията.

Други хора сега виждат много неща за продан, които те биха желали – пилета, царевица, облекло и всякакви видове услуги като пострижка на коса, здравни услуги и много други. Фактът, че всички тези неща са предлагани за размяна срещу корони, кара някои хора да влязат в армията и станат войници, за да получат корони нужни за покупката на тези стоки и услуги. В дейстителност цените ще се нагласяват докато правителството назначи толкова войници от колкото се нуждае.

Тъй като докато това не се осъществи, там няма да има достатъчно корони, изхарчени от правителството, което да позволи на данъкоплатците да изплатят всичките си данъци, и тези, които се нуждаят от корони и не искат да стават войници, ще намаляват цените на стоките и услугите си до тогава, докато ги продадат или в противен случай ще хвърлят кърпата и самите те ще станат войници.

Данъците служат за регулиране на икономиката, а не за да може Конгресът да получи пари за харчене.

И отново, правителството нито има, нито няма долари; то просто променя цифри в нашите банкови сметки, увеличавайки числата, когато харчи и намалявайки ги, когато таксува. И всичко това заради общественото благо да регулира икономиката. Но докато правителството продължава да вярва в тази първа от седемте смъртоносни невинни измами, че трябва да получава пари от данъци или заеми, за да може да харчи, то ще продължава да подкрепя политика, която ограничава общото производство и заетост и му пречи да постигне иначе възможни и лесно постижими икономически резултати.

Смъртоносна невинна измама № 2:

С държавните дефицити ние товарим нашите деца с дълг.

Факт:

В реални измерения такъв товар от дълг е невъзможен. С дълг или без дълг, нашите деца ще консумират това, което могат да произведат.

Тази смъртоносна невинна измама често се дава като пръв отговор на въпроса какво се счита за главен проблем идващ от държавния дефицит. Вземайки заем днес означава плащане на днешното харчене по-късно, или както най-често е видяно и чуто в медиите:

„По-големи дефицити днес означават по-високи данъци утре.“

И плащайки по-късно означава, че някак си, реалният стандарт на живот и общото благосъстояние на нашите деца в бъдеще ще бъде по-ниско поради харченето „на кредит“ сега.

Професионалните икономисти го наричат проблем за дълга „между генерациите“. А числата са главозамайващи!

Но за радост тази измама, както и останалите шест, може да се е опровергае незабавно по начин, който е лесно разбираем. В действителност, идеята, че на нашите деца непременно ще им бъдат отнети реални стоки и услуги в бъдеще поради това, което е наречено държавен дълг, е абсурдна.

Никой не изпраща реални стоки и услуги назад във времето, за да изплаща федерални правителствени дефицити и нашите деца също няма да го сторят. Нито пък има някаква закономерност, че правителстените разхди от предишни години ще попречат на децата ни да ходят на работа и произвеждат всички стоки и услуги, които са в състояние да произведат. И в бъдещето, времето на нашите деца, също както и сега, тези, които са живи, ще са в състояние да работят, призвеждат и консумират собственото си реално производство от стоки и услуги без значение колко са дължимите американски държавни облигации. Няма такова нещо като отказване от произведеното в днешно време и изпращането му обратно във времето към предишни генерации. Дори и да искаха, децата ни нямаше, а и не биха могли, да ни платят обратно за нещо, което сме им оставили.

Нито пък финансирането на дефицита е от някакво значение. Когато правителството харчи, то само променя цифри в банковите ни сметки. По-специално, всички търгоски банки, чиито банкови услуги ползваме, имат чекова сметка във Федералния резерв наречена резервна сметка. Чуждите правителства също имат такава сметка във Федералния резерв.

Когато правителството харчи без да таксува, всичко, което прави, е да повиши числото в съответната чекова сметка (резервната сметка) при Федералния резерв. Това означава, че когато правителството изплаща $2000 социална пенсия до Вас, например, то повишава числото във чековата сметка на Вашата банка във Федералния резерв с $2000, което също така автоматично увеличава с $2000 и числото във сметката Ви при Вашата търговска банка.

След това трябва да знаете какво всъщност представлява американската държавна облигация. Държавната облигация не е нищо повече от спестовна сметка при Федералния резерв. Когато закупувате държавна облигация, Вие изпращате доларите си във Федералния резерв и след това, по някое време в бъдещето, Федералния резерв Ви изпраща обратно доларите плюс лихва, също както при всяка спестовна сметка във всяка банка. Вие изпращате доларите си до банката и след това ги получавате обратно с лихва. Да кажем, че Вашата банка реши да закупи държавни облигации на стойност $2000. За да плати за тези облигации, Федералният резерв намалява числото на доларите, които банката  Ви има в чековата си сметка при Федералния резерв с $2000 и добавя $2000 в спестовната сметка на банката Ви при Федералния резерв. (Аз наричам държавните облигации „спестовни сметки“, това е всичко, което те всъщност са).

С други думи, когато американското правителство прави това, което всички наричат „вземане на заем“, в действителност то премества фондове от чекови сметки при Федерален резерв в спестовни сметки (държавни облигации) при същия Федерален резерв. Фактически всичките $13 трилиона държавен дълг на САЩ не са нищо друго освен общата стойност в спестовните сметки при Федералния резерв. И какво се случва, когато настъпи падежа на държавните облигации и този „дълг“ трябва да бъде изплатен обратно? Да, познахте. Федералният резерв просто премества доларовите баланси от спестовните сметки (държавните облигации) при федералния резерв в съответните чекови сметки при федералния резерв (резервните сметки) променяйки цифри в софтуерната си програма наречена монетарна система на щатския долар. Това, кето описах,  не е нищо ново и се прави от много дълго време, но изглежда никой не разбира колко е просто, и че никога няма да бъде проблем.

Облагането с данъци и правителствените разходи влияят на разпределението.

Рапределението определя кой получава всичките стоки и услуги, които са произведени. В действителност това е, което политиците правят всеки път, когато приемат закон. Те преразпределят реални стоки и услуги чрез декрет, за добро или лошо. И вероятността да го сторят за добро е значително по-малка, когато те не разбират Седемте Смъртоносни Невинни Измами.

Всяка година, например, Конгресът дискутира данъчната политика винаги с едно око на разпределението и харченето. Повечето искат да облагат с данъци тези, „които най-много могат да си го позволят“ и насочват федералните разходи към „тези, които са в нужда“. Те също решават как да таксуват лихвата, капиталовата печалба, недвижимто имущество и т.н., а също и как да обложат дохода. Всичките тези неща са проблем на разпределението.

В допълнение, Конгресът решава кого правителството да назначи и уволни, от кого купува неща и кой получава директни плащания. Конгресът също създава закони, директно засягащи  много други аспекти на цените и доходите.

Чужденци, държащи щатски долари, поемат допълнителен риск. Те изкарват тези долари продавайки ни реални стоки и услуги, а в същото време нямат гаранции, че ще са в състояние в бъдеще да закупят реални стоки и услуги от нас (американците). Цените могат да се повишат (инфлация), а и американското правителство може законно да наложи всякакъв вид данъци върху всичко, което чужденците биха искали да закупят от нас, което би намалило тяхната покупателна способност.

Помислете за всички тези автомобили, които Япония ни продаде за по-малко от $2000 преди години. Те държат тези долари в спестовните си сметки при Федералния резерв (те притежават американски държавни облигации), и ако сега искат да изхарчат тези долари, вероятно би трябвало да платят повече от $20 000 на кола, ако купят коли от нас. Какво могат да напрвят относно високите цени? Да се обадят на директора на предприятието и се оплачат? Те са заменили милиони перфектно направени автомобили за кредитни баланси в счетоводните книги на Федералния резерв, които могат да купят само това, което ние им позволим да купят.

Всичко това е съвсем законно и бизнес както обикновено и произведеното всяка година „се разделя“ между  живите. Нищо от общопроизведеното не се изхвърля  поради неизплатен дълг, без значение от големината му. Нито пък неизплатеният дълг намалява общопрозведеното и заетостта, с изключение, разбира се, когато зле информирани държавници решат да вземат мерки за намаляване на дефицита, които намаляват общото производство и заетостта.

В момента Китай притежава американски държавни облигации за около $2 трилиона. И какво правим, когато падежът им настъпи и трябва да платим на Китай обратно? Преместваме долари от спестовната им сметка при Федералния резерв и ги прибавяме в тяхната чекова сметка при Федералния резерв и чакаме те да кажат какво, ако изобщо искат нещо да направят с тях.

Ако Китай искат нещо – автомобили, кораби, недвижимо имущество, други валути – те трябва да го купят на пазарни цени от желаещ продавач, който в замяна иска да има доларов депозит. И ако Китай закупи нещо, Федералният резерв ще намали тази сума от китайската чекова сметка и ще я прибави в чековата сметка на продавача, от който Китай е направил покупката.

Забележете, че „изплащането дълга на Китай“ не променя богатството на Китай изразено в щатски долари. Те просто имат долари в чекова сметка вместо американски държавни облигации (спестовна сметка) на същата доларова стойност. И ако те искат повече държавни облигации, няма проблем, Федералният резерв просто премества щатски долари от чековата в спестовната им сметка, променяйки съответните цифри.

Изплащането на целия американски държавен дълг не е нищо повече от въпрос на изваждане стойността на облигациите в падеж от една сметка при Федералния резерв и прибавяйки тази стойност в друга сметка при федералния резерв. Тези транзакции не са от никакво значение за реалната икономика и не са източник на ужасния стрес показван от икономисти, политици, предприемачи и медии.

И какво ще се случи, ако Китай откажат да купуват дълга ни при изплащаните им сегашни ниски лихви? Лихвите трябва да се повишат за да привлекат покупките им на държавни облигации, нали? Грешка!

Те могат да оставят доларите в чековата сметка. Това е без значение за правителството, разбиращо собствената си монетарна система. Доларовите фондове не са използвани за харчене, както бе дискутирано по-рано. Няма негативни последици от съхраняването на фондовете в чекова сметка при Федералния резерв вместо в спестовна такава при същия Федерален резерв.

Какво ще се случи, ако Китай каже: „Повече не искаме да имаме чекова сметка при Федералния резерв. Платете ни в злато или нещо друго!“ Те просто нямат такъв избор при монетарната ни система с „фиатна валута“ и това те би трябвало да са знаели, когато са ни продали стоките си и са сложили доларите в чекова сметка при Федералния резерв. Ако искат нещо друго вместо долари, ще трябва да го купят от желаещ продавач, точно както ние останалите го правим, когато харчим доларите си.

