Съюз на икономистите в България

Д.Нинов, ст.н.с.,д-р по икономика

Уроците от Първия Общо-Европейски диалог Изток-Запад по проблеми насоциалната политика в обновяваща се Европа¹

Първият Общо-Европейски диалог Изток-Запад по проблемите на социалната политика в Източна Европа и тяхното отражение върху Европа като цяло се провежда в Хелзинки през април 1990 г. в изпълнение Решение от 1987 г. на регионалната среща на министрите, отговарящи за социалната политика на Европейските страни членки на ООН, САЩ и Канада. Организиран е непосредствено от Европейския център за политика на социално благоденствие и научни изследвания и Националния съвет за социално благоденствие на Финландия. В него вземат участие над 45 световно известнси и водещи научни работници, депутати и специалисти от 14 европейски страни, САЩ и Канада. Присъства и наблюдател от Китай.

В условията на настоящата Глобална финансова криза, прерастваща в икономическа, неговите уроци не само запазват, но придобиват още по-голяма актуалност и значимост. Това убеждание и надеждата, че те най-после ще бъдат чути от управляващия политически елит в България ни дава основание да публикуваме (за първи път)доклада на Д.Нинов от участието му като представител на България в този Първи Общо-европейски диалог Изток-Запад по проблемите на социалната политика в обновяваща и обединяваща се Европа след драматичните събития в края на 80-те години на миналия век.  

Обща информация за съдържанието на диалога в Хелзинки

В центъра на диалога и свързаните с него дискусии бяха събитията в Източна Европа и тяхното отражение върху социалната политика в тях и в Европа като цяло. И по-конкретно – основните предизвикателства пред социал­ната политика в Източна Европа в светлината на провежданата на Запад политика на „социално благоденствие”. Дискусиите се базираха на предварително подготвени доклади и анализи от Европейския Център и 17 световно известни научни и практически работници от западни и няколко източноевропейски страни. Между тях се открояват имената на професорите: Джон Милс от университета в Канада; Франсис Фокс-Пивън от САЩ; Жан Пиер Жаладе от Европейския институт за образование и социална политика в Париж; Джон Ейвин Колберг от Отдела по социология при университета в Берген, Норвегия; акад. Татяна Заславская и проф. Владимир Шубкин от АН на СССР; Роналд Уиман – от Националния Съвет за социално благоденствие на Финландия; Адриан Синфилд от Отдела за социална политика и

1.Сатията е пулбликувана в сп. „Панорама на труда”, бр. 10 / 2010 г.

социална дейност на университета в Единбург, Великобритания; Лаура Балбо от Камарата на депутатите на Италия. Това са учени и специалисти, които до голяма степен генерират новите идеи в областта на икономическата и социалната политика на Запад след Втората световна война и в момента. Те оказват съ­ществено влияние върху нея чрез своите публикации, участия в работни групи по различни социални програми, както и чрез подготовката на кадри в тази област.

1. Какви бяха основните теми и послания на участниците?

   Всички участници отбелязваха и подчертаваха, че :

   -„Основните догми на Сталинизма за „водещата роля на комунистическата партия, за еднопартийната система, за превъзходството на държавната собственост, за отричането на пазарната логика” и пр. са ”или изоставени от бавно променящите се реформистки партии, или пометени от народните движения”;

   – Пред Източна Европа се открива реална възможност и път „да се доближи близко или да се върне обратно в Европа”(из съображенията на Европейския център за диалога).

   В изложените многобройни факти и съображения се подчертаваше още, че : ” От дълги години страните от Западна Европа са въвлечени в засилване на интеграционните процеси, изграждането на единен пазар и гарантиране свободното движение на стоки, капитали, хора и идеи”; и че „сега, след събитията в Източна Европа, тези усилия едва ли могат да останат назависими от това, което става в Източна Европа”.

   Според западните учени : „ Идеята на Горбачов за изграждане на „Общ Европейски дом” вече е получила „заслужено признание” и сега изглежда ”много по-реална от когато и да било преди това”.В същото време предупреждават, че „новите начини за политическо и икономическо сътрудничество в Европа по необходимост добиха приоритет над социалните и хуманитарните въпроси. Но това е временно явление, което трябва да се преодолее”. Защото „бъдещето на нова и обновена Европа, бъдещето на народите в тази Европа зависи до голяма степен от системите и механизмите за ускоряване на социалната интеграция”; защото са убедени, че само при това условие ”сегашните тенденции към нарастваща враждебност, противопоставяне и разцепление могат да бъдат отслабени” и на тяхно място да се изградят и ” разширят все по-безконфликтни взаимоотношения на макро и на микро равнище в и между нациите и регионите”.

   Накратко, социалните въпроси и социалните политики трябва да заемат полагащото им се място в подготовката на бъдещето на Европа. „Тези социални политики – в противоречие с някои вече появили се тенденции в Европа – трябва да се изградят на основата на прогресивните традиции на Европа, вземайки предвид опита на Скандинавските страни“ и пряко или косвено – опита на всички останали европейски страни, САЩ и Канада.

   Специално внимание в дискусиите се отдели на следните пет въпроса, преценявани като особено важни за бъдещето на Европа:

   (а) Възможностите за изграждане на истински интегри­рана Европа, отчитайки твърде големите различия между отдел­ните страни.

   В тази връзка изрично се подчертаваше обстоятелството, че още сега „хармонизацията на социалните условия” се очертава като едно от най-трудните препятствия по пътя към интегрирана Европа”; че ”това е било така дори преди реформите в Източна Европа“, както и че послед­ните (предстоящите реформи в Източна Европа) „внасят допълнителни още по-големи трудности“.

   (б) Необходимостта от отчитане на безпрецедентните промени в Източна Европа при изграждане на взаимоотношенията между икономическата и социалната политика.

   В тази връзка Европейският център напомни и предупреди, че:

   – „твърде суровите условия на МВФ могат да подкопаят политическия консенсус относно необходимостта от системни радикални промени”;

   – „съществува опасност от „балканизация” поне на някои от страните в Източна Европа”, както и че „международният капитал може да пожелае да колонизира периферията” или ”да превърне някои от източно европейските страни в „заден двор” на обновена Европа”.

   (в) На необходимостта от специално обсъждане ”въздействието на идеологическия климат” върху „разпродажбата на едро на социалните ценности и постижения на бившите социалистически страни” и очертаваща се реална опасност в самите източноевропейски страни от тотален ”отказ от всичко, което социалната политика до сега е постигнала и от всички принципи, върху които тя се е градила”.

   (г) На опасността от ”подценяване проблемите на екологията”.

   (д) На опасността ”от усложняване на взаимоотношенията между икономическите, политическите и социалните въпроси на общественото развитие”.

   Тези предупреждения на Европейския център към представителите на страните от Източна Европа и свързаните с тях съображения определиха рамките и съдържанието на преобладаващата част от последвалите дискусии. Важно е и заслужава предварително да бъде отбелязано, че доминираше общото желание за обективност и достатъчна аргументираност, както и че липсваше каквато и да била следа от желание за конфронтация и политизация. В предва­рително разработените доклади и по време на цялата дискусия господстваха пряко или косвено основните проблеми, пред които са изправени новодемократизиращите се Източно-европейски страни – изграждането на бъдещия „Общ Европейски дом“.

   Когато се говореше за социалната политика и практика на страните от Западна Европа, то тези разговори и свързаните с тях дискусии имаха една постоянна насоченост: – Какво от опита на Западните страни, доколко и как може да се използва от държавите в Източна Евро­па ?

   Не липсваха сериозни и често повтаряни съображения и в обратната посока, а именно : – Какво от социалната политика и практика на източноевропейските страни в областта на социалното благоденствие трябва да се съхрани и вгради в бъдещата нова социална политика и практика на обновена и интегрирана Европа?

   В крайна сметка значително внимание се отдели на търсенето на една нова социална политика за обновяваща се Европа.

   Дискусията се проведе в четири сесии:

   Първата сесия бе на тема : „Променящото се лице на социална Европа: предизвикателство към политиката на благоденствието”;

   Втората сесия – на тема :”Ресурси и потребности: взаимоотношение между икономическа и социална политика”;

   Третата сесия – „Приоритети в политиките на благоденствието”;

   Четвъртата сесия – „Изводи от социалните политики в тър­сене на общоевропейски дневен ред”.

   Невъзможно е да се предаде цялото богатство от съдържанието на докла­дите и разискванията по засегнатите и дискутирани теми. Ще си позволя да очертая онези от тях, които доминираха и направиха най-силно впечатление на преобладаващия брой от участниците, включително и на мен.

2. Западните учени за реформата и проблемите на

   Европа след събитията в Източноевропейските страни

   Ще започна със становището на световно известния канадски професор Джон Милс, чиято предварителна задача е била да се запознае с програмите и материалите за планираните и провеждани реформи в Източноевропейските страни, както и да изрази своята оценка и становище по тях:

   „За външния наблюдател – каза проф. Джон Милс – източноевропейците в момента са в любовна афера с две идеи: демокрация и пазари”. Но „тези идеи и понятия се познават твърде ограничено – особено тяхната връзка и противоречия“. Затова проф. Джон Милс пояснява:

   -„Думата „демокрация” е един от онези термини, подобно на класа, свобода или равенство, които носят тежък концепционален товар в западната мисъл. Тя е възприемала различно значение през историческите периоди и може да бъде приписана на твърде разнообразни политически форми”. Той припомни мисълта на Маршал /1964 г./, според която „историята на демокрацията на Запад е история наакумулация на права-граждански, политичес­ки и социални”. Тези права са ”натрупвани /акумулирани/ бавно и в резултат на изключителна б о р б а”. Като пример за това посочи факта, че ” В повечето страни изби­рателното право на възрастните е постижение на неотдавнашен гроздобер“. За съжаление тези неща „често се забравят от някои кръгове,дори на Запад”. Към тях проф. Милс отправя следния упрек:

   „С гибелта на Сталинския тип държава сред някои кръгове на Запад стана модерно заключението, че историческата еволюция на демокрацията е достигнала своя край… Те считат, че с въвеждането на многопартийни избори в Източна Европа свършва историята на демокрацията, че тя е доведена до окончателно завършен вид. Лично аз смятам, че вярно е тъкмо обратното: че ние сме на прага на ново историчес­ко развитие на демокрацията, изходът от което най-вероятно ще доведе до нови форми и ново разбиране за нея”( курсива – Д.Н.).