Един ден нашите деца ще са тези, които ще сменят цифри в софтуерната банкова програма, точно така гладко, както ние го правим, както нашите родители са го правили, въпреки че да се надяваме, децата ни ще го правят с по-добро разбиране! Но за сега смъртоносната невинна измама, че оставяме държавния дълг на нашите деца, продължава да управлява политиката и ни пречи да оптимизираме общото производство и заетостта. Загубеното производство и обезценения човешки капитал са реалната цена, която ние и нашите деца плащаме сега, която отслабва и двете – настоящето и бъдещето. Произвеждаме по-малко отколкото бихме могли и поддържаме високи нива на безработица (наред с всичките свързани с нея престъпност, семейни и здравословни проблеми и т.н.), докато в същото време децата ни се лишават от реални инвестиции, направени в тяхно име, ако знаехме как да поддържаме човешките ресурси напълно заети и продуктивни.

Смъртоносна невинна измама № 3:

Бюджетните дефицити на федералното правителство намаляват спестяванията.

Факт:  Бюджетните федерални дефицити прибабвят към спестяванията.

Тази трета измама е жива и се чувства прекрасно на най-високите етажи на властта. А ето как стоят нещата в действителност: Всеки правителствен дефицит в щатски долари е ТОЧНО равен на чистото общо увеличение, до цент, на притежаваните доларови финасови активи от всички нас – фирми и домакинства, граждани и чужденци, или с други думи това, което наричаме неправителствен сектор. Просто казано, правителствените дефицити прибавят към спестяванията ни (до цента). Това е счетоводен факт, а не теория или философия. Тук въобще няма спор. Това е основно счетоводство на националния доход. Например, ако правителственият дефицит миналата година е бил $1 трилион, това означава, че чистото увеличение на спестяванията във финансови активи на всички останали като цяло е било, точно до последния цент, $1 трилион. (Тези от вас, които са минали някои курсове по икономикс, може да си спомнят, че спестяванията на финансови активи се държат в някаква комбинация от фактически кеш, държавни облигации и депозитите на търговските банки при Федералния резерв.)

Това е Икономикс 101 и първа година парично банкиране. Не подлежи на диспут. То е счетоводна идентичност. И въпреки това то продължава да се представя погрешно и то на най-високо ниво в политическата власт.

Следното е пример как, оперативно, правителствените дефицити прибавят към спестяванията. То също напълно опровергава новото абсурдно възприемане на тази невинна измама, което се появи напоследък, а именно:

„Дефицитното харчене означава, че правителството взема от един и го дава на друг, така че нищо ново не е добавено, а само се преместват пари от един на друг.“ С други думи казано, дефицитите не добавят към спестяванията ни, а само разместват спестявания. Това не би могло да бъде по-грешно! Така че нека да демонстрираме как дефицитите ДОБАВЯТ към спестяванията, а не само ги разместват:

1. Нека започнем с правителството, което продава държавни облигации на стойност $100 билиона. (Забележка: тази продажба е доброволна, което означава, че купувачът купува облигациите, тъй като той желае да го стори. Вероятно той смята, че за него ще е по-добре  да ги купи отколкото да не ги купи. Никой никого не принуждава насила да купува държавни облигации. Те са продадени, чрез наддаване, на далия най-много, който е готов да приеме най-нисък доход (лихва), който облигациите ще му донесат.

2. Когато купувачът на тези облигации плати за тях, стойността на чекови сметки при Федералния резерв е намаляла с $100 билиона, за да се направи плащането. С други думи, пари в чекови сметки при Федералния резерв са разменени за държавни облигации, които са спестовни сметки при Федералния резерв. В този момент неправителствените спестявания не са променени. Купувачите сега имат своите нови държавни облигации като спестявания вместо доларите, които се намираха в чековите им сметки преди да закупят държавните облигации.

3. Сега правителството чрез министерството на финансите, след като е продало новите държавни облигации на стойност $100 билиона, изхарчва $100 билиона за  нещата, които правителството купува обикновено.

4. Това правителствено харчене добавя обратно $100 билиона към нечии чекови сметки.

5. Неправителственият сектор сега има обратно своите $100 билиона в чекови сметки, a има също така  И $100-те билиона нови държавни облигации.

В крайна сметка: дефицитното изхарчване на $100 билиона директно добави $100 билиона спестявания във формата на държавни облигации на неправителствения сектор  (неправителсвен означава всеки с изключение на правителството). Спестяванията на купувача на $100-те билиона нови държавни облигации се преместиха от пари в чековите му сметки в притежаваните от него държавни облигации (спестовни сметки). След това, когато министерството на финансите изхарчва $100 билиона, след продажбата на държавните облигации, спестяванията на получателите на този $100 билионен разход са нарастнали в чековите им сметки с тази сума.

Обратно към изходната точка, дефицитното харчене не размества просто финансови активи (щатски долари и държавни облигации) извън правителството. Вместо това дефицитното харчене директно  прибавя точно тази сума към спестяванията от финансови активи на неправителствения сектор. И по същия начин, федералният бюджетен излишък директно изважда точно същата сума от спестяванията на неправителствения сектор. А медиите и политиците, и дори най-добрите(?) икономисти го разбират НАОПАКИ!

През м. юни, 1999 г. на първа страница на „Уол Стрийт Джърнал“ (графиката долу) имаше две заглавия. В лявата част бе зглавието, хвалещо президента Клинтън и рекордния правителствен бюджетен излишък, обясняващо колко добре работи фискалната политика. В десния край на страницата имаше друго заглавие, съобщаващо, че американците не спестяват достатъчно, и че би трябвало да се опитаме да спестяваме повече. Няколко страници по-нататък имаше графика, изобразяваща излишъка с една възходяща линия нагоре, а друга, низходяща линия надолу, показваше  частните спестявания. Линиите бяха почти идентични, само че в противоположни посоки, и ясно показващи нарастването на правителствения излишък грубо се равняваше на загубите на частните спестявания.

Не може да има правителствен бюджетен излишък едновременно с нарастване на частните спестявания (в това число спестяванията на чуждестранни граждани и юридически лица в щатски долари). Такова нещо не съществува, и в същото време нито един виден икономист или официален представител на правителството го разбират правилно.

Смъртоносна невинна измама № 4:

Програмата за социално осигуряване е повредена.

Факт:

Няма банка, която да откаже да осребри чек издаден от федералното правителство

Ако има нещо, в което всички членове на Конгреса вярват това е, че програмата за социално осигуряване е повредена. Президентът Обама казва „нямаме парите“, президентът Буш веднъж използва думата „банкрутиране“ четири пъти в един ден, а сенатор Маккейн често твърди, че програмата е повредена. Те всичките грешат.

Както вече дискутирахме, правителството никога нито има нито няма парите, чиито единствен създател е. То харчи променяйки цифри в банкови сметки. Това включва и социалното осигуряване. Способността на правителството да изпълнява в срок всички плащания по програмата няма оперативно ограничение. Няма значение какви са числата във сметката на фонда за социални осигуровки, защото фондът не е нищо повече от счетоводство, тъй като всички сметки са при Федералния резерв.

Когато дойде време за плащане по програмата, всичко, което правителството трябва да направи, е да промени цифри в сметките на получателите увеличавайки числото, а след това да промени цифри, намалявайки числото в сметката на фонда, за да знае какво е направило. Ако числото в сметката на фонда стане отрицателно, нека да е. То само отразява увеличението на числата като плащания към получателите на социални осигуровки.

Една от големите дискусии във Вашингтон е да ли социалното осигуряване да се приватизира или не. Както до сега бихте могли да отгатнете, цялата тази дискусия въобще няма никакъв смисъл. Какво се има предвид под приватизиране на социалните осигуровки, и какъв ефект това има върху икономиката и върху Вас като отделен индивид?

Идеята за приватизация е, че:

1. Данъците за социални осигуровки ще се намалят.

2. Сумата от намаляването на тези данъци ще се използва за закупуването на специфични акции от борсата.

3. Тъй като правителството в бъдеще ще събира данъци с толкова по-малко, бюджетният дефицит ще бъде с толкова по-голям, и така правителството ще трябва да продаде с толкова повече държавни облигации, за да „плати за него“ (дефицита) както те го казват.

Разбрахте ли сега? С прости думи:

– Всяка седмица от заплатата Ви ще бъде отдържано по-малко за социални осигуровки. – Ще трябва да използвате фондовете, които повече не Ви отдържат, за закупуването на акции. – По-късно, когато се пенсионирате, ще получавате малко по-малка социална пенсия. – Ще притежавате акции, които, да се надяваме, ще са увеличили стойността си повече, отколкото плащанията, от които сте се отказали.

От гледна точка на отделния индивид размяната изглежда интересна. За да бъдете на доста добра печалба, е нужно закупените акции скромно да увеличават стойността си през годините. Тези, които подкрепят плана, казват да, еднократното увеличаване на дефицита е сравнително голямо, но спестяванията за правителството от социални плащания през годините напълно го оправдават, а плащанията, отиващи в капиталовия пазар на акции, ще помогнат на икономиката да расте и просперира.

Тези против предложението казват пазарът за акции е твърде рискован за такова нещо и за пример посочват големия спад през 2008 г. И ако хората загубят на борсата, правителството няма да устои да не увеличи плащанията за социални пенсии, предпазвайки пенсионерите от бедност.

И двете групи грешат ужасно. (Кой ли би го помислил!) Главната слабост на преобладаващото мислене в този диалог е така нареченото „погрешно заключение в изводите“. Типичният пример от учебниците за погрешно заключение в изводите е, когато гледайки футболен мач на стадиона, Вие може да видите по-добре ако стоите прави, и тогава стигнете до заключението, че всеки ще вижда по-добре ако всички стоят. Това е грешно! Ако всички стоят, тогава никой няма да може да вижда по-добре, и ще е по-лошо за всички. Те всичките разсъждават на микро ниво, от гледната точка на отделния получател на плащания по социалното осигуряване, вместо на макро ниво, обхващайки цялото население.

За да разберете какво е поначало грешно на макро ниво (цялата картина, от горе до долу), първо ще трябва да осъзнаете, че участието в програмата за социално осигуряване функционално е същото като закупуването на държавна облигация. Нека да изясня. При настоящата програма за социално осигуряване Вие давате на правителството доларите си сега и ги получавата обратно по-късно с някаква лихва. Да, единият случай би могъл да се окаже по-добра инвестиция и да Ви даде по-висока възвръщаемост, но ако изключим възвръщаемостта на инвестицията, то и двата случая са много еднакви. (Сега, когато знаете това, Вие, между другото, сте доста по-напред в материала от американския Конгрес.)

Стив Муур

Сега сте готови да прочетете за разговора, който имах преди няколко години със Стив Муур, главния икономист на института  CATO, понастоящем редовен коментатор по телевизията CNBC и дългогодишен поддръжник на приватизацията на програмата за социално осигуряване. Стив посети Флорида на една от моите конференции, за да говори за социалното осигуряване. Той изнесе реч, с която подкрепи виждането си, че е по-добре за хората да могат да инвестират парите си на борсата вместо да ги дават в програмата за социално осигуряване, поддържайки мнението, че ще е по-добре за тях, когато се пенсионират. Той също убеждаваше, че еднократното увеличение на държавния бюджетен дефицит би си струвало и вероятно би се „изплатило напълно“ през годините следващи очаквания растеж, тъй като всичките пари влети в акции биха помогнали на икономиката да расте и просперира.

Тогава започнах сесията с въпросите и отговорите.

УОРЪН: „Стив, давайки парите си на правителството сега под формата на данъци за социално осигуряване и по-късно получавайки ги обратно, е функционално същото като купуването на държавна облигация, където даваш пари на правителството сега , а то ти ги връща обратно по-късно. Единствената разлика е възвръщаемостта, която пенсионерите ще получат.“

СТИВ: „Добре, но ти имаш по-добра възвръщаемост с държавните облигации отколкото със социалното осигуряване, което плаща само 2% лихва. Социалното осигуряване е лоша инвестиция за хората.“

УОРЪН: „Добре, върху аспекта за инвестирането ще се върна по-късно, но нека продължа. Според твоето предложение за приватизация правителството намалява данъците за социално осигуряване и служителите и работниците влагат парите си на борсата.“

СТИВ: „Да, около $100 на месец, и само в одобрени акции с високо качество.“

УОРЪН: „Добре, и американското министерство на финансите би трябвало да издаде и продаде допълнително държавни облигации, за да покрие намалелите приходи.“

СТИВ: „Да, и през годините след това ще намалява разходите си по изплащане на социалните пенсии.“

УОРЪН: „Вярно. Та да продължа с моето виждане, закупувайки акциите работниците и служителите ги купуват от някой друг, така че всичко, което се случва с акциите е промяна на собствеността им. Нови пари не са влезли в икономиката.“

СТИВ: „Правилно.“

УОРЪН: „И тогава хората, продали акциите, имат парите от продажбата, които са парите, купуващи държавните облигации.“

СТИВ:‌ “ Да, можеш да го кажеш по този начин.“

УОРЪН: “ И всичко, което се случва е работниците и служителите спират купуването на социални осигуровки, за което сме съгласни, че е същото като закупуването на държавни облигации, и вместо това купуват акции. И други хора продават акциите си и купуват новоиздадените държавни облигации. Така гледайки на макро ниво, всичко, което се случва е, че някои акции и държавни облигации сменят притежателите си. Всички налични акции и облигации, ако броим данъците, плащани за социалните осигуровки, като държавни облигации, остават горе долу същите. И така не би трябвало да има влияние върху икономиката или върху общите спестявания, или върху нещо друго, ако изключим транзакционните разходи.“

СТИВ: „Да, предполагам, че можеш да гледаш на това по този начин, но аз го гледам като приватизация и вярвам, че хората могат да инвестират парите си по-добре от правителството.

УОРЪН: „Добре, но ти се съгласи, че количеството акции притежавано от хората не се променя, така твоето предложение не променя нищо за икономиката като цяло.“

СТИВ: „Но то променя неща за участниците в програмата за социално осигуряване.“

УОРЪН: „Да и прави точно противоположната промяна за други. И нищо от това не е било обсъждано от Конгреса или някои от главните икономисти? Изглежда, че имаш идеологическо предубеждение към приватизацията, вярвайки, че можеш да инвестираш парите си по-добре от правителството.“

СТИВ: „Харесвам го, защото вярвам в приватизацията. Вярвам, че можем да инвестираме парите си по-добре от правителството.“

С това ще оставя Стив да има последната дума тук. Предложението в никакъв случай не променя количеството финансови активи, държано в акции или влияе върху вида на финансовите активи в които американците инвестират. Така на макро ниво не става въпрос за позволяване на нацията да „инвестира по-добре от правителството“. И Стив го знае, но е без значение – той продължава да мели същата история, в която няма логика, и той го знае. И никоя медия не го критикува, ако изключим погрешно насочената дискусия да ли борсата е по-добра инвестиция от програмата за социално осигуряване, да ли държавните облигации, продавани от правителството ограбват спестяванията, които биха могли да се използват за инвестиции, да ли правителството рискува да изпадне в несъстоятелност затъвайки дори повече в дългове и всички останали безсмислици, които наричаме невинни измами.

За съжаление смъртоносните невинни измами продължават да усложняват и затрудняват всякакъв шанс за справедлив анализ.

И става по-лошо! Историята за проблема „между генерациите“ продължава така: „Проблемът е, че след 30 години от днес, ще има много повече пенсионери и пропорционално по-малко работници (което е вярно), и фондът за социално осигуряване ще свърши парите (като че ли числото в сметката на фонда фактически ограничава способността на правителството да харчи…наивно, но го вярват). Така, за да решим проблема, трябва да намерим начин да доставим на възрастните хора достатъчно пари, за да могат да платят за стоките и услугите, от които ще се нуждаят. С последното твърдение всичко изглежда много лошо. Те приемат, че истинският проблем, произтичащ от по-малкото работници и повече пенсионери, известен също като „проблема на пропорционалната  зависимост“, може да се реши чрез осигуряването на достатъчно финансови фондове за пенсионерите, позволяващи им да купуват това, от което се нуждаят.

Нека го разгледаме по този начин: След 50 години, когато ще е останал само един човек да работи и 300 милиона пенсионери (преувеличавам, за да улесня обясненито), този човек ще бъде доста зает, тъй като ще трябва да достави храната, построи и поддържа сградите, изпере дрехите, погрижи се за всички здравословни нужди, произведе телевизионните предавания, и т.н. и т.н. И всичко, което трябва да направим е да осигурим фондовете за тези 300 милиона пенсионери, за да могат да му платят??? Не мисля така! Явно този проблем не късае парите.

Това, което трябва да направим е да сме сигурни, че този един човек ще бъде достатъчно умен и продукривен и ще има достатъчно производствени мощности и софтуеър, позволяващи му да свърши цялата работа, или в противен случай, тези пенсионери биха били в сериозно затруднение, без значение от количеството пари, които биха имали. Така че истинският проблем е, ако малкото останали работници не биха били достатъчно продуктивни, би имало недостиг от стоки и услуги. Повече „пари за харчене“ само би повишило цените, а не би създало повече стоки и услуги някак си. Общоприетата история се изражда по-нататък продължавайки така: „Затова, днес е нужно правителството да намали разходите и увеличи данъците, за да може да събере фондовете за утрешните разходи.“ До тук вярвам, че това сега Ви звучи абсурдно и е свидетелство как смъртоносните невинни измами работят здраво за подкопаването на благополучието ни, а и на стандарта на живот на следващата генерация.

Ние знаем, че правителството нито има, нито няма долари. То харчи, променяйки цифри в банкови сметки нагоре и облага с данъци, променяйки цифри в банкови сметки надолу. И облагането с данъци служи за намаляване на покупателната ни способност, а не за да даде нещо на правителството за харчене. Добре е, ако харченето е твърде много, предизвикващо „прегряване“ на икономиката (ако имаме твърде много покупателна способност за това, което се намира за продан в големия магазин наречен икономика). Но ако това не е случая, и в действителност потреблението намалява много повече отколкото е нужно за изкупуването на това, което се предлага за продан и произведено при пълна заетост, увеличаването на данъците и намаляването на покупателната ни способност само правят нещата още по-лоши.

И историята се влошава дори повече. Всеки общоприет икономист ще се съгласи, че няма много истински стоки произведени днес, които ще са полезни и след 50 години в бъдещето. Те дори продължават с това, че единственото, което можем да направим за нашите потомци толкова далеч в бъдещето, е да сторим възможно най-доброто за осигуряването на знания и технология за техните бъдещи нужди. Иронията е, че за да „спестим“ някак си публични финансови фондове за бъдещето, ние намаляваме разходите днес, което не прави нищо друго освен да дърпа икономиката ни назад и да причинява намаляване на общото производство и заетостта. И което е най-лошото, огромното разочарование е, че първото нещо, за което обърканите ни лидери намаляват разходите, е образованието – единственото нещо, което според общоприетото мнение, наистина ще помогне на децата ни след 50 години.

Ако някога нашите държавници видят как монетарната система функционира в действителност, те биха осъзнали, че проблемът е социлното неравенство и вероятно инфлацията, но никога платежеспосбността на правителството. Биха разбрали, че ако искат възрастните хора да имат повече доход във всяко време, това е просто въпрос на увеличаване на бенефитите им, и каква е реалната покупателна способност, която искаме да им предоставим? Колко храна да отделим за тях? Колко жилища? Облекло? Електричество? Бензин? Здравни услуги? Това са истинските проблеми, и да, предоставяйки им повече от тези стоки и услуги, би означавало по-малко за нас. Количеството стоки и услуги, заделени за възрастните, са реалните разходи за нас, а не фактическите плащания, които не са нищо повече от цифри в банкови сметки.

Смъртоносна невинна измама № 5:

Външнотърговският дефицит е дисбаланс, който не може да продължава дълго и който изпраща работа и производство извън страната.

Факт:

Вносът е реален бенефит, а износът е реален разход. Външнотърговският дефицит директно подобрява стандарта ни на живот. Работа и професии са загубени, тъй като данъците са твърде високи за дадено ниво на правителствените разходи, а не поради вноса.

До сега може би подозирате още веднъж, че преобладаващото мислене възприема всичко това отзад-напред, включително и въпроса за външната търговия. За да сте наясно с външнотърговския въпрос, винаги си спомняйте това: В икономикса е по-добре да вземаш отколкото да давш. От което следва, както се преподава в първи курс по икономикс:

Вносът е реална облага . Износът е реален разход.

С други думи, ходейки на работа да произвеждаш реални стоки и услуги и да ги изнасяш, за да ги консумира някой друг, въобще не ти носи никаква икономическа изгода, освен ако в замяна не внесеш и консумираш реалните стоки и услуги произведени от други.  Казано по-ясно: Реалното богатство на нацията е всичко, което произведе и запази за себе си, плюс целия внос, минус това, което трябва да изнесе.

Всъщност, външнотърговският дефицит повишава стандарта ни на живот. Как иначе би могло да бъде? Така че колкото по-голям е външнотърговският дефицит, толкова по-добре. Ортодоксалните икономисти, политиците и медиите, всички те разбират външнотърговския дефицит наопаки. Тъжно, но е така .