   „ … Народите на Западна Европа днес отново са свободни да зададат фундаменталния въпрос за демократичния характер на техните собствени политически институции“.

   Отбелязвам тези думи на проф. Джон Милс, за да илюстрирамобщия дух и характер на диалога и дискусиите в Хелзинки. Истинско удоволствие за всеки творец.

   Що се отнася до „пазарите” проф. Джон Милс счита, че:„Очевидният провал на Източноевропейския експеримент с централизираното планиране разочарова всички и особено най-пламенните привърженици на социалистическата иконо­мика. И деловата преса на Запад изпадна в истинска еуфория, като третираше случилото се за чиста победа на капитализма над социализма. Драматичните събития в Източна Европа, поне за сега, отклониха вниманието на много хора от факта, че капитализмът на Запад също се намира в особен период, чийто изход ще има забележителен ефект върху бъдещата еволюция на демократичните политически Форми на Запад“.

   Проф. Джон Милс обръща внимание и на следния многозначителен и тревожен факт: „сред интелигенцията в Източна Европа любовта към пазарите е по-страстна в сравнение с любовта към демокрацията”; както и че „в любовта към демокрацията аз откривам специфичен /ограничен – Д.Н./ прочит на онова, което демокрацията всъщност означава – прочит, който е много по-близко до концепцията на класическия либерализъм, отколкото до значително по-развитата концепция за гражданското общество, характерна за края на двадесетия век“(курсива – Д.Н.)

   „ Онова, което ми се струва че се изпуска в повечето от дискусиите(има предвид дискусиите между интелигенцията и политиците на Източноевропейските страни – Д.Н. ), е …вътрешното напрежение и противоречия между стремежа към повече демокрация, от една страна, и стремежа към капиталистическите форми на организация на икономиката, от друга”.

   Според проф. Милс тези пропуски могат да се окажат „фатални“ за социалната сфера, социалното благоденствие и со­циалния мир в Източноевропейските страни. Те ”могат да задържат и дори да върнат назад равнището на живота в Източна Европа”, както и ”да улеснят стремежа на определени кръгове на Запад да ”балканизират” някои страни, да ги превърнат в „заден двор“ на Европа и по този начин да ги използват като „пример“ за последиците от сталинизма и реалния комунизъм”( курсива – Д.Н.).

   Този опасения на проф. Джон Милс се споделят и от другите участници в дискусията. Затова всички те се питат:-„Как да се помогне на Източна Европа и на интелигенцията й?”

   Като първа стъпка проф. Джон Милс вижда и препоръчва запознаване на интелигенция и политици от Източна Европа със специфичната история, вътрешно напрежение и противоречия между пазара и демокрацията, както и между бизнеса и социалната политика. История, насочена към „облагородяване“ на социалните последици от развитието пазара и пазарната икономика в Западна Европа.

   Много от останалите доклади на западните учени и тези от САЩ бяха посветени именно на този въпрос.

   Проф.Ричард А.Клоуърд от Колумбийския университет в Ию Норк заяви по време на дискусията,конкретно по повод на едно идеализирано схващане за пазара и пазарната икономика, следното:

   „Пазарът е бизнес. На него вие губите или печелите, обеднявате или забогатявате. Пазарът ражда богатство и бедност. Той не раздава социални права. Социалните права трябва да бъдат извоювани”. И ”това може да стане само с борба. ”(курсива- Д.Н.). „Затова аз питам :

   Кой в края на краищата ще вземе властта във Вашите страни? Кой ще контролира държавата, а следователно и последиците от развитието на пазарната икономика?”

   Участниците в дискусията подчертаваха, че либералният и неолибералният подход в икономиката, към който определено клонят доминиращите възгледи на интелигенцията и политиците в Източна Европа, ”ще задълбочат социалните различия”. Защото те защищават „пълна свобода на конкуренцията“, доминирането на пазарните принципи и правила в целия обществен живот и всички обществени дейности, а това (свободната и неограничена конкуренция) неизбежно ражда не само „неприемливи социални различия“, но заедно с тях и „наси­лие като средство за тяхното поддържане”.В тази връзка западните учени напомнят, че :

   „Ако използването на насилието и репресиите е нещо донякъде по-рядко срещано явление в съвременната капиталисти­ческа икономика, то това е защото историята на западната демо­крация бе съпроводена не само с разширяване правото на собс­твеност, но също и с разширяване на личните права, които… поставяха ограничения на правото на собственост и едновременно се състезаваха с него, служейки като основа за политическо участие и икономическо разпределение”.

   „Създаването на социални права е един от начините за преразпределение на разноските и печалбите от модернизацията на икономиката”.

   ”За да се осигурят необходимите ограничения върху правата на собствениците, е необходимо несобствениците да разполагат с достатъчна сила, за да могат да предотвратяват злоупотребата с правото на собственост,…свобода на асоцииране и т.н.”/не разбирам смисъла/.

   В крайна сметка „порасналата сила на носителите на труда налага ограничения в упражняване правото на собственост на работодателите” и която заедно с това „понижава необходимостта за работниците да прибягват до не институционални форми на борба за постигане на своите социални цели”. И ”струва ми се – продължава проф. Джон Милс, че първият урок, на който ни учи историята на западния капитализъм, е, че негативните концепции за демокрацията, основани на идеята за ограничаване ролята на държавата в икономическата и социалната дейност не осигурява адекватен политически климат нито за икономическо, нито за социално възраждане на Източна Европа ( курсива – Д.Н.). Ако уроците на Запада имат някакво значение днес, то те показват, че в отсъствието на позитивни демократични ограничения на правото на частна собственост, в упражняването на нейната сила при разпределението на богатството и доходите, резултатът би бил връщане към насилие и репресии и твърде вероятно – една преждевременна гибел на настоящия експеримент”.Според проф. Джон Милс източноевропейците не се нуждаят от много далечна разходка в миналото, за да намерят обяснение на напрежението в демократическия капитализъм.”Карл Полански (1944) учеше, че не е възможно социално оцеляване там, където хората ( и природата) се третират като стоки, като продукти за продан на пазара”(курсива – Д.Н.). „Но именно неговият гении призна, че проблемът не се свежда просто до пазара като такъв. В развитието на човешката история винаги е имало пазари. Проблемите започват едва тогава, когато съществува социална инверсия и социалното е подчинено на пазара; когато пазарната логика стане господстваща и изчерпваща съдържанието на целия социален и политически живот”(курсива-Д.Н.).

   Тези заключения на проф. Джон Милс едва ли се нуждаят от допълнителен коментар и аргументация. Ние ги приемаме като напълно обосновани и заслужена критика на често срещаните крайно неолиберални теории и възгледи в България, сред ново формираща се политическа класа в страна, които, както изглежда , са на път да се превърнат в официална политика. Политика, която едностранчиво ще фаворизира принципите и правилата на пазара и пазарната икономика, и неизбежно ще доведе до ограничаване на официално обявените политически, граждански и социални права, до широко разпространение на бедността, неприемливо висока подоходна диференциация и социална поляризация, връщане на различни форми на насилие и престъпност, както и до реална опасност от своеобразна „балканизация“ на България.

   Според проф. Джон Милс главният въпрос днес се свежда до това „какъв вид държава на благоденствието ние трябва да имаме в бъдеще“, какъв вид „е политически и икономически желателен … и възможен“. За да бъде още по-ясен, той задава въпроса:

   –„Трябва ли да оставим настрана богатството от социални програми, които наследяваме от миналото и да консолидираме социалните разходи под някаква форма на гарантиран годишен минимален доход или социални платежи?”

   Проф. Милс нарича дебатите, отнасящи се до бъдещето на държавата на благоденствието, „дебати върху демокрацията… и пазарите”, включително пазарите на труда. Той счита, че тези дебати (дебатите относно вида на държавата на благоденствието) „трябва да се водят едновременно с дебатите относно вида на пазарите, които ние бихме искали да имаме“. И тъкмо този подход нарича „втория главен урок”, който ние източноевропейците трябва да научим от Западния опит.

   И така, проф.Джон Милс определя като фундаментален следния въпрос: Какъв вид пазари и какъв вид държава на благоденствие може и трябва да избере обновяваща и обединяваща се Източна и Западна Европа? 

   Отговорът на този въпрос е право на избор. Но на избор, който ще предопредели бъдещите взаимоотношения между Източна и Западна Европа – икономически и политически.

   „Много от моите скептично настроени колеги предсказват – продължава проф. Джон Милс – че техните отношения ще стигнат до там, че ще напомнят тези между Латинска Америка и САЩ”.Опитът на Латинска Америка показва, че: ”пътят, за да се избегне такъв изход, минава през формирането на силни демократични институции, способни да регулират онова, което със сигурност се очертава като продължителен процес на формиране на пазара в Източноевропейските страни”.

   Опасността от подобни последици е толкова реална и важна за проф.Джон Милс, че той изпитва нужда да цитира водещ вестник сред бизнесмените в Канада , според който: :

   „Народите от Източна Европа не биха искали да попаднат в ситуация, при която 1/3 от населението остава независимо от това, което става; друга 1/3 вижда своите перспективи, променящи се в зависимост от неизбежните цикли на Западния тип икономики, а останалата част от населението, което повече или по-малко е без граждански права, остава твърде бедна, за да пресмята. А това е, което те ще наследят, ако правителствата на източноевропейския блок продължават да натискат върху педала на пазарните реформи без омекотяване на неговите негативни социални последици“.

   Проф. Милс набляга на факта, че това е цитат от „водещ сред канадските бизнесмени вестник, който е голям привърженик на пазара и по принцип твърде рядко си позволява по някоя добра дума за държавата на благоденствието и нейната основна характеристика – добрата социална политика и практика”.

   Едностранчивото третиране в Източна Европа на „символите на пазара и демокрацията като две взаимно обуславящи се явления“ в очите на проф. Фраисис Фокс Пивън от университета в Ню Йорк е „куриозно по своему и от американска гледна точка иронично“. Тя припомня, че „исторически пазарната идея.. се е ползвала главно като аргумент за ограничаване ролята (намесата) на държавата и по необходимост – и на политиката на демокрация„. „Предполагаше се, че държавната намеса рискува да разруши пазарните процеси и пазарните закони. И през настоящия период, особено в САЩ, в условията на интернационализиране на пазара се наблюдава едно мощно възраждане на идеологията за ненамеса на държавата, което се превърна в силно оръжие за нападки срещу социалните програми, които бяха вече завоювани под влияние на политиката на демократизация…Днес нападките срещу тези социални програми (има предвид приети по времето на Кенеди и Джонсън социални програми – пояснението-Д.Н.)и „Държавата на благоденствието” нарастват с нова сила”. Причината за тези нападки проф. Пивън вижда в „интензификацията на конкурентната борба в автомобилостроенето, електрониката и пр. между САЩ, Япония, Западна Европа и ново идустрализираните страни в Южна Азия”.

   Проф. Франсис Фокс Пинвън и проф. Ричард А. Клоуърд привеждат множество конкретни примери за връщане към все по-краен неолиберализъм и ограничаване на социалните програми в САЩ.

   „Средствата за жилищната програма са намалени със 75 %. Силно са намалени обезщетенията за безработните. Едва 25-30 % от безработните получават помощ. След януари 1981 г. установеното минимално равнище на заплатите остава непроменено, въпреки нарастването на потребителските цени с 39 % до края на десетилетието. През 1989 г. семействата, които зависят от размера на минималната работна заплата, живеят с доходи, които са с 30 % под линията на бедността…; 84 % от тези, на които е отказана социална помощ през 1986 г., е трябвало да получават такава”.

   „В резултат на тези и други подобни ограничения през 1988 г. 32 милиона от населението (13 %) живее под прага на бедността. Социалната поляризация и различията в доходите се задълбочават…“

   Разбира се, при сегашното със­тояние на кризата в България открит остава въпросът къде е оптималното съотношение между принципите на пазарната икономика и принципите на съвременната демокрация, гарантиращи, ако не всички, то поне основната част от завоюваните в миналото социални права и гаранции за населението.

3. Дискусиите върху „Държава на благоденствието“ или „социално ориентираната пазарна икономика” в Западния свят

   По време на дискусиите бе пояснено, че : „Държава на благоденствието“ е термин, с който се означава новия период от развитието на капитализма и присъщата му пазарна икономика след II световна война. Тази икономика се характеризира с нейната нарастваща социална ориентация. На практика това е ”политика на държавно и обществено регулиране на пазара и пазарните отношения с помощта на растящи политически, икономически и най-вече социални права и придобивки на трудещите се”.

   Социалната ориентация на капиталистическата пазарна икономика, възникнала след II световна война, получава значително развитие в края на 60-те и началото на 70-те години, когато капиталистическата икономика е в подем.

   Първоначално новата политика включва въвеждане на еднообразни (уравнителни, униформени) осигурителни платежи, в това число пенсии и семейни добавки. Постепенно полето на нейната дейност се разширява, като в него се включват все нови и нови социално осигурителни рискове и плащания и все по-широк кръг от трудещите се и населението във водещите капиталистически страни. В края на 70-те и през 80-те години в най-силно развитите западно-европейски страни се стига до гарантиране на минимално необходимия за всеки член на обществото доход, независимо от неговото лично участие или неучастие в обществения труд. Така нарастващата социална ориентация на пазарната икономика или държавата на благоденствието на запад се стреми да сведе до минимум броя на гладуващите хора. Практиката показва, че хората, чието поведение се управлява от празни стомаси, са неуправляеми. Когато са значителни групи от населението, създават проблеми, решаването на който струва на общество по-скъпо от тяхното предотвратяване.

   По-късно, като следваща стъпка в развитието на „държавата на благоденствието” се поставят нови по-високи цели: (1) гарантиране на достойни възнаграждения за труд, покриващи необходимите средства за издръжка, здравеопазване, образование и пр. на самия работник и на неговото семейство;(2) гарантиране на адекватни на личния принос размери на обезщетения и пенсии за наемните работници и служителите, загубили временно или трайно своята работоспособност или изпаднали в безработица.

   Специално внимание, макар и с различен успех в различните страни, се обръща на проблемите на заетостта, т.е. на политиката към възможна пълна и все по-качествена заетост и реалното гарантирано право на труд за всеки работоспособен гражданин.

   И все пак, до този момент (до 1990 г.) „Държавата на благоденствието” получава различно развитие в различните капиталистически страни : най-силно – в скандинавските страни; умерено – в страните от Централна Европа; и най-слабо – в англосаксонските страни (Англия, САЩ и Канада).

   Различни са и приоритетните й цели. Например, в скандинавските страни, наред с гарантирането на минимално необходимия доход за издръжка на работещия индивид и неговото семейство, приоритет се отдава на проблемите на заетостта, т.е. на мерките за гарантиране правото на труд при здравословни условия и достойни като размер възнаграждения. В други страни дори не се гарантира минимално необходимия доход за всеки отделен индивид. Освен това, дори при гарантиране на минималния доход, бедността остава като явление, тъй като само гарантираният минимален доход не е достатъчен за осигуряване на всички минимално необходими условия за живот.

   И все пак трябва да се знае, твърди Роналд Уиман, че до този момент в тази теория и практика, наречена обобщено „държава на благоденствието“, „социалната политика все пак остава изцяло подчинена на икономическата политика„(курсива-Д.Н.). Това означава, че социалната политика в „държавата на благоденствието” остава приоритетно насочена ”към обслужване на икономическата политика” и „едностранчиво адаптираща се към нейните икономически потребности, произтичащи от растежа и свързаните с него позитивни структурни промени“. Това е обяснимо като се има предвид, че теоретичната й основа е Кенсианството.

   В същото време редица западни теоретици и участници в диалога не отричат влиянието върху теорията и практиката на „демократичния капитализъм“ и социално ориентираната пазарна икономика „на Марксовите идеи за социалната детерминираност“ на пазарната икономика, както и на желанието да се направи съвременният капитализъм не само икономически, но и социално по-привлекателен от „реалния“ социализъм.

4. Дискусиите за “ Кризата“ на „Държавата на благоденствието“

   на Запад

   Основните идеи на „държавата на благоденствието“ са: ”ликвидиране на безработицата и бедността; смекчаване на социалните различия посредством преразпределение на доходи и блага с помощта на множество социални програми,дейността на институционални и неформални органи, организации и лица.(курсива-ДН). 

   В докладите и изказванията се подчертава, че в нито една страна в Западна Европа тази политика (наречена „държава на благоденствието“) „не постига докрай своите цели и обещания”. Нещо повече – „през втората половина на 70-те и през 80-те години тази политика е подложена на остра критика”. Тогава именно се заговаря и за „криза на държавата на благоденствието“.

   Всъщност, мненията на участниците в дискусиите по този въпрос са раздвоени, особено след историческите събития в Източна Европа в края на осемдесетте години на двадесетия век. Едни привеждат Кенсианския аргумент, според който „държавата на благоденствието“ стабилизира колебанията в капиталистическата икономика „посредством поддържане на ефективно търсене на потребителски блага през периоди на икономически спад и нарастване на безработицата“. Други считат, че „благоденствието”, т.е. държавата на благоденствието и „ефективността” си противоречат. Трети, обратно,“че те могат да вървят ръка за ръка дори на високо равнище”, тъй като „държавата на благоденствието представлява инвестиране в човешките ресурси и чрез тях в растежа на икономиката, ако не в момента на инвестирането, то поне в бъдещите периоди“. Четвърти обръщат внимание на положителното влияние върху икономиката на сниженото равнище на социалните и класови конфликти, ”резултат пряко на социалните програми и социалната сигурност за безработните и тези, които вече не са в състояние да се самоиздържат”.

   Противниците им използват същите факти, за да обяват „държавата на благоденствието“ за „прислужница“ на капитализма, която подпомага акумулирането на капитали и увековечава капиталистическия начин на производство“.

   „Чистите” либерали и неолиберали разглеждат държавата на благоденствието като „вреден и враждебен елемент на пазар­ната икономика”; като „чуждо тяло в организма на пазарната икономика, водещо до нейното разстройване и несъвършенство”.