Нека да обясня: Ако например след Втората световна война генерал Маккартър бе провъзгласил, че след като Япония е загубила войната, тя ще е задължена да изпраща в САЩ 2 милиона автомобила годишно без да получава нищо в замяна, в резултат би настъпила международна врява относно американската експлоатация на победените врагове. Биха ни обвинили, че поощряваме повторение на последиците от Първата световна война, където съюзниците налагат толкова високи и експлоатационни репарации на Германия, че предизвиквикаха Втората световна война. Маккартър  не е заповядал това, и въпреки това, през последните 60 години, Япония наистина ни изпраща около 2 милиона автомобила на година, а ние не им изпращаме почти нищо. И изненадващо те мислят, че това означава, че те печелят „търговската война“, а ние мислим, че то означава, че я губим. Ние имаме колите, а те имат банков отчет от Федералния резерв, показващ в коя сметка са им доларите.

Същото нещо и с Китай – те мислят, че печелят, защото поддържат магазините ни пълни с техните продукти неполучавайки нищо в замяна, ако оставим настрана банковия отчет от Федералния резерв. А нашите лидери се съгласяват и мислят, че ние губим. Това е лудост от внушителен мащаб.

Сега погледнете последните заглавия и коментари, които виждаме и чуваме ежедневно:

– САЩ „страдат“ от външнотърговски дефицит. – Търговският дефицит е дисбаланс, който не може да продължава. – САЩ взимат заеми от чужбина като пиян моряк, за да финансира харчовите си навици, оставяйки сметката на децата ни, тъй като намалява националните спестявания.

Чувал съм ги всичките тия, и всичко е пълна безсмислица. Ние се облагодеталстваме НЕИЗМЕРИМО от търговския дефицит. Останалият свят ни изпраща реални стоки и услуги за милиарди долари в повече от това, което ние им изпращаме. Те вземат че произведат и изнесат, а ние вземем че внесем и консумираме. Това вреден дисбаланс ли е, който е нужно да коригираме? Защо ли бихме искали да изчезне? До тогава, докато те искат да ни изпращат стоки и услуги без да искат стоки и услуги обратно, защо не бихме били в състояние да ги вземем? Няма причина, ако оставим настрана пълното неразбиране от страна на лидерите ни на монетарната ни система, което е превърнало огромна облага в кошмар от домашна безработица.

Припомнете си от предишните невинни измами, САЩ винаги може да подкрепя домашното производство и поддържа домашната пълна заетост чрез фискалната политика (намаляване на данъците и/или правителствените разходи), дори когато Китай, или всяка друга нация, реши да ни изпраща реални стоки и услуги, които изместват нашите индустрии вършили тази работа преди. Всичко, което трябва да направим, е да запазим американската покупателна способност достатъчно висока, за да е в състояние да изкупи и ДВЕТЕ – каквото чужденците искат да ни продадат И всичките стоки и услуги, които ние сами можем да произведем при пълна заетост. Да, работа и професии биха се загубили в една или повече индустрии. Но с правилната фискална политика, винаги ще има достатъчно домашна покупателна способност в състояние да назначи тези, които са готови и годни за работа, произвеждайки други стоки и услуги за нашето частно и обществено консумиране. В действителност, до преди неотдавна, безработицата остана относително ниска, дори когато външнотърговският ни дефицит се увеличи дори повече.

Следователно, какъв е целият шум относно америкамското харченето на кредит получаван от чужбина като пиян моряк, който финансира харчовите си навици? Също не е вярно! Ние не зависим от Китай да купува държавните ни облигации или по някакъв начин да финансира разходите ни. Ето какво всъщност се случва: Домашното създаване на кредит финансира чуждестранното спестяване.

Какво означава това? Нека погледнем един пример на типична транзакция. Нека предположим, че живеете в САЩ и решите да закупите автомобил направен в Китай. Отивате в американска банка, одобрени сте за заем и изхарчвате фондовете за колата. Заменихте взетите на заем фондове за колата, китайският производител на автомобили има депозит в банката и банката в своите счетоводни книги има отпуснат заем към Вас и депозит принадлежащ на китайския прозводите на коли.Първо, всички страни са „щастливи“. За Вас е по-добре да имате кола вместо фондове или иначе не бихте я купили, така че Вие сте щастливи. За китайския призводител на коли е по-добре да има фондовете вместо колата, иначе той не би я продал, така че той също е щастлив. Банката иска да отпуска заеми и да има депозити, в противен случай не би Ви отпуснала заема, така че тя е щастлива.

Няма „дисбаланс“. Всеки е дебел и щастлив. Всички те получиха точно това, което искаха. Банката има отпуснат заем и депозит, така че тя е щастлива и в баланс. Китайският производител на коли има депозита в щатски долари, които иска като спестявания, така че той е щастлив и в баланс. А Вие имате колата, която искате и изплащане на колата, на което се съгласихте, така че сте също щастливи и в баланс. В този момент във времето всички са щастливи от това, което имат.

И домашното създаване на кредит – банковия заем – е финансирало китайското желание да държат щатски доларов депозит в банка, което също наричаме спестявания. Къде е „чуждестранния капитал“? Няма такъв! Цялостното разбиране, че САЩ някак си са зависими от чуждестранен капитал, не е приложимо. Вместо това, чужденците са тези, които са зависими от домашния ни процес на създаване на кредит, за да финансират желанието си за спестяване на финансови активи в щатски долари. Всичкото е случай, при който домашното създаване на кредит финансира чуждестранното спестяване. Не сме зависими от чудждестранното спестяване да финансира изобщо нещо.

Отново, това е нашата счетоводна компютърна програма, и ако те искат да спестяват нашите долари, те трябва да играят в нашата площадка с пясък. И какъв избор чуждестранните спестители на долари имат за доларовите си депозити? Те могат да не направят нищо, или могат да купят други финасови активи от желаещи продавачи, или да купят реални стоки и услуги от желаещи продавачи. И когато го сторят на пазарни цени, отново и двете страни са щастливи. Купувачите получават каквото искат – реални стоки и услуги, други финансови активи и т.н. Продавачите получават каквото искат – доларов депозит. Но дисбаланси не са възможни. И няма дори и минимална вероятност за американска зависимост от чуждестранен капитал, тъй като чужедстранният капитал не играе никъде никаква роля в този процес.

Смъртоносна невинна измама № 6:

Нуждаем се от спестявания, за да набавим фондове за инвестиции.

Факт:  Инвестициите увеличават спестяванията.

Предпоследна, но не и по значение, тази невинна измама подкопава цялата ни икономика, тъй като отклонява истински  ресурси от реалния към финансовия сектор и в резултат се правят реални инвестиции по начин, който е напълно несъвпадащ с обществените интереси. В действителност, по мое мнение, тази смъртоносна невинна измама пресушава над 20% годишно от полезното производство и заетост –  потресаваща статистика, неизмерима в човешката история.

Тя започва с така наречения в учебниците по икономикс „парадокс на спестяването“, изразяващ нещо като: В нашата икономика, разходите (харченето) винаги са равни на целия доход, включително и печалбата, за да може общата продукция на икономиката да бъде продадена. (Помислете върху това за момент, за да сте сигурни, че сте го разбрали преди да продължите.) Ако някой се опита да спести, изхарчвайки по-малко от дохода си, поне  някой друг един човек трябва да компенсира за това, изхарчвайки повече от собствения си доход, или в противен случай общата продукция на икономиката няма да бъде продадена напълно.

Непродадена продукция означава излишен инвентар, а ниските продажби означават режене на разходите и уволнение на част от персонала, и по този начин по-малък общ доход. И този недостиг на доход е равен на сумата, която не е похарчена от човека, опитващ се да спестява. Мислете за това така: Човекът, който се опитва да спести (нехарчейки дохода си) загубва работата си, и след това не получава доход, тъй като работодателят му не може да продаде цялата си продукция.

Така че парадоксът е, „решения за спестяване чрез нехарчене на дохода водят до по-малко доход, а не до нови нетни спестявания.“ По същия начин решения за изхарчване на повече от нечии доход, чрез задлънжняване, причиняават нарастване на доходите и могат да тласнат реалните инвестиции и спестяванията. Нека разгледаме този краен пример за по-голяма яснота на виждането. Нека предположим, че всеки е поръчал да закупи електрически автомобил-хибрид от нашата домашна автомобилна индустрия. Тъй като в момента индустрията не може да произведе толкова много коли, те биха ни назначили, и биха взели заеми, за да ни платят първо да построим новите заводи, за да отговорят на новото търсене. Това означава, че всички ние бихме работили върху новите заводи и оборудване – капиталовите стоки – получавайки заплати. Но все още не би имало нищо за купуване, така че, по необходимост, ние бихме „спестявали“ парите си за деня, когато новите коли започнат да излизат от новите конвейрни линии. В този случай, решението за закупуване на нови коли води до по-малко харчене и повече спестяване. И фондовете, изхарчени за производството на капиталовите стоки, които всъщност са реалните инвестиции, водят до същата сума спестявания. Аз обичам да го казвам така:

„Спестяванията са счетоводните записи на инвестициите.“

За съжаление Конгресът, медиите и ортодоксалните икономости разбитат всичко това погрешно, и някак си стигат до извода, че се нуждаем от повече спестявания, за да може да има финансиране за инвестициите. Каквото изглежда, че има перфектен смисъл на микро ниво, е отново тотално погрешно на макро равнище. Точно както заемите създават депозитите в банковата система, инвестициите са това, което създават спестяванията.

И така, какво правят нашите лидери в своята безкрайна мъдрост, когато инвестициите намалеят поради ниско харчене? Те сляпо решават „имаме нужда от повече спестявания, за да има повече пари за инвестиции.“ (И никога не съм чул дори едно единстено несъгласие от някой ортодоксален икономист.) За да постигне това, Конгресът използва данъчната структура за създадето на данъчно облагодетелстване поощряващо спестяванията – такива като пенсионни фондове, индивидуални пенсионни сметки и всякакъв вид данъчно облекчаващи институции, натрупващи резерви на базата на данъчното опрощаване. Очаквано, всичко, което тези поощрения правят, е да намалят агрегатното търсене (покупателната способност). Функцията им е да ни предпазят да харчим парите си за изкупуването на общата ни продукция, което забавя икономиката и представя нуждата от увеличаване на харченето на кредит от страна на частния сектор и дефицитното харчене от държавния сектор, за да може  да ни докара обратно, до едва където бяхме преди.

Това е причината, поради която изглеждащите, на пръв поглед, огромни дефицити се оказват не толкова инфлационни, колкото иначе биха били.

В действителност, инженираните от Конгреса данъчни поощрения за намаляване на харченето ни (наречени течове в търсенето) са тези, които режат дълбоко в покупателната ни способност, означавайки, че правителството трябва да постига по-високи дефицити, за да ни държи на пълна заетост. За ирония, същите конгресмени, насърчаващи данъчно облекчените спестовни програми, мислейки, че се нуждаем от повече спестявания, за да имаме пари за инвестиции, са тези, категорично против федералното дефицитно харчене.

И разбира се, става дори по-лошо! Огромните натрупвания от фондове (създадени от тази смъртоносна невинна измама #6, че са ни нужни спестявания за инвестициите) се нуждаят също и от управление и смесване на паричните спестявания по начин, водещ до по-нататъшното облагодеталстване на притежателите им в бъдещето. Проблемът е, че, допълнително изисквайки по-високи правителствени дефицити, трилионите долари, смесени в тези фондове, са поддържащата основа на страховития финансов сектор. Те дават работа на хиляди управители на пенсионни фондове, набиращи огромни доларови суми, които, до голяма степен, са обект на правителствено регулиране. В повечето случаи, това означава инвестиране в публично търгувани акции, ценни облигации и смесица от други стратегии като хедж фондове и пасивни стокови стратегии. А, хранещи се от тези „подути китове“, са неизбежните акули – хилядите финансови професионалисти в брокерските фирми, индустрията на банковото и финансовото управление, които дължат съществуването си на тази шеста смъртоносна невинна измама.

Смъртоносна невинна измама №7:

Лошо е, че по-високи дефицити днес означава по-високи данъци утре.

Факт:  Съгласен съм. Невинна измама е да се мисли, че е лошо нещо, когато в действителност е добро нещо!!!

Наградата ви затова, че сте стигнали до тук, е, че вече знаете истината относно тази най-често срещана критика на правителствените дефицити. Запазих я за накрая, за да имате всичките инстументи при взимането на решителен и обоснован отговор.

Първо, защо правителството облага с данъци? Не за да получи парите, а за да отнеме от покупателната ни способност, ако мисли, че имаме твърде голяма покупателна спосбност и тя причинява инфлация.

Защо днес постигаме по-високи дефицити? Защото в големия магазин (наречен национална икономика) има много непродадени  стоки и услуги, безработицата е висока и общото производство е по-ниско от капацитета на икономиката. Правителството купува каквото иска, а ние нямаме достатъчно останала покупателна сила, след като сме платили данъците си. Така, че ние намаляваме данъците, и може би, увеличаваме правителствените разходи, за да увеличим покупателната способност и помогнем да се изчистят рафтовете с непродадени стоки и услуги.

А защо въобще увеличаваме данъците? Не защото на правителството му трябват пари, за да може да харчи – ние знаем, че това не работи по този начин. Бихме увеличили данъците само, когато покупателната способност е твърде голяма, безработицата е намаляла много, а рафтовете са опразнени поради покупателната способност, която имаме в излишък и тя предизвиква нежелана инфлация.

Така че твърдението: „По-високи дефицити днес означава по-високи данъци утре“ фактически казва „По-високи дефицити днес, когато безработицата е голяма, ще предизвика тя да намалее до ниво, когато ще трябва да увелчим данъците, за да охладим твърде много растящата икономика.“ Съгласен!

Предстоящи събития

Кръгла маса: Модерната монетарна теория: актуалност и приложимост в съвременната икономическа наука

13 Сеп. , 2013  

Във връзка с провеждане на международна кръгла маса „Модерната монетарна теория: актуалност и приложимост в съвременната икономическа наука“ през ноември т.г, организирана от ФНТС, СИБ и УНСС, предлагаме на Вашето внимание отговорите на г-н Уорън Мозлър, САЩ, зададени му от проф. Кръстьо Петков и обявяваме онлайн дискусия по темата:

12 септември 2013г.

1. Въпрос (КП): Как може да стане прехода към независим, фиатен лев, в условията на Валутен борд? И изобщо, ако може г-н Уорън Мозлер да коментира практиката на Валутните бордове, наложена ни отвън-от МВФ, още през 1997 г.!

Отговор (УМ): Валутните бордове са инструменти за колониално експлоатиране, които причиняват нациите да понасят реални разходи под формата на нетни експорти, необходими за “финансирането” на нуждата им от чисти (нетни) финансови активи.

В допълнение, прилагането на валутен борд има тенденцията периодично да причинява огромни количества загубено общо производство поради безработица и неизползван капацитет на икономиката.

http://moslereconomics.com/2010/10/04/exchange-rate-policy-and-full-employment/

Currency boards are instruments ofcolonial exploitation that cause a nation to realize real costs in the form of net exports to ‘fund’ its needs for net financial assets.

Additionally, enforcing a currency board periodically result in large quantities of lost output due to unemployment and excess capacity in general.

http://moslereconomics.com/2010/10/04/exchange-rate-policy-and-full-employment/

2. (КП): Има ли реакция на ММТ от страна на международните финансови институции: МВФ, СБ, както и от Фед и големите банки на Уолстрийт?

(УМ): Не официална, за която да знам?

Виждал съм много малко, постепенно приемане на едно от моите предложения: нуждата от плаващ международен курс на обмяна, за да може да се постигне пълна заетост.

I’ve seen a too gradual acceptance of oneof my proposals,the need for floating fx policyto be able to sustain full employment.

3. (КП): Преди две седмици в БГ излезе съобщение, че Върховен съд в един от щатите в САЩ е разрешил среброто да се ползва като разменен инструмент, наред с долара. Верен ли е този факт и как биха го коментирали?

(УМ): Аз също си спомням това, но въобще не го виждам от някаква значимост. Вече е законно да има такива обмени на всички стоки и услуги, стига да са платени съответни данъци, базирани върху съответни стойности.

I recall that as well but see it as no consequence whatsoever, It is alreadylegal to have such exchanges with any goods or services, provided appropriate taxes are paid based on,values.

4. (КП): В коя страна извън САЩ се проявява най-голям интерес към ММТ? И с какво една дискусия в малка България може да допринесе за популяризирането на тази теория.

(УМ): Италия, благодарение на усилията на журналиста Паоло Бернард.

Italy, due to the efforts of journalist PaoloBarnard

(КП): И с какво една дискусия в малка България може да допринесе за популяризирането на тази теория.

(УМ): Ще можем да знаем само след това.

We will only know that after the fact.

5. (КП): Аз лично не съм сигурен доколко едно евентуално преминаване към независим, фиатен лев ще срещне разбиране и подкрепа от ЕС, ЕК и ЕЦБ! Може ли да се коментира и този въпрос?

(УМ): Ще трябва да бъде базиранo на модела на Великобритания, която е член на ЕС със своя независима валута.

It would have to be based on the UK model of an EU member with its own independent currency.

Без категория

УДЪЛЖАВАНЕ СРОКА ЗА УЧАСТИЕ В КОНКУРС „МЛАД ИКОНОМИСТ“

13 Сеп. , 2013  

УС на СИБ удължава срока за участие в конкурс „Млад икономист 2013г.“ до 30 септември т.г.

Световна икономика

ИЗЛИЗА ЛИ ОТ РЕЦЕСИЯ СВЕТОВНАТА ИКОНОМИКА?

6 Сеп. , 2013  

Въпросът е спорен. Според последните информации от Еврозоната и САЩ, рецесията вече се преодолява. Основание за този извод дава лекото покачване на темповете на икономически растеж в развитите страни през последните месеци.

Както се вижда от публикувания по-долу анализ,това твърдение е най-малкото спорно. Ако се приложи по-различна метрика, включваща индикатори за равнище на заетост, безработица, доходи, неравенство и др., излиза, че рецесията се преодолява за 5% от населението на САЩ. За останалите 95% тя не е прекъсвала след 2009 г.

Експертни мнения

Предложения за Преодоляване на Кризата в България чрез баланс на активите.

3 Сеп. , 2013  

До: Председателя на НС – Михаил Миков

На Ваш изх. № ПГ-3194-В-41/21.08.2013

ОТНОСНО: Предложения за Преодоляване на Кризата в България чрез баланс на активите.

Уважаеми г-н Михаил Миков,
Благодаря много за Вашия учтив отговор ПГ-3194-В-41/21.08.2013 на нашето писмо от 20.08.2013.
Хубаво е, че се приема тезата, че кризата в страната се дължи на дефицит на интелектуален капитал в икономиката, който дефицит е породен от законова дискриминация и е изразен в огромен дисбаланс на отношението на активите ДНМА/ДМА. Повече за дисбаланса на активите може да се види на линка  http://capitalbg.wix.com/capital#!-/c21v1.

Освен Вас, уважаеми г-н Миков, по същия начин мислят и други активни българи (за сега 86 % от провеждащо се проучване) съгласно линка:  http://www.news359.bg/2013/08/24/smyatate-li-tche-u-nas-ima-diskriminatsiya-spryamo-intelektualniya-potentsial-na-natsiyata/ Навярно по същия начин мислят и 3-4 милиона родители, баби, дядовци, роднини и близки на интелигентни български емигранти.

Във връзка с Вашите намерения за внасяне на предложенията ни за проучване и анализ, моля да се информирате, че тези предложения се разглеждаха от политици и експерти от предното и сегашното правителства повече от година. Не се намери отрицателен мотив до момента, което е нормално, след като Германия, Англия, САЩ, Япония и др. държави ползват подобни подходи, осъществени от успешни политици. Въпреки че не се взе отношение до момента, не допускам умишлено дискриминационно отношение към интелектуалния капитал, защото наличието на такова би било квалифицирано, като културен геноцид, състоящ се от харчене на огромни обществени разходи за образование на подрастващите, за да бъдат те лесно асимилирани от чужди икономики. По-скоро смятам, че това е наследствена грешка на прехода от социалистическото ни минало и грешката може да се поправи, след като всички с единомислие я осъзнаваме.

По тези причини е време веднага да се пристъпи към следните практически действия:

1. Въвеждане на предложенията по европейските оперативни програми, за което доколкото е известно, не е необходимо разглеждане в НС. Това са така наречения ПАКЕТ ПРИНУДИТЕЛНИ МЕРКИ, съгласно Приложение 1 с цел възстановяване на националния капитал. Тези мерки могат да се приложат по ОП РКБИ и други програми незабавно, преди да е започнал следващия програмен период, за да има време да се подготвят бъдещите кандидат – бенефициенти. Релевантния министър може да се само-сезира от настоящото писмо.