   Не липсват и становища, според които „държавата на благоденствието” и свързаната с нея социална политика на капиталистическата държава „няма никакъв забележим ефект върху икономиката и икономическия растеж, тъй като нейните влияния са противо­речиви и взаимно се неутрализират“.

   В същото време приведените в докладите и по време на дискусията конкретни изследвания и анализи върху емпирични данни и наблюдения показват, че „държавата на благоденствието“ и нейната реализация в редица западни страни има положително влияние върху: (а)снижаване равнището на безработицата и преразпределението на доходите от високо доходните към ниско доходните групи от населението; (б) върху растящото образователно равнище на населението; (в) върху неговото здравословно със­тояние;(г) върху хармонизацията на трудовия и семейния живот. Това влияние е съществено и видимо дори с просто око в скандинавските страни. Независимо от това се признава, че до сега то не премахва напълно безработицата и бедността и не преодолява „отчуждението в обществото“. А според Роналд Уиман „ в редица случаи го задълбочава” и „не повишава социалната и трудова активност на хората“. Според Роналд Уиман, в сегашния си вид и развитие : (а) „държавата на благоденствието е изградена върху основата на една пасивна представа за човешкото същество и по-конкретно – върху разглеждането му като пасивен получател на социални платежи и услуги“; (б) ”защото получателите на тези платежи и услуги се третират като втора класа граждани“, особено получателите на някои видове социални помощи и услуги, ”което накърнява тяхното човешко достойнство” и принуждава част от тях ”сами да се отказват от определени помощи и услуги“. По тези основни причини и съображения голяма част от участниците в дискусията считат за необходимо търсенето на нов „трети път на развитие” или поне сериозно усъвършенстване на „държавата на благоденствието”. В първият случай те стигат до идеята за качествено нов модел на социална политика и социални гаранции, наречен „Общество на благоденствието”, „Грижовно общество” или „Приятелско общество”. 

   Характерно за тези нови или усъвършенствани модели на държавата на благоденствието и нейната социална политика е, че те се градят на основата на пазарната икономика, но чертаят една по-висока степен на нейната социална ориентация. В тези модели и политика човек не се третира като „стока за продан” или като „пасивен получател на социални блага и услуги”, а преди всичко като „активен агент и фактор на своето собствено благополучие”. Тази му роля се гарантира от многопартийни политически системи, активната намеса и преразпределителната роля на държавни, обществени и доброволни (неформални) институции и граждански сдружения. Главно внимание се обръща не на компенсаторните осигурителни и други социални разходи, а на разходите за предпазване на загубата и възстановяване способностите за труд на осигурените лица и връщането им към активен обществен живот. С тази идея се свързват и процесите на децентрализация на услугите, нарастваща роля на местните органи на властта и местните доброволни организации, поощрителната политика към самопомощта и взаимопомощта, милосърдието и пр. от страна на църквата, доброволни граждански организации и пр.

   Дискусията оформи като доминиращ възгледа, според който кризата на „държавата на благоденствието“ през 70 и особено през 80-те години „е криза на икономиката”.

   Според френския профе­сор Жан-Пиер Жаладе: „Това, което се представяше като криза на системата за социална сигурност, бе преди всичко криза на икономическата политика и на неумението да се справим с променящата се международна среда“. Като доказателство проф. Жаладе посочва неумението на Запада да се справи отведнъж с двата петролни шока от 1973/1974 и от 1979 година, както и неадекватното първоначално реагиране на предизвикателствата на научно-техническия прогрес и научно-техническата революция.

   Но заедно с това проф. Жан-Пиер Жаладе подчертава и следното: „Очевидно системата на социалната сигурност не може да функционира ефективно в период на икономическа криза – необходим е икономически растеж от минимум 3 на сто”.

   Кризисното състояние на нашата икономика – икономиката на България – в момента (1990 г.) е само още един пример и илюстрация на тази оценка или по-скоро на тези оценки. В условията на тази икономическа криза с нейната национална специфика – като криза на дефицити, системата за социалната сигурност в България се оказва още по-сериозно застрашена. Промените и мерките в нея като правило се свеждат до частични (фрагментарни) и палиативни мерки и решения на възникнали едни социални проблеми за сметка на влошаването на други. Т.е. до „гасена на пожари” и избор на по-малката измежду „различните злини“. Например, необходимостта за приоритетна защита за оцеляването на ниско доходните пенсионери чрез повишаване минималния размер на пенсиите, без изменения в размерите на останалите пенсии, неизбежно задълбочава уравниловката в доходите от пенсии и общата социална несправедливост при тяхното разпределение. Макар и неизбежна мярка при сложилите се обстоятелства, това решение остава едностранчиво, палиативно и нарушаващо принципите на социалната справедливост при разпределението на доходите от пенсии.

   И още няколко факта. Статистическите данни показват, че през първите два месеца на настоящата 1990 г. в страната е произведена обществена продукция в по-малко за 1 млрд. и 100 млн. лева. В същото време през изтеклите четири месеца от 1990 година за увеличението на работните заплати, пенсиите и други подобни са разходвани допълнително над 1 млрд. лева /по приблизителни разчети/. Тези доходи са без стоково покритие. В този смисъл те са проинфлационен фактор; инфлацията снижава или съществено ограничава реалната им покупателна сила; възможностите – в условията на икономическа криза – за преразпределение на доходите са ограничени, а социалната и икономическата ефективност на това преразпределение – снижена.

   Въпреки почти единодушните оценки на представителите на Западна Европа за значителни успехи на „държавата на благоденствието“ през 70-те и 80-те години, и досега (до 1990 г.) редица негативни социални явления и последици остават непреодолени. Става въпрос за все още значителната безработица в страните от Западна Европа, която в момента е около 6.7 – 7 на сто; за инфлацията; за наличието на значителни групи от населението с разполагаеми доходи под официално определения праг на бедността.

   „И сега – каза проф. Жан Пиер Жаладе – се срещат официални доклади на национално и международно равнище,… показващи че бедността все още съществува в богати страни, макар да се приема повсеместно и от всички, че тя не е така жестока между ниско доходните групи, благодарение на програмите за социално подпомагане“. Този факт проф. Жаладе обяснява с две причини:

   Първо, с това, че бедността „не се свежда единствено до ниските доходи“;

   Второ, с обстоятелството, че бедността „често е резултат на акумулацията на икономически, социални и културни лишения в течение на години и че тя може да се преодолее по същия начин – посредством постепенно акумулиране на съответните блага“ в течение на години. Тъкмо с тези факти, според проф. Жаладе, може да се обясни ”лекотата, с която се гарантира минимален доход на отделни лица и семейства и трудността на тяхната подготовка и връщане към обществено полезен труд“.

   Бихме могли да продължим мисълта на проф. Жаладе, като я свържем с ролята на „социалния“ и/или „човешкия“ фактор за успешното решаване проблемите на пазарната икономика и икономическия растеж в страни като България. Опитът на Запада показва, че в условията на съвременния научно-технически прогрес :“човешкият капитал“, неговата подготовка и качество придобиват все по-голяма и все по-решаваща роля за икономическия прогрес и по-конкретно – за качествения икономически растеж. В същото време повишаването на качеството на човешкия капитал изисква значителни инвестиции и продължителни периоди от време. Това го прави едно от най-трудните и бавно преодолимите препятствия по пътя към така необходимото за нас ускорено, устойчиво и качествено развитие на българката икономика, в т.ч. за нейното техническо и технологическо обновяване и повишаване относителния дял на производствата с висока добавена стойност. В сравнение с водещите Европейски страни: обра­зователното и квалификационно равнище на работната сила в България е относително ниско; наличната техника и технологии – морално остарели; трудовата и технологична дисциплина- незадоволителни. И най-вече защото повишаването на образователното и квалификационно равнище на трудовите ресурси на „собствен ход”, изисква значителни инвестиции за десетилетия. Разбира се, този период би могъл значително да се съкрати, ако Западът разработи нов своеобразен „план Маршал„ за България.

   Вероятно едно от най-важните условия за ускоряване на нашето икономическо и социално развитие и скъсяване на разстоянието между нас и Западна Европа е масираното привличане на големи чужди инвеститори и инвестиции, както и ускорено изграждане на мощен интелектуален, добре платен и мотивиран елит от носители на високо образована и квалифицирана работна сила.

5. Принципно верните тези, според които : различните условия изискват различни решения; безработицата е в основата на бедността. И отговорът на въпроса : Нужна ли е тя?

   Това бе лайтмотивът в изказването на проф. Адриан СинФилд от Факултета за социална политика на университета в Единбург, Великобритания. В тази връзка той напомни, че „научните изследвания са нещо подобно на радарни станции. Те трябва да установяват накъде върви обществото и света; къде евентуално би стигнало, ако възприетият курс и скорост на движение се запазят непроменени; какво е желаното развитие и какви са пътищата и средствата за неговото достигане”.Проф. Синфилд също смята, че пазарът и пазарната икономика са необходими, но че те трябва „задължително да се регулират и контролират”. Контролът трябва да бъде „първичен” ( предварителен) и „последващ”.И най-важното – той трябва да бъде приоритетно насочен към „предотвратяване или омекотяване” на иначе неизбежните негативни социални последици от свободното действие на пазарните принципи и правила. Това становище на проф. Синфилд даде повод участниците в диалога да определят икономическата политика като „първата” социална политика, а социалните програми, целящи последващо компенсиране или омекотяване на породените от пазара негативни социални последици, като „втора”, макар и същинска в тесен смисъл на думата социална политика. Представителите на западната мисъл считат, че Източно-европейските страни действително бързо и необратимо се демократизират, но че и Западна Европа има какво да научи от тяхната досегашна социална политика. За съжаление в Източно-европейските страни те забелязват „ заплахи за демокрацията и прояви на нови форми на депресии”.

   Ако отида сега в Будапеща, пошегува се проф. Джон Милс, и открито кажа, че искам да изследвам класовите отношения, вероятно ще ме изхвърлят”. „В Източна Европа не искат да чуят за класов подход и в много от страните в Източна Европа доминират сили, които на едро отричат всичко, което е постигнато през периода на тоталитаризма, в това число в областта на социалната политика и практика”.

   Връщайки се към проблемите на безработицата в Западна Европа, проф. Синфилд сподели своето убеждение, че :

   -„Безработицата не е неизбежна в нито едно съвременно общество”;

   -„Равнището и тенденциите на икономическото развитие в дадена страна не определят автоматично равнището на безработицата”.

   -„Работодателите разполагат с широка гама от стратегии, за да се справят с намаленото търсене и по-общо – за да регулират търсенето и предлагането на работната сила”.

   Проф. Синфилд поясни, че има предвид селективното (по схеми) освобождаване от работа и селективното заплащане за труда на останали без работа възрастни работници и служители; по-широко прилагане на намалено работно време; разделяне на едно и също работно място между двама работника; намаляване на извънредния труд; специални мерки за охраняване на тези, които е трудно да бъдат заменени, когато започне икономически подем; мерки за разкриване на специални работни места за безработни, в т.число за поощряване на подобни инвестиции и разходи от страна на държавата и местните общини. Той е убеден, че:

   (а) „Институционалните решения оказват значително влияние не само върху тези, които са най-уязвими при безработица и нейното отражение върху техните семейства, но и върху тези, кои­то са най-добре защитени срещу икономическата несигурност и загубата на работното си място;

   {б/ че безработицата трябва да се третира „първо, като характеристика на обществото и начина, по който то оперира; и едва след това – като лична съдба на този, който се оказва без работа“.

   Според проф. Синфилд особено голямо внимание заслужава опита на Швеция в борбата срещу масовата безработица. Проведените от него проучвания и сравнителни анализи доказват, че: … „причините за различията в равнището на безработицата между тези страни (има предвид западните страни– Д.Н.) са в последна сметка институционални и политически“. Неговото заключение е, че „съществуването или липсата на институционална решимост за пълна заетост“ е ”основното обяснение за диференцираните последици от кризите”. Тази институционална решимост, според проф. Синфилд, включва:

   а) изрично заявена решимост да се постигне и поддържа пълна заетост;

   б/ съществуването и използването на антициклични механизми и политики;

   в/ съществуването и използването на специфични механизми за регулиране на предлагането и търсенето на пазара на труда по посока на пълната заетост;

   г/съзнател­ното решение да не се използва безработицата като средство за гарантиране на други цели на политиката.

   Необходимостта от подобна политика и институционална решимост проф. Горак Терборн – друг участник в диалога, обяснява с две групи по-общи причини:

   а/ решимост да се защитят интересите на работническата класа от политически доминиращи движения на представителите и носителите труда, както това е в Швеция, и отчасти в Норвегия;

   б/ с консервативния по природата си възглед, че редът и стабилността в дадена страна са еднакво важни за натрупването на капитала, както е в Япония и Швейцария.

   Според същия автор „в Австрия срещаме една необикновена комбинация от двете съображения“.

   Проф. Синфилд и други участници в дискусията споделят възгледа, че безработицата струва на обществото „значително повече, отколкото се мисли„(курсива–Д.Н.). Според него ”тези, които аргументират, че безработицата е необходима за поддържане на индустриалната дисциплина и стимулите за работа… са рядко запознати с пълната цена на безработицата“. Този факт се обяснява отчасти с недостатъчните усилия и постижения на техническата експертиза за оценяване на безработицата и най-вече – с „неотчитането на редица важни нейни негативни социални, икономически и психологически последици за тези, които изпитват безработицата върху собствения си гръб“.

   Проф. Синфилд категорично възразява и срещу широко разпространения възглед, според който безработицата е „цена, която обществото заплаща“ за слабостите на икономическата политика. Тази цена се заплаща не от ”обществото“, а ”от отделни негови групи“. Множество изследвания показват, че „тези групи са точно определени“, че тяхната сърцевина са ниско квалифицираните работници и служители, малцинствата и младежите, които все още не са успели да встъпят в полето на труда, както и по-възрастните категории от носителите на работната сила. При това тези, които веднъж са изпаднали в групата на безработните, се показват и като най-уязвими към повторно и следващо изпадане в групата на безработните. Тъкмо поради това „безработицата е една от основните причини за бедността“, а преодоляването й, както и връщането на безработните към полето на труда, обикновено не гарантира преодоляване  на акумулираната преди това бедност.

   Участниците в дискусията считат, че демокрацията „не може да бъде изградена докрай при висока безработица.“ В същото време проблемът не се свежда просто до „пълна заетост” и гарантиране на „пълна заетост”, а „до гарантиране на пълна заетост при качествена работа”.

   И още нещо важно : нашите представи за т.н. „пълна заетост“ исторически са се променяли и вероятно ще продължат да се променят. Само преди 15-20 години на Запад „пълната заетост” е означавала „заетостта на един член в семейството”. „Днес тя означава заетост на двамата работоспособни членове на семейството”.

6. Всички участници в диалога бяха съгласни, че борбата срещу безработицата е съществен фактор в борбата срещу бедността, моралната деградация, престъпността, влошеното здравословно състояние на част от населението. Разбира се, премахването единствено на безработицата, не е достатъчно условие за изграждането на съвременни демократични отношения и демокрация. И като доказателство напомнят факта, че още Бевъридж включва в своята програма: (1) пълна заетост; (2) безплатно здравеопазване; и (3) всеобщо достъпно образование.

   Днес списъкът на социалните права и гаранции на гражданите, който образуват съдържанието на съвременната демокрация, е много по-широк. От тази гледна точка днес демокрацията получава ново определение. Днес тя означава общество, в „което хората не се страхуват за своето настояще и бъдеще”. И по-конкретно – общество, в което никой не се страхува от безработица, инфлация, липса на ефективна социална защита при временна или трайна нетрудоспособност, невъзможност за лечение и образование и пр.

   От тази гледна точка очертаващата се от началото на 1990 г. икономическа криза в нашата страна поставя сериозни допълнителни препятствия и изпитания пред процеса на демократизация и запазването на редица социални придобивки на българския народ. Нещо повече. Докато тази заплаха съществува, до тогава трудно можем да говорим за себе си като за едно съвременно демократично общество.

   6. Въпроса и отговорите на въпроса : Има ли нещо ценно в Източно-европейския модел на социална политика, което си струва да бъде запазено в обновяваща се Европа

   Приблизително такова заглавие носеше един от предварително подготвените и представени за обсъждане доклади – този на Томас Бютнер, сътрудник на два института: Международният институт за приложни системни анализи – Люксембург, Австрия и Институтът по социология и социална политика – Берлин, ГДР, в съавторство с Гунар Уинклер от Института по социология и социална политика, Берлин, ГДР.

   Това бе и една от двете основни теми на дискусиите през първия ден – на 16 март 1990 г.

   На същата тема бе посветена и основната част от доклада на акад. Татяна Заславская и от доклада на проф. Владимир Шубкин – и двамата от АН на СССР.

   Всеки от изброените автори търсеше отговор на този въпрос на основата на примера на своята собствена страна и само отчасти на примера на останалите – доколкото познава тяхната досегашна практика.

   Изказващите се и самите докладчици, започваха с констатацията, че като цяло „социалистическата система“ се е провалила. Почти всички те веднага подчертаваха, че независимо от този факт редица от присъщите й социални идеи и институции имат прогресивно съдържание, могат и трябва да се съхранят и вградят в социалната политика на Западните страни и новоизграждания „Общ Европейски Дом“, за които сега съществува реална перспектива. Преобладаваше мнението, че досегашните принципи и постижения на социалната политика на Източно-европейските страни са оказвали и ще продължават да оказват влияние върху социалната политика на Западна и обновяваща се Европа независимо от нашите желания. Все пак във възгледите на отделните докладчици и участници в дискусиите обаче имаше значителни нюанси.

   Томас Бютнер и Генар Винклер считат, че през изминалите няколко десетилетия политиката и практиката в бившите „социалистически страни” е била „двойствена“. От една страна, тя открито се е стремяла към гарантиране и реализиране на основни социални права за всички граждани и в този смисъл е била носител на хуманистични идеи и съдържание. От друга страна, същата тази социална защита и политика е служела като „удобно прикритие и средство за ограничаване на политическите, гражданските и икономическите права и свободи“ на своите граждани. Освен това държавата и комунистическата партия и най-вече нейният бюрократичен апарат са имали „абсолютно доминираща роля”.Онова, според двамата автори на доклада, което трябва да се съхрани и ползва в обновяваща и обединяваща не Европа, „е отразено в приетата в ГДР на 8 март 1990 г. обогатената „Социална харта”,а именно: :
   (1) Гарантирано от закона право на работа на всеки трудоспособен гражданин;

   (2) Идеята за демократизация и хуманизация на сферата на труда;

   (3) Идеята за изравняване на лицата от двата пола в сферата на труда и отглеждането на децата;

   (4) Правото на образование и професионална подготовка;

   (5) Правото на здравеопазване;

   (6) Обществените грижи за старите хора;

   (7) Идеята за социална интеграция на нетрудоспособ­ните и инвалидите;

   (8) Правото на жилище;

   (9) Правото на национална система за социална сигурност и гарантиран минимален доход за всяко лице.