2. Успоредно с действията по т. 1, предлагам наши Експерти да участват през втората или третата седмица на септември тази година за обсъждане и приемане на текстовете, съгласно Приложение 2, за ПАКЕТ СТИМУЛИРАЩИ ЗАКОНОДАТЕЛНИ МЕРКИ. Тези текстове постигат същите цели, както текстовете от Приложение 1, но са в о обхвата на ЗОП. Тъй като повече от година (най-вероятно поради липса на капацитет в предходното правителство), се бави старта за балансирането на активи, се рискува провокиране на недоволство в обществото, стачкуващите и европейските партньори и създаване на ненужно допълнително напрежение. В тази връзка предлагам да се доверите на доказани Експерти от Клуб „ИнКо“, предложенията на който клуб са подкрепени от признати дейци на науката и техниката, на художествено-творческата интелигенция, ерудити и видни общественици.

Действията по т. 1 и 2 на настоящото писмо за балансиране на национален капитал чрез ДНМА следва да са национален приоритет, да се заложат в национална доктрина, което полезно дело предвиди за септември 2013 депутатката Татяна Буруджиева. Бихме й помогнали, ако има нужда от консултации.

В очакване на положително развитие и реални стъпки във взаимно желаната посока, оставам
С уважение,
Инж. В. Стефанов
Приложения:
1. ПАКЕТ ПРИНУДИТЕЛНИ МЕРКИ по отношение на европейското финансиране – 1 стр.
2. ПАКЕТ СТИМУЛИРАЩИ ЗАКОНОДАТЕЛНИ МЕРКИ по отношение на ЗОП и ЗКПО – 1 стр.

Промяна в обстоятелствата публикуваме на линка  http://capitalbg.wix.com/capital#!untitled/c2fx

–––––––––––––––––––––––––––––-

Приложение 1

ПАКЕТ ПРИНУДИТЕЛНИ МЕРКИ
По отношение на европейското финансиране

1. Кандидатите за финансиране по Европейски програми да са обучени за икономическите и юридически ползи от вписване на ДНМА в капитала.

2. Бенефициентите по Европейски програми да са участници в схема за финансиране на разходите за повишаване на капитал на база ДНМА.

3. На бенефициенти по Европейски програми да се постави минимален праг на ДНМА в капитала на дружеството.

Цели се:
a) Използване на Евро-фондовете за възстановяване на отсъстващия паричен еквивалент – капитал от ДНМА.
b) Създаване на конкурентна среда за МСП по ОП

––––––––––––––––––––––––––––––––

Приложение 2

ПАКЕТ СТИМУЛИРАЩИ ЗАКОНОДАТЕЛНИ МЕРКИ
По отношение на ЗОП и ЗКПО

1. При избор на изпълнител по ЗОП, в зависимост от спецификата на поръчката, възложителя поставя изискване за съотношението на ДНМА/ДМА в капитала на кандидатите за поръчката. (ЗОП в момента се обсъжда в НС)

2. При увеличение на капитал на база ДНМА, с размера на намаления данък по чл. 54 от ЗКПО, се сформира Фонд за Разплащане с Авторите на Интелектуална и Индустриална Собственост, с която е увеличен капитала на съответното дружество. (ЗКПО в момента се обсъжда в НС)

3. Да се ускори възвръщаемостта на инвестиции в ДНМА, като се увеличи амортизационната норма и се въведе диференциация на ДНМА, както например е в Япония, съгласно линка http://capitalbg.wix.com/capital#!-/c21v1 . (ЗКПО в момента се обсъжда в НС)

4. Юридическо лице, което увеличи годишно с над 15% капитала си чрез ДНМА се освобождава от данък за период от 1 година от датата на влизането на увеличението в сила.

Цели се:
a) Възстановяване на отсъстващия от икономиката паричен еквивалент ДНМА
b) Създаване на конкурентна среда за МСП по ЗОП

29.08.2013

Форуми на СИБ

МЕЖДУНАРОДНА КРЪГЛА МАСА 29 август

2 Сеп. , 2013  

Международна КРЪГЛА МАСА

„Развитие на кооперативното движение в Европа”

Развитието на кооперативното движение, в частност развитието на кредитните кооперации по света в светлината на световната криза е нееднозначно и утвърждава резистентността на кооперативните принципи от негативни икономически сценарии и развития.

При липсата на законодателство в България (1989-2013г.) в областта на кредитните кооперации, съвсем естествено беше членовете на БАККОБ да търсят варианти за кредитната си дейност като акционерни дружества, вписани в кредитния регистър на БНБ. Това беше единствения начин за продължаване на дейността на кредитните кооперации – възможни само като взаимоспомагателни каси по действащото законодателство.

Този генезис позволи на кредитните кооперациите и кредитните кооперативни съюзи да работят като бизнесмрежи заедно с новосъздадените акционерни дружества. В своята дейност те прилагат кооперативните принципи на развитие и функциониране с достойнствата на взаимопомощта, взаимната изгода, липсата на спекулации и високорискови действия.

Основно предимство на тези кооперативни бизнесмрежи в България е, че кредитират местния бизнес и местни проекти при контролиран от надзорната институция риск.

Това безспорно е Първата линия на поведение на кооперациите в България, която показва, че и без законодателство, ако се прилагат кооперативните принципи за изграждане на Бизнесмрежи от типа “съюз” могат да се постигнат добри резултати.

Втората линия на поведение е да се осигури рефинансиране на тези кооперативни образувания. Идея на БАККОБ е през 2014г. да се организира Конференция на международните кооперативни банки, на която да се инициира създаването на фонд за рефинансиране. Това би довело и до законодателни инициативи за хармонизиране на нашето с европейското законодателство по кооперативна линия.

Основни теми:

„Българска асоциация на кооперативните кредитни организации и бизнесмрежи” (БАККОБ) – Развитие.”

Лектор: Д-р ик. Петър Нейчев – Председател на УС на БАККОБ, Зам. Председател на „Съюза на икономистите в България”, Председател на Фондация „Международен Институт за Изследване на Кооперациите”, Председател на „Интернет кооперация Популярна Каса”.

Д-р ик. Петър Нейчев е автор на книгите „Банковите кризи”, в която се разглеждат причините за банковите кризи по света и специфичните особености на банковата криза в България през 1996г. и „Популярните банки”, в която на едно място са събрани различните направления при възникването на кооперативните кредитни организации, представянето им по света и в България, както и идеи за развитието на тези структури в условията на интернет и новата българска действителност;

Кооперациите и социалната икономика.

Лектор: проф. дфн Кръстьо Петков – виден българскиучен, политик и обществен деятел, Председател на Съюза на икономистите в България, Председател наОбединения блок на труда,Народен представителв39-то Народно събрание, Председател на КНСБ (1990-1997),Член на Българската социологическа асоциация и на Изследователския комитет по социология на труда.

Проф. дфн Кръстьо Петков е участвал в университетски програми и семинари в САЩ – в университетите в Мичиган, Бъркли, Дюк и др.

Развитие на кооперативното движение в Европа.

Лектор: проф. д-р Детлеф Кухенбекер, Германия – Управляващ Директор на Outplacement Company, Независим консултант на KIC Integral Consult – компания придружаваща мениджмънта на предприятия и създатели на политически решения. Във фокуса на вниманието му стоят етични и стратегически решения, които водят до интегрална цялост. Член е на Световния етичен форум. През април 2013г. изнася доклад на тема „Създаване на култура за борба с корупцията. Активното гражданско общество в България и в Европа” в рамките на конференция за превенция на корупцията при използване на европейските структурни фондове с оглед взаимоотношенията на България и ОЛАФ.

Дискусия на участниците в кръглата маса.

Организатор:„Българска Асоциация на Кооперативните Кредитни Организации и Бизнесмрежи” (БАККОБ). Асоциацията е с 15 годишна история в кооперативното дело и обединява кредитни кооперации и кооперативни съюзи в страната, като ги представлява и защитава интересите им. Фокусът на всяка дейност на асоциацията е насърчаването на всеки отделен член за неговите икономически нужди като частник или предприемач. БАККОБ е с отворени врати за всеки, който споделя кооперативните принципи и прилагането им в бизнеса. Членството е доброволно.

През 2012 год. по решение на общото събрание, БАККОБ разшири основните си цели в насока – изграждане на кооперативни бизнесмрежи в България.

Контакти: е-mail: bakkob.office@gmail.com

бул. “Христо Ботев” 27А, Пловдив 4000

тел.: 0882 933555; 032 586019

Facebook: Българска асоциация на кооперативните кредитни организации и Бизнесмрежи

Съорганизатори:

www.atlasfinance.bg

www.atlasnet.bg

www.b4bg.com

„Атлас Финанс” АД – Финансовата институция, която е наследник на дейността на небанкова финансова институция с над 15 години история на паричните и капиталови пазари. Дружеството предлага финансови консултации и услуги за корпоративни и частни клиенти. „Атлас Финанс” АД е инициатор за създаване на „Бизнесмрежа за българите по света” (БмБС), чиято основна цел е постигане на икономически растеж и по-висок стандарт на българската общност по света. Практическото средство за реализиране на бизнес целите на БмБС е Българската Бизнес Платформа – b4bg.com.

www.bgeconomist.bgСъюз на икономистите в България – Неправителствено, неполитическо, творческо-професионално сдружение с нестопанска цел. Съюзът организира и провежда на макро – имикро-равнищемероприятия за разкриване на възможности за ускоряване икономическото развитие на страната, отраслите и фирмите с цел осигуряване на трайни и ефективни икономически и социални резултати.

www.fiicr.eu – Фондация „Международен институт за изследване на кооперациите” – Учредена през 2005 г. с основни цели: Изучаване и разпространение на международния опит в сферата на финансовите кооперации и бизнесмрежите в Интернет; Провеждане на научни изследвания за използване възможностите за кредитни кооперации; Разработване на предложения за законодателни инициативи в тази област; Обучение на кадри за кредитните кооперации; Изработване на ефективна структура и модел на финансовите кооперации и функциониращи бизнесмрежи в България; Осъществяването на необходимите контакти с обществени организации и административните органи на различно ниво.

Форуми на СИБ

Развитие на кооперативното движение (включително кредитните организации) в Европа и света (Обзор за срещата на БАККОБ)

2 Сеп. , 2013  

Последствията на кризата се преодоляват с различни средства и различна динамика в различните региони.