   Измежду тези цели на социална политика, обогатени и представени като евентуални цели на бъдещата обединена Германска държава и Европа като цяло, Томас Бютнер и Г. Винклер отделят специално внимание на три, а именно на : правото на труд; правото на гарантиран минимален доход; правото на съчетаване на професионалната активност с родителството и родителските задължения.

   Според двамата автори правото на труд все още не е гарантирано в Западно-европейските държави, независимо че то е споменато в подписаната от тях Европейска Социална харта /чл.1/ от 1964 г. В Източно-европейските страни то е гарантирано, но по един чисто бюрократичен и недостатъчно ефективен начин. В тях зад т.н. „пълна заетост” често се крие значителна скрита безработица, а тази така наречена „пълна заетост” често носи формален характер, не е качествена и ефективна и поражда редица негативни не само социални, но и икономически и морални последици.

   Двамата автори считат, че правото на труд трябва да се третира като „съществен елемент на държавата на благоденствието” в „обновена Европа“.

   Принципът за гарантиран минимален доход е широко разпространен и на Изток и на Запад. Той има специфични форми на проявление в различните Европейски страни. В ГДР и болшинството от останалите Източно Европейски страни такива форми са:

   – гарантираният минимален размер на работната заплата;

   – гарантираният минимален размер на пенсията;

   – гарантираното право на стипендия за всеки ученик и
   всеки студент или за тези от тях, чийто семейни доходи, раз-­
   четени на лице, са под нормативно установен размер;

   – възнагражденията за професионално обучаваните лица.

   Като възможна алтернатива на всички тези форми и прояви на принципа за гарантиран минимален доход авторите сочат идеята за „гарантиран минимален доход за всеки гражданин, независимо от неговото участие, способности и възможности за участие в обществения труд”. Този гарантиран минимален доход редица участници в дискусията третират като съществен елемент на новата социална политика в обновяваща и обединяваща се Европа.

   Идеята и мерките за съвместяването на професионалната активност с родителството е друг принципен въпрос и цел на социалната политика на ГДР и Източно-европейските страни. Това изисква създаване на реални възможности за родителите и най- вече за майките да участват в обществения труд като припечелват своята собствена издръжка и едновременно изпълняват възпроизводствената си функция. В ГДР и останалите Източно-европейски страни за целта служат платеният отпуск при бременност и раждане на малко дете, платеният отпуск за гледане на малко дете, детските добавки, платеният отпуск за гледане на болни деца и деца поставени под карантина, мрежата от детски заведения с частично платени услуги, правото на другия родител на платен отпуск за гледане на малко дете и пр.

   В редица страни от Източна Европа се предлага и друг принцип – за свободен избор на поведение от страна на жената- майка: да работи и да гледа деца. Но според авторите на доклада този принцип е съставна част на предлагания по-общ принцип за съвместимост на професионалната активност с родителството.

   Разсъждавайки върху поставения и дискутиран по-общ въпрос – въпросът за това, което трябва да се съхрани и надгради, авторите стигат до заключението, че всъщност дадената по-горе формулировка е неточна и нецелесъобразна : „това ще вземем и съхраним, онова ще изхвърлим”. Според тях по-правилната и целесъобразна формулировка е отговорът на въпросите „ какво трябва да се съхрани, какво трябва да се промени и какво да се обнови и обогати от съществуващата система за социална сигурност в ГДР и Източно-европейските страни с цел да се гарантира адекватна социална защита и едновременно усъвършенстване структурата на системата за социална сигурност по начин, който ще служи на обединението на двете Германски държави и на изграждането на нова Европа“.

   Акад. Татяна Заславская търси отговор на поставения въпрос от по-различен и специфичен ъгъл. „Преди 70 години – пише тя в своя доклад – социалистическата революция обеща да гарантира по-висока и ефективна организация на обществения живот, по-висок жизнен стандарт и благополучие, многостранно и всестранно развитие на личността, щастие за всеки гражданин. Считаше се, че с обобщаването на средствата за производство ще изчезне експлоатацията на човек от човека, ще се гарантира постоянен и бърз икономически растеж, все по-пълно задоволяване потребностите на хората, подобряване на тяхната структура“.

   „В действителност нищо от споменатото по-горе не се случи… и реалната история на човечеството пое абсолютно друга траектория. През последните 20 години болшинството от капиталистическите страни осъществиха рязък напредък в своето социално и икономическо развитие“. В същото време „диктатурата на пролетариата в СССР и останалите Източно-европейски страни прераства в диктатура на комунистическата партия и по-скоро на нейния апарат“. „Научно-техническият прогрес се забави“. Всичко това доведе „до отчуждаване на хората един от друг“ и пресичането на „всяка форма и проява на индивидуална инициативност“. В крайна сметка то е довело до „ниска ефективност на индустрията, лошо качество на живота, дефицит на стоките…“ В същото време „пропагандата е представяла нещата обратно – като големи постижения на социализма пред капитали з ма“

   След тези сравнения акад. Т. Заславская си задава въпроса: „Какво Западът може да заеме от СССР и Изтока, от неговото минало?” И отговаря :

   а/” Западът може да вземе от Изтока:

   по-малките социални различия;

   колективизма и взаимното подпомагане;

   откритостта на хората, развитието на другарството и приятелството;

   редица духовни и културни постижения и ценности”.

   б)”Изтокът може да заеме от Запада :

   пазарната организация на икономиката, конкуренцията, плурализма на собствеността и формите за стопанска дейност;

   ориентирането на икономиката към научно-техническия прогрес и към социалните потребности на хората;

   високата мотивация и високите стимули за труд;

   професионализма и високото качество на работната сила;

   по-добрите условия на труд;

   високото жизнено равнище и качество на живота;

   плурализма на възгледите и убежденията;

   – деидеологизацията на науката и културата;

   –свободата на словото, печата, религиите и вероизповеданието”.

   Именно в това тя вижда задачата и съдържанието на „перестройката“ в СССР, което й придава „характер на дълбока социална революция, на нов Октомври от 1917 година“.

   Акад. Заславская си дава ясна сметка за огромните трудности, пред които е изправено съветското общество и протичащите в него революционни промени, в това число в социалната област, предвид на: кризата в икономиката и в националните отношения; очертаващите се процеси на инфлация, безработица,етнически вражди, стачни вълни и пр”. Тя си дава сметка и за „редица негативни социални последици от въвеждането на принципите на пазарната икономика, в това число неизбежната социална поляризация – особено ако пазарните принципи не се обуздаят и поставят под контрол”. Тъкмо затова тя счита за необходимо и препоръчва:

   не само да се запазят социалните програми на правителството в полза на социално слабите слоеве от населението, но значително да се повиши тяхната ефективност;

   да се предприемат нови ефективни мерки за разширяване възможността на икономически трудоспособното население само да заработва своите доходи и издръжка; за активизиране дейността на социалните общности, на семействата и на всеки социален индивид.

   Това според нея е „ пътят за разширяване социалната база на привържениците на перестройката, както и за гарантиране на нейния  краен успех”.

   Много по-дясно нюансирано е становището на Проф. Жужа Ферге от Университета ЕЛТЕ и Института по социология в Будапеща, Унгария. Тя счита, че на практика може да се избира само между онова, „което реално съществува или е съществувало”, т.е. между „капитализма и социализма такива, каквито те са”. В същото време тя признава, че капитализмът не е „идеалният избор“, а само „по-добрия избор” на този етап от човешкото развитие. Според нея прилаганата досега система в „социалистическите“ страни е „изцяло дефектна“, именно и като система „виновна за сегашната криза в Източно-европейските страни”. Но подобно на останалите западни учени счита,“че не всичко в нея е за изхвърляне, че в тази система има, макар и отделни институции като социално-осигурителните, здравните и пр., които не са били изкуствени“. И препоръчва тяхното запазване и демократизиране, „за да станат пълноценни и способни да ограничават новата пазарна икономика“ и нейните негативни социални последици. По тази причина също се обявява против пълното „отричане или радикална критика на миналото“ на Източна Европа, още повече, че ”отрицанието само по себе си не определя възгледите за бъдещето“ и следователно е „недостатъчно”. Опитвайки се да бъде реалист, тя твърди, че действително изборът ни е ограничен между капитализма и социализма, най-малкото защото в момента „трети път на развитие няма”. Изказва открито съжаление за този „ограничен избор”, тъй като дори в най-богатите капиталистически страни „все още се запазва безработицата, инфлацията, значителния брой на лицата живеят под прага на бедността” и пр. Т.е. наблюдават се явления, които ни доказват неговото социално несъвършенство. Тя отива и по-натам, като заявява, че „съществуват и други възможности различни от онова, което ни предлага досегашната практика”.

   Тези колебания и надежди прозират с нова сила в края на нейния доклад, където тя отново определя като „неразумен пълния отказ и продажбата на всичко онова, което е постигнато от реалния социализъм”. Подобно поведение тя нарича „несправедливо и обидно” и го определя като „опит да се отрекат и порицаят героичните усилия на редица поколения, да се обезличи целият им живот, да се обезценят реални и значими социални постижения като пълната заетост, социална сигурност, безплатното и общодостъпно здравеопазване и образование“ и пр. Т.е. неща, които „населението цени, одобрява и би искало да бъдат съхранени“. Но тя обръща внимание и на факта, че „едновременно с това и като допълнение към него, населението иска по-малко бюрокрация, повече човешко отношение и човешка топлина, по-високо жизнено равнище и благоденствие“, което може да им даде социално добре ориентираната пазарна икономика и развитието на съвременната демокрация взети заедно.

   Така Жужа Ферге отново потвърждава, че няма основания за пълно отричане на изградените системи за социална сигурност в Източно Европейските страни, но че остава необходимостта от тяхното „хуманизиране и демократизиране”. И тъкмо тук отново се връща към своите надежди и съмнения задавайки въпроса : „Дали това е възможно, с какви сили и по какъв начин то може да се постигне?“ Отговорът й е условен: „Бъдещето ще покаже това“. Но предупреждава: „Политическата демокрация не е синоним на пазара. Тя по-скоро е негов еж”. И продължава :”Истински демократичната политика трябва да определи граници на пазара, както и сферата на действие на социалните механизми, базиращи се на различни принципи от тези на пазара и пазарните ценности. Затова е нужна активността на широките народни маси, революция „от долу“”(курсива-Д.Н.).

   Около тези възгледи – с повече или по-малки нюанси – се въртяха коментарите и становищата на учените и специалистите от Западна Европа, САЩ и Канада. В някои от тях много по-ясно и определено се търсеше и защитаваше необходимостта и неизбежността от „трети път“ на развитие на Европа. Най-ярко това становище се защищава в доклада на лондонския професор А.В. Аткинсон и отчасти в доклада на г-жа Лаура Балбо от Камарата на Депутатите на Италия.

   7. За стратегията на „социалното гражданство” или „гражданското общество”

   Участниците в дискусията считат, че 1990 г. е повратна точка в историята на Европа и света. Ето защо е от особено важно значение да се определи на къде ще тръгне Европа и света, кой път ще изберат, какъв е нашият избор – изборът, който можем с чиста съвест да предложим на нашите страни и народи.

   На този основен въпрос и неговия отговор бе посветен доклада на г-жа Лаура Балбо от Италия. Около нейното становище се завъртяха и коментарите на участниците в тази дискусия.

   В своя доклад г-жа Лаура Балбо определи като „оригинални цели“ на бъдещето общество, наречено от нея „Социално общество“, „Грижовно общество“ или „Приятелско общество“, идеята и целта за постигане на пълно образование с нарастващ брой години, пълна и качествена заетост; развитисистеми на социална сигурност, разширяваща се мрежа за социални услуги(включително обществени жилища), гарантиран минимален доход и условия за живот. Тя счита, че през изминалия период много от тези цели са преследвани и в една или друга степен постигнати за преобладаващата част от населението на Западна Европа и главно за активните лица. Макар и все още не и за цялото население, тези успехи се градят на безпрецедентната икономическа експанзия в Западна Европа и САЩ, на все по-добрата социална ориентация на пазарната икономика и на общия процес на демократизацията – политическа, икономическа и социална – в тези страни.

   Социалните постижения на „държавата на благоденствието” в различните страни обаче са различни и една от важните причини за това е различното отношение на управляващите политически партии към демокрацията и пазара, и по-конкретно – към „държавата на благоденствието“.

   През този период – каза г-жа Лаура Балбо – се роди и „Тачъризма“‘ и „пълната подкрепа на идеите на „държавата на благоденствието в скандинавските страни“. Това довежда развитието на пазарната икономика до значителни различия по отношение на нейните социални последици:

   – „Тачъризмът“ бе ”продукт на ревизиране на цялата следвоенна тенденция в Британското общество, открит стремеж да се разруши държавата на благоденствието или гражданските права“. Тя припомня, че не друг, а тъкмо Маргарет Тачър започва ^1|силна идеологическа атака срещу основните характеристики на държавата на благоденствието“ като пълна заетост иравни възможности, социално подпомагане и т.н. Именно Маргарет Тачър обявява като „сърцевина” на своята нова политика и модел на политическата и социална организация на британското общество „ценностите на свободния пазар – пазарът като мярка на всичко“(курсива-Д.Н.). Тя „направи опит да възстанови и постоянно наблягаше на консервативните… викториални социални ценности – патриархализма, носталгията по империализма, обръщането на погледа към „закона“ и „реда“ – припомня още г-жа Балбо.

   Други Европейски страни, според нея, „не се отказаха от държавата на благоденствието или поне не сториха това открито”. В тях се „заговори за смесен подход към социално-икономическите проблеми и този подход стана доминиращ“.

   Няколко други държави, продължи г-жа Балбо, главноскандинавските „продължават да се придържат към оригиналните идеи на държавата на благоденствието и да полагат усилия за тяхното последователно и все по –пълно реализиране”.

   Според нея и сега много Европейски страни „все още се придържат към принципите на държавата на благоденствието“. За съжаление „твърде малко се прави в практически план за тяхното пълно и последователно реализиране“. А „Тачъризма“ е станал „символ на неприятелски модел на д ъ р ж а -в а“. В тази връзка изразява своите опасения от факта, че „в Източно-европейските страни прекалено много се набляга на приватизацията, без открити дебати относно целите и възможния избор“. В тези държави „се наблюдава процес на бързи промени в „баланса между държавата и пазара, като от универсализъм се отива към селективен подход, но без ясна равносметка за социалните последици“.

   При това състояние на нещата и при тези разнопосочни възгледи и политики в Европа, г-жа Лаура Балбо предвижда „три сценария“ или три възможности за бъдещето на Европа :

   (1)„Грижовно общество“(общество на грижите), наричано още „ Приятелско общество”,изградено на примера на скандинавските страни;

   (2) „Европа, земя на привилегии”.

   Този сценарий, според г-жа Балбо, предполага Нов План – Маршал за източноевропейските страни, съчетан с възможности за по-квалифицираната работна сила в тях да замести по-ниско квалифицираната работна сила от „третия свят“. При този вариант „Европа се управлява от нови общоевропейски агентство“. Едновременно се прилага строг контрол върху емиграцията в Европа от „третия свят“.

   (3) ”Двойствена, дълбоко неравна и разделена Европа в един двойствен свят”.

   При този вариант „пазарните механизми и ценности“, „принципите на печалбата“, с една дума „капиталистическите ценности са признати за единствено възможни и функциониращи критерии” във всички области на обществения живот и дейност, включително в сферата на публичното здравеопазване и образование. При този сценарии „неравенството между социалните класи, между мъжа и жената, младите и старите, белите и цветнокожите, тези с постоянна и задоволителна работа и тези със случайна и несигурна заетост нарастват“.Крайният резултат е: „Една двойствена, дълбоко неравна Европа. Различията между Севера и Юга, между Европа и третия свят ще растат; ще има екологически чисти и силно замърсени страни и региони“.

   ”Какъв ще бъде нашият избор?” – пита г-жа Лаура Балбо. И споделя своите предпочитания, но не и най-вероятния реален избор и отговор, към който правителствата и народите на Източна и Западна Европа се насочват, предпочитат и отстояват.

   А според нас в България (а може би и в още една или няколко от останалите бивши социалистически страни) съществува още една или две реални и допълнителни опасности : да се декларира официално един избор, а на практика (чрез неадекватни конкретни норми, нормативи и мерки, действия и бездействия на управляващите политически партии и елит) да върви в друга, съществено различна посока; или нито един определен избор и посока да получат консенсус и през цялото време да се тръгва ту в една, ту в друга посока и по този начин да се забавя икономическо и социално развитие и запазва или дори увеличава сегашното относително изоставане от Западна Европа.

   Ще съумеем ли да се предпазим от тези нежелани възмож­ности

   1. ИЗВОДИ И ПРЕПОРЪКИ

      Първият Общо Европейски диалог по проблемите на социалната политика след шеметните събития в Източно-европейските страни в края на двадесетия век показва:

      (1) На съвременния етап от развитието на Европа и света пазарната икономика и демокрацията са единствената разумна алтернатива. Целият въпрос е не дали да ги има или не, а какви да бъдат те, както и да се намери оптималното за Европейския регион и европейските страни съотношение между тях. Отговорът на този въпрос в Източно-европейските страни се усложнява съществено от липсата на необходимите познания и опит, както и от кризата, в която те, или част от тях, се оказаха в началото на преходния период.

      (2) Събитията в Източна Европа в края на осемдесетте и началото на деветдесетте години и стартиралите с тях процеси на демократизация и връщане към пазарната икономика бележат повратен момент в историята на цяла Европа и целия свят. Те имат неотразимо и съществено влияние върху общия политически климат в света, върху развитието на източно и западно-европейските страни и народи, върху усилията и проектите за постепенно изграждане на новия „Общ Европейски Дом“.

      Западна Европа е принудена да преразглежда досегашните си планове и програми. Източна Европа – да полага значителни и все по-ефективни усилия за „връщането си“ към Европа чрез утвърждаване и все по-пълна реализация на принципите на съвременната демокрация и все по-добрата социална ориентация на пазара и пазарната икономика. Двете заедно (Западна и Източна Европа) – да намерят нов общ път към по-светло и устойчиво развитие и бъдеще на своите страни и народи.

      (3)Главните цели и основното съдържание на реформите в Източно-европейските страни са изграждане на съвременна и социално добре ориентирана пазарна икономика и съвременна демокрация и демократизация на целия обществен живот – политически, икономически и социален. Това може да стане само на основата на най-добрите постижения и традиции на народите от Западна и Източна Европа, без предразсъдъци и абсолютно отричане и изхвърляне „зад борда“ на всичко, което са постигнали през последните 45 години. Последното би било несправедливо и обидно за тези народи. То би забавило изхода от кризата и връщането на тези страни и народи (или поне на част от тях) към съвременна, обновяваща се, интегрираща се и просперираща Европа.

      (4) Връщането към пазарните принципи и отношения и едновременно към съвременните принципи и форми на демокрация в никакъв случай не означава и не бива да означава връщане назад към класическия капитализъм. То е и трябва да означава „връщане към бъдещето“ на всяка една страна поотделно и на Европа като цяло; към една бързо развиваща се, обновяваща се и интегрирана, мирна и демократична Европа; ново мощно развитие на демократичните процеси и форми в нея, а чрез нея и в целия останал свят.

      (5) Участниците в диалога подчертават, че връщането към пазарната икономика и съвременните форми на демокрация на Източно-европейските страни се възприема на Запад различно. За някои то е връщане към съвременните форми и организация на капиталистическото общество, към съвременния „демократичен капитализъм“ и следователно „чиста“ победа на капитализма над социализма. В действителност то не означава пълно и абсолютно отрицание на основните идеи на научния социализъм и дори на редица постижения на провалилата се реална „социалистическа система“ и модел на т.н. „реален социализъм”. Най-малкото защото след Втората световна война в страните, носители на съвременния демократичен и социално ориентиран капитализъм бяха вградени редица от основните социални идеи на научния социализъм и много от неговите социални цели бяха прегърнати преди това от западната социалдемокрация и видни теоретици и политици на Западна Европа. Това позволи и ускори замяната на стария класически капитализъм и присъщите му обществени отношения с нов, така наречен „демократичен капитализъм” или „капитализъм с човешко лице”. То роди и теорията и практиката на „социално ориентирания пазар и пазарна икономика” в Германия, която теория и практика залегна в новия европейски социален модел. Тази нова социална пазарна икономика и демократичен капитализъм вече никак не приличат на стария капитализъм, защото съдържат в себе си и много от присъщите на научния социализъм социални идеи, цели и постижения. При това на едно значително по-високо равнище на икономическо и социално развитие. Това първо. И второ, събитията в Източна Европа показват, че бъдещото развитие на Европа изисква ново, още по-голямо развитие на демокрацията и присъщите й политически, граждански и социални права и свободи, както и на социална насоченост и ефективност на пазара и пазарната икономика.

      6. Много факти и техният анализ остават впечатление сред представителите на западната икономическа и политическа мисъл, че интелигенцията и новият политически елит в страните от Източна Европа нямат достатъчно пълна и реална представа нито за съвременния пазар и пазарна икономика, нито за съвременната демокрация, нито за вътрешното напрежение и противоречия между тях.

      Специално внимание заслужава констатацията и опасенията на западните учени, свързани с едностранчивото фаворизиране на свободното, нерегулирано, неконтролирано и практически неограничено действие на пазарните принципи и механизми в страните от Източна Европа или поне в част от тях, характерно за „Тачъризма”. Западните учени са единодушни, че това води до доминиране на крайно либерални теории и политики и поражда реална опасност за развитието на демокрацията, социалната справедливост и сигурност на народите от Източна Европа или поне за част от тях. Защото подобно фаворизиране на пазарните принципи и правила неизбежно води до безработица, бедност, нарастваща социална несигурност, нарастващо подоходно разслоение и социална поляризация, постоянен страх за бъдещето. А добре известно е че там, където царува социалната несигурност и страх сред населението от подобни негативни социални явления и процеси, там няма и не може да има истинска демокрация. Там демокрацията или значителна част от присъщите й права и свободи остават празни обещания, съществуват само на книга. Западните участниците в диалога сериозно се опасяват, че прекомерното „натискане върху педала на пазара и пазарната икономика “ от новите демократи в страните от Източна Европа” ще доведе именно до подобни процеси и явления. А заедно с тях – и до нови форми на насилие за поддържане на задълбочаващите се социални неравенства.

      В тази връзка не е излишно да напомним, че появилите се идеи и подготвяната у нас програма ( план) за предстоящите икономически реформи се основава на крайни неолиберални възгледи за съвременното капиталистическо общество и присъщият му пазар и пазарна икономика и нейната саморегулираща се способност. Ако се вярва на казаното от западните учени в Хелзинки, особено в условията на наблюдаваната у нас икономическа криза – криза на дефицити – тези възгледи и политика неизбежно ще доведат до задълбочаване на икономическата и социална криза, бързо нарастване на безработицата, висока инфлация, повсеместна корупция, включително корупция по високите етажи на законодателната, изрпълнителната и съдебната власт, нарастваща подоходна диференциация и социална поляризация. Т.е. до изключително висока и обществено неприемлива за преобладаваща част от българските граждани „социална цена” на прехода към демокрация и пазарна икономика. И в този смисъл, за значитена и дори за все по-значителна част от населението – до формална, съществуваща само на книга демокрация и нови, може би още по-жестоки и разнообразни форми на насилие и престъпност.

      Очевидно добрите намерения са нужни. Но само те не стигат. Необходими са сериозни и задълбочени научни и професионални знания и практически опит в областта на съвременната пазарна икономика, демокрация и процеси на демократизация, както и на вътрешно присъщото им напрежение и противоречия.

      Интелигенцията и лидерите на новите политически партии в България трябва много и бързо да учат, ако искат да постигнат онова, което заявяват, че желаят – изграждането на съвременна демокрация и социално добре ориентирана пазарна икономика, гарантиращи нарастващи и все по-пълно реализиращи се политически, граждански и социални права и свободи, както и бързо нарастващо жизнено равнище на цялото население.

      Диалогът в Хелзинкски показа, че Западът все още не е в състояние да предложи готови и ефикасни „рецепти“ за бърз и относително по-безболезнен изход от икономическата криза, в която са изпаднали страните от Източна Европа. Нещо повече. От изказвания на видни представители на Запада става ясно, че в този момент Западът все още не е окончателно определил своето отношение към отделните страни от Източна Европа. В тази връзка редица западни учени добронамерено и открито ни предупреждават, че в западните страни има влиятелни кръгове, които биха искали да се стигне до „балканизация“ на една или няколко Източно-европейски страни, до тяхното своеобразно „колонизиране” и превръщане в „заден двор“ на Европа. Тези очевидно добронамерени западни и американски учени, стопански и политически дейци се страхуват, че помощта на Запада за някои от страните от Източна Европа може да доведе до отношения, които в много голяма степен ще приличат и напомнят отношенията между САЩ и Латинска Америка.

      Без изрично да се споменава името на България имах чувството, че в най-голяма степен тези добронамерени и откровени предупреждения се отнасят именно за (или и за) България. По няколко причини, но най-вече защото струва ми се, че :

      – кризата в България е най-всеобхватна и дълбока в сравнение с тази в други бивши „социалистически“ страни като Чехия или Унгария, например;

      – новият политически елит на България още от сега прекалено много „натиска педала” на пазарната икономика; разчита на свободното действие на пазарните принципи и механизми в целия обществен живот и като че ли съзнателно търси да замени досегашния „голям брат” на България – Съветския съюз с нов и то не кой да е, а със САЩ – страна, в която доминира „Рейгънизма”, т.е.крайни неолиберални възгледи и политики характерни за „Тъчъризма” във Великобритания;

      – характерната за нашата страна комбинация от сравнително най-висок относителен дял и степен на физическо и морално остаряване на основните производствени фондове и производствените технологии и крайно ограничени вътрешни инвестиции за тяхното обновяване;

      – сравнително най-ниското образователно и квалификационно равнище на съвкупната обществена работна си­ла у нас спрямо това във водещите Западно-европейски страни и невъзможността за бързото му издигане на равнището на съвременните изисквания, техника и технологии без наличието на своеобразен „план Маршал”;

      – зараждащото се, но бързо задълбочаващо и разпространяващо се разрушаване на редица общочовешки морални ценности от националната ценностна система на българите от задаващия се неограничен („див”), нерегулиран или зле регулиран пазар и пазарни отношения;

      наследеният огромен външен дълг на страната и невъзможността за неговото обслужване;

      изостреният национален въпрос и очертаващата се значителна нетна емиграция на предимно млади и образовани хора;

      значително по-слабата подготовка на опозицията в България в сравнение с та­зи в Чехия, Унгария или Полша;

      неясната, необоснована и неконструктивна политика и политически намерения на новата политическа класа;

      робуването на фрагментарни и конюктурни подходи към основни национални икономически и социални проблеми на България и българското общество.

      Бих искал да обърна специално внимание на завареното и продължаващо подценяване на мястото и ролята на качеството на „човешкия фактор“ и неговото ускорено повишаване – като едно от най-сериозните препятствия за бърз изход от кризисното състояние на нашата икономика и не само на икономиката.

      Не бива да се забравя още, че България е в началото на период на икономическа криза, както и че в условията на икономическа криза не е възможно провеждане на напълно ефективна социална политика. Още по-малко това е възможно в условията на всеобща криза, каквато наблюдаваме у нас.

      Ще успеем ли да смекчим негативните социални последици от настоящата икономическа криза, бързо да излезем от нея и още по-бързо да заемем достойно място в обновяваща се Европа?

      Отговор на този въпрос ще даде бъдещето. Но отсега е
      ясно, че този отговор зависи най-много от нашите политици и от нас самите нас, техните избиратели; от нашата воля и най-вече от умението на българските политици и правителства още сега правилно да възприемат и съчетаят съвременните принципи на пазарната икономика с тези на съвременната демокрация; да поставят националните интереси над теснопартийните и етническите; да накарар пазара и пазарната икономика да служи на Човека, на издигането на неговия здравен, образователен и социален статус, сигурност, творчески възможности и прояви, а не обратното – третирането му единствено или приоритетно като средство за постигане специфичните цели на пазара и пазарната икономика; да постигнат