Последиците от световната финансова криза, започнала през лятото на 2007 г. на пазара на ипотечни кредити за хора с по-ниска от нормалната кредитоспособност в САЩ и достигнала своя апогей с банкрута на една от водещите инвестиционни банки Lehman Brothers през септември 2008 г. и от последвалата я рецесия, както и от кризата с държавния дълг в страните на Еврозоната от пролетта на 2010 г. се преодоляват в отделните части на света с различни средства и с различна динамика. Докато динамиката в растежа на американската икономика бавно, но последователно нараства, Европа се намира в рецесия. С решителни законодателни промени и икономически мерки САЩ успяха да оздравят своята банкова система и икономическите сектори, най-силно засегнати от кризата като пазара на недвижимости и автомобилната промишленост. Така например, една от водещите банки Bank of America получи държавна помощ под формата на капитал в размер на 50 млрд. долара през есента на 2008 г. Пет години по-късно, само за второто тримесечие на 2013 г. банката реализира чиста печалба от 3,6 млрд. долара, като курсът на нейната акция нарасна с 320 процента в сравнение с най-ниското му ниво през 2009 г. Също така 50 млрд. долара получи и автомобилният концерн General Motors. Компанията беше национализирана и междувременно приватизирана. През второто тримесечие на 2013 General Motors реализира чиста печалба от 1,3 млрд. долара. Пазарната капитализация надхвърли 50 млрд. долара. Предвиждат се инвестиции в Европа за 4 млрд., в Китай за 11 млрд. и в САЩ за 16 млрд. долара в периода до 2016 г. Това са само два примера на успешна икономическа политика. Каквото и колкото критично да се говори и пише за американската икономика в Европа, тя остава да бъде най-иновативна не само по отношение на технологии и продукти, но и по отношение на инструментите на икономическата политика. Това, че държавният дълг експлодира е нещо съвсем второстепенно и е обект повече на вниманието на европейски анализатори, отколкото на американските политици. Разпадането на финансовата система и икономика на водещата икономическа сила в света трябваше да бъде спрян. Администрацията на президента Обама се справи блестящо с тази гигантска народостопанска задача. За съжаление в Европа липсва не само политическата воля, но и механизмът за бърза реакция на икономическите проблеми. Европейската интеграция е все още в зародишна фаза.

В европейския банков сектор тиктака часовниковият механизъм на бомба, съществуването на която европейските политици с всевъзможни средства се опитват да прогонят от своето съзнание.

В Еврозоната има около 6400 банки, чиито активи са около два пъти и половина по-големи от брутния вътрешен продукт на страните-членки. Само на балансите на т.н. „лоши банки” /банки-болници/ се намират т.н. токсични неликвидни ценни книжа /в по-голямата си част структурирани с помощта на секюритизацията продукти, емитирани в САЩ/ за около 1 трилион евро /1000 млрд./. В балансите на банките са също така „скрити” 760 млрд. едро лоши кредити. Само в Германия, считана за страната в Европа с най-солиден банков сектор обемът на неликвидните активи и лошите кредити е около 600 млрд. евро. Лошите кредити в испанските  банки са за повече от 200 млрд., на  италианските  повече от 130 млрд. Според едно съвсем ново проучване на Royal Bank of Scotland обемът на проблематичните активи в балансите на европейските банки надхвърля 3,2 трилиона евро /3200 млрд./! Само за 2012 г. рисковете в европейската банкова система са нараснали с 375 млрд. евро.

За какъв край на финансовата криза може да става дума, когато Еврозоната е изложена на такъв риск? Може ли някакъв стабилизационен механизъм да предотврати избухването на бомбата?

Посткомунистическа Европа не може да акумулира капитал и е на „инвестиционни патерици”.

Нова, обединена Европа, и преди всичко страните от Еврозоната, макар и със значително закъснение, нанесло за съжаление не малко щети на икономиките на страните от периферията /Гърция, Ирландия, Португалия, Испания и Италия/, успя да разработи и внедри един надежден механизъм за подкрепа на страните, заплашени от опасността да не могат да рефинансират своя държавен дълг и по такъв начин да успокоят международните пазари. Политиката на икономии, на рязко съкращаване на бюджетните разходи, довела до рязко покачване на безработицата, особено сред младежта и до формирането на взривоопасен социален потенциал, проявяващ се в стачки и гражданско неподчинение и водещ до подронване на създавания с десетилетие социален мир не само не води до овладяване на държавните финанси, но се явява и основна пречка за икономическия растеж. По всичко личи, че политиката на т.н. „тройка” не е достатъчно добре обмислена и политиката на поставяне на неизпълними условия пред правителствата само усложнява и така критичното развитие на страните в европейската периферия.

Проблемите в периферийните страни като че ли обаче отклоняват вниманието от проблемите на Централна и Източна Европа. След премахването на комунистическите режими новият политически елит /в по-голямата си част формиран сред реформаторски мислещи комунисти и оцелели от репресиите представители на консервативни и либерални партии от времето преди установяването на комунистическите режими/ започна в духа на новите либерални теории едно стихийно и хаотично, без всякаква подготовка преобразуване на икономиката, станало известно като „шокова терапия”. „Шоковата терапия” доведе не до преобразуване, а до частична, а в някои страни като България до почти пълна деиндустриализация на икономиката и по този начин до подкопаване на нейните икономически основи. Либерализацията на външната търговия и премахването на контрола върху движението на капитала доведе до разрушаване на основите на нискоконкрентното селско стопанство, до овладяване на системата на вътрешната търговия от международни търговски вериги, до преминаването на финансовия капитал, особено на банковия в чуждестранни ръце. С други думи, преструктурирането на някогашната планово организирана социалистическа икономика доведе до създаване на икономическа структура, неспособна да акумулира достатъчно капитал, за да прави необходимите инвестиции като условие за икономически растеж. В повечето от страните на Централна и Източна Европа, и особено в България, стопанските образования не могат да генерират капитал и са зависими от банков кредит /надеждите, че фирмите ще могат да набавят необходимите си средства на капиталовия пазар чрез емисия на акции и дългови инструменти се оказа една голяма илюзия; капиталовите пазари в Централна и Източна Европа са „пародия” на капиталов пазар/. Банките обаче се намират в чужди ръце, те са дъщерни фирма на западни банки. Западните банки обаче все още не са преодолели последствията на финансовата, икономическата и кризата с държавния дълг. Затова възможностите на банките в Централна и Източна Европа да предоставят на бизнеса необходимия кредитен ресурс са ограничени, а желанието на техния мениджмънт да отворят „кредитния кран” не особено голямо. Защото източноевропейските фирми имат не само проблеми със собствения си капитал и се нуждаят от банков кредит, но все още не могат да се утвърдят в новата пазарна среда и използват неефективно ресурсите, с които разполагат. А това означава, че вероятността да обслужват банковите си кредити не е особено висока. Затова и западните банки избягват да се подлагат на такива рискове.

Ако се разгледа една австрийска банка – Райфайзенбанк, създадена по кооперативните принципи, в последствие, модифицирана като акционерна се наблюдава нееднозначно развитие по време на кризата.

Raiffeisen Bank International /RBI/ е банката, която заема второ място по обема на своите операции в Централна и Източна Европа след италианската UniCredit /италианците са представени на пазарите в региона чрез своята австрийска дъщерна банка Bank Austria/. RBI има дъщерни банки в 15 посткомунистическите страни. След години на експанзия, подпомогната частично и от австрийската държава, която от пролетта на 2009 г. дори участва с 1,75 млрд. в капитала на банката без право на глас, банката е изправена пред необходимостта да преструктурира своята дейност, да се реорганизира и да увеличи своя капитал като съкрати разходите. RBI има огромни проблеми в Унгария, Украйна, Казахстан, Словения и по всяка вероятност в България /през 2012 дъщерната банка е реализирала печалба от само 4 млн. лв след печалба от над 50 млн. през 2011; за първото полугодие 2013 Raiffseisenbank Bulgaria е реализирала дори загуба, която до края на година се очаква да нарасне значително/. В тези страни банката работи на загуба. Надеждата за високи печалби като че ли поотлетява. От 2008 г. насам броят на заетите в Унгария е намалял от 4000 на 2770, в Румъния от 7000 на 5250. В Украйна персоналът е съкратен с 22%, в Сърбия с 21%, в България с 17%, в Босна и Херцеговина с 15% и в Хърватско с 12%. Предвижда се съкращаване на персонала в Чехия. От 15 страни в момента RBI ще се концентрира в бъдеще на Русия, където банката реализира почти половината от своята печалба, на Полша, Чехия, Словакия и Хърватска. Такава радикална промяна в политиката на банката, която е пионер в овладяването на банковите пазари в Нова Европа е най-силното доказателство за това, че Централна и Източна Европа отдавна са престанали да се разглеждат като нов „Клондайк” за западните банки. Икономиките на посткомунистическите страни са слаби и рисковете по кредитирането са станали почти неприемливи за тях. Единственият изход е или съкращаване на обема на операциите или просто напускане на съответния пазар, страна.

За да отговорят на изискванията за капиталова адекватност в съответствие с новото рамково споразумение Базел III, австрийските банки следва да увеличат собствения си капитал до 2017 г. с около 17 млрд. Това е една непосилна задача. Затова за да решат капиталовия си проблем банките следва да намалят своите рискови активи Това е възможно само след сериозно съкращаване на обема на операциите в Централна и Източна Европа.

Наблюдава се нова динамика в европейското банково дело. Това са примери, че при излизане от кооперативните принципи на развитие създадените т. нар. „коопбанки” – Райфейзенбанк и Фолксбанк попадат в същата кризисна ситуация като акционерните банки. Това трябва да се има  предвид  и при развитието на кооперациите от БАККОБ, които се развиват като акционерни фирми.

Редица западни банки напускат Украйна, Сърбия, Хърватска, Словения, дори Русия. 

Достатъчно е да се хвърли един по-задълбочен поглед върху експозициите на западните банки по отношение на банките в Централна и Източна Европа, за да се улови тенденцията на намаляване на финансирането на дъщерните банки в региона от страна на банките-майки. От средата на 2008 г. до средата на 2013 г. тези експозиции са намалели със 130 млрд. евро. С други думи, банките-майки са намалили рефинансирането на своите дъщерни банки в Централна и Източна Европа с тази сума, която предвид оскъдността на национален капитал е от изключително голямо значение за икономическия растеж в региона.

За средата в която се развиват кредитните кооперации от БАККОБ е особено важен изводът, който можем да направим сега – 2013 година: Продажбата на банковите активи в посткомунистическите страни на западни банки се оказа национално безотговорно решение.

С решението за отваряне на националните банкови пазари за потентния западен капитал политическият елит целеше да се избегне повторение на т.н. трансформационни банкови кризи, сполетели икономиките на почти всички посткомунистически страни в началото и средата на 90-те години на миналия век. На пръв поглед като че ли целта беше постигната. Но това не е съвсем така. Първо, дъщерните банки на западните банкови концерни се превърнаха в канал за проникване на банкови и финансови кризи отвън, както това много нагледно се прояви по време на банковата криза. Фактическото прекратяване на функционирането на междубанковия пазар след банкрута на Lehman Brothers доведе до сериозни  проблеми на банките по отношение на тяхното рефинансиране. Това от своя страна предизвика прехвърляне на  значителна по обем ликвидност от Централна и Източна в Западна Европа, което не можа да се преодолее дори и след влизането на „Виенската инициатива” в сила. Свободната ликвидност от Централна и Източна Европа беше използвана за подобряване на ликвидността на  банките-майки, а не за кредитиране на фирмите. Посткомунистическите страни се оказаха автоматично част от скачени съдове, без да имат възможност да оказват каквото и да е въздействие върху банковия сектор. Второ, с пълното пренебрегване на необходимостта от формиране на национален капитал, и преди всичко в сферата на финансите, националните икономики бяха направени напълно зависими от кредитната дейност на западните банки. Нито една западна банка в Централна и Източна Европа не преследва целта да задоволи търсенето на кредити, а постигането на определена възвращаемост на инвестирания капитал. Парадоксално, но факт е, че в нито една западна европейска страна банковият сектор не е доминиран от чужд капитал, както това стана в Централна и Източна Европа. Ако се погледне структурата на собствеността на повечето банки в Западна Европа не може да не направи впечатление сериозното акционерно участие на индустриалния капитал. Нито един от застъпниците за продажбата на банковите активи в посткомунистическите страни на западните банки и досега не може да представи сериозни аргументи за пълното отсъствие на национален индустриален капитал в банковия сектор. Трето, западните банки в Централна и Източна Европа в стремежа си да избегнат валутния риск предлагаха масово кредити в чуждестранна валута /швейцарски франк, японска йена, евро, долар/. В резултат на обезценяване на националните валути се стигна не само до необслужване на голяма част от кредитите, което се отразява драматично върху балансите на банките, но превърна милиони кредитополучатели /частни лица и фирми/ в длъжници и по този начин ги отстрани от икономическия живот, което в крайна сметка в резултат на намаленото потребление и липса на инвестиции спъва икономическия растеж.

В България продажбата на банковите активи се осъществи паралелно с недопускането на възможността за възраждане на системата за кооперативен кредит, което още повече ограничи възможностите на финансиране на икономиката.

Провалилият се политик Иван Костов и провалилият се централен банкер проф. Вълчев решиха, че кредитните кооперации, и по-точно популярните банки са „финансови пирамиди” и решиха, че в българския капитализъм, в българския модел на пазарно стопанство няма място за тях по подобие на решението от 1986г., командитните дружества да не се включват в Указ 56, защото внасяли лошия привкус на „командване”, а ставало дума за разгръщане на социалистическата инициатива чрез нови форми на стопанска дейност …

С други думи, група непросветени и късогледи български политици и псевдоикономисти, натрупали опит с пазарната икономика в качеството си на туристи и купувачи на сувенири в бляскавите магазини на западните европейски столици подписаха „смъртната присъда” на българските кредитни кооперации, играли огромна роля по време на капиталистическото развитие на България до края на Втората световна война. В предприсъединителния процес и преговорите за членство на България в Европейския съюз беше пропуснат огромния шанс да се даде възможност за възраждане на кооперативния кредит, за което огромна вина носи и сегашното ръководство на БНБ. Вместо да бяха възродени българските кредитни кооперации, години наред се правят някакви смешни опити за създаване на схеми за микрофинансиране, използвани предимно от малцинствени групи в западните държави за преодоляване на т.н. „социална ексклузия”. Едва ли в близките години ще се формира такъв политически елит в България, който да прояви политическа воля и промени банковото и кооперативно законодателство, за да може исторически най-успешната форма за акумулация и концентрация на разпилени финансови ресурси с цел кредитиране на стопанската дейност на нейните членове да се легитимира като финансова институция в България.

Кооперативните банки, наред със спестовните банки се оказаха значително по-жизнеспособни от своите конкуренти по време на кризата.

С изключение на централната банка на австрийските популярни банки Oesterreichische Volksbanken AG и търговската и инвестиционна банка на френските популярни и спестовни банки NATIXIS, които оцеляха благодарение на намесата на държавата /първата по пътя на одържавяване, втората чрез държавна помощ под формата на капитал и кредит/ кооперативните банки по света почти не пострадаха от финансовата криза, рецесията и кризата на държавния дълг. Защо кооперативните банки се оказаха така резистентни на кризата и оцеляха? Причините са в техния бизнес-модел. Кредитните кооперации, независимо от многобройните различия между техните видове и национални особености, са:

сравнително малки по обема на активите финансови институти /изключение съставляват техните регионални или централни банки/, осъществяващи своята дейност в традиционните сфери на банкова дейност – предоставяне на кредити за оборотни средства и инвестиционни цели и приемане на парични депозити предимно от своите членове и осъществяващи своята дейност обикновено на сравнително малка територия /село, град, район/;

малкият размер на дейността дава възможност за по-голяма обозримост както на стопанската дейност, така и на членската маса и другите клиенти, което в крайна сметка води до преодоляване на значителна част от информационната асиметрия между кредитор и длъжник и по такъв начин позволява по-добра оценка на риска и определянето на неговата цена /това обяснява сравнително ниския относителен дял на лошите кредити в портфейла на кредитните кооперации/;

взаимоотношенията между кооперацията и нейните членове са значително по-активни отколкото между обикновена банка и нейните клиенти. Изключително важният принцип на съвременното банкерство „Опознай своя клиент” се реализира много по-лесно в една кредитна кооперация, отколкото в една обикновена банка. Това облекчава целия кредитен процес – от оценката на кредитоспособността до момента на връщане на взетия кредит;

основните кредитополучатели на кредитните кооперации са част от местната икономика и като правило /с изключение на строителството и в по-малка степен на туризма/ не са толкова силно изложени на конюнктурен риск като следствие на цикличността на икономиката, което обяснява и сравнително слабия рисков профил на техния кредитен портфейл; 

кредитните кооперации почти не търгуват с финансови инструменти за собствена сметка и водят сравнително малки търговски книги, предимно за инвестиционните нужди на техните клиенти. Затова те не са изложени на големи пазарни рискове и необходимостта от постоянна преоценка на значителна част на техните активи е малка /както е известно, по време на банковата криза една много сериозна причина за огромните загуби на банките беше тяхното сериозно  въвличане в търговията с високорискови финансови инструменти за собствена сметка, което при много банки подрони капиталовата им база и стана причина за техния фалит/;

кредитните кооперации почти не са въвлечени в презгранични операции и по такъв начин не са изложени на пазарните рискове /лихвени, валутни, курсови и т.н./ на международните пазари;

кредитните кооперации имат сравнително ограничен достъп до междубанковия пазар /повечето от тях нямат рейтинг, което е важна предпоставка за участие в този пазар/ и поради това се стремят не само да поддържат едно сравнително ниско съотношение между раздадените кредити и приетите депозити, но и сравнително висока ликвидност на активите. Това ги прави сравнително независими в условията на ликвидна криза от състоянието на междубанковия пазар, който, както последната криза показа, може лесно да „пресъхне”;

не на последно място следва да се спомене и демократичния характер на кооперациите, проявяващ се не само в принципа на „един член – един глас”, но и в механизма на функциониране на на кооперацията, опиращ се на еднопосочност на интересите на членовете и ръководството, нещо което в условията на едно акционерно дружество е невъзможно поради разнопосочеността на интересите между капитала-собственост и капитала-функция, между акционерите и мениджмънта.

Банковият бизнес е в процес на сериозна метаморфоза, което създава реални възможности за възраждане на кооперативните идеи при наличието на политическа воля.

Може би най-важният извод, който политическият елит в Америка и Европа направи като следствие на финансовата криза е, че по-нататъшната приватизация на печалбите на банките и социализацията на техните загуби може да взриви социалния мир и трябва да бъде избягната.

Въпреки уверенията за възстановяване на пазарния принцип на селекция в банковия сектор, едва ли ще се намери политик в света, който не е склонен да подкрепи всякаква възможна форма за държавна подкрепа на изпаднала в затруднение банка. С други думи, банките ще бъдат спасявани и в бъдеще с пряката и непряка намеса на държавата. Социализацията на загубите ще продължи в една по-приемлива от обществото форма, а именно чрез участие на вложителите в покриване на загубите. В Швейцария се подготвят вече законодателни инициативи в тази насока. Това ще повиши конкуренцията между банките за привличане на вложители, но социализацията ще остане в една по-завоалирана форма.

В заключение, развитието на кредитните кооперации по света в светлината на световната криза е нееднозначно, но и утвърждава резистентността на кооперативните принципи от негативни икономически сценарии и развития.

Нещо съвсем естествено беше при липсата на законодателство в България (1989-2013г.) членовете на БАККОБ да търсят варианти за кредитната дейност, като акционерни дружества, които да се регистрират в кредитния регистър на БНБ. Така се продължи дейността на кредитните кооперации – възможни само като взаимоспомагателни каси по действащото законодателство.

Този генезис позволи на кооперациите и кооперативните съюзи да работят като бизнесмрежи, заедно с новосъздадените акционерни дружества. В своята дейност те прилагат кооперативните принципи на развитие и функциониране с достойнствата на взаимопомощта, взаимната изгода, липсата на спекулации и високорискови действия.

Основно предимство на тези кооперативни бизнесмрежи в България, е че кредитират местния бизнес и местни проекти при контролиран и надзираван риск.

Друг пример на Бизнесмрежа, създадена на кооперативни принципи бе развитието на „Популярна каса-95” АД като инвестиционен посредник и доставчик на други финансови услуги – Forex, търговия с ценни книжа и др. Започвайки като провинциален инвестиционен посредник, лицензиран от КФН, съумя за 2-3 години с помощта на законни средства – договори, одобрени от Комисията да изгради Бизнесмрежа. В нея участваха 22 юридически лица, повечето кооперации и функционираше в конкуренция на най-големите в България. „Популярна каса-95” АД достигна до 5 място в класацията на в-к „Банкеръ”. Постижението беше невероятно и предизвика реакцията на „мутри” и задкулисие.

Това безспорно е Първата линия на поведение на кооперациите в България, която показва, че и без законодателство, ако се прилагат кооперативните принципи за изграждане на Бизнесмрежи от типа съюз могат да се постигнат добри резултати.

Втората линия на поведение е да се осигури рефинансиране на тези кооперативни образувания. Засега възможен сценарий е да се търси партньорство на ЦКБ – например – банката, която обслужва над 6000 кооперации от ЦКС и ТПК. Ако БАККОБ организира през 2014г. една среща – Конференция на международните кооперативни банки и се постигне договореност за създаването на фонд за рефинансиране би довело и до законодателни инициативи за хармонизиране на нашето и европейското законодателства по кооперативна линия.

Само така би се стигнало до едно по-етично и по-социално банкиране в България и би осмислило съществуването на кредитните кооперации и БАККОБ.

П. Нейчев

29.08.2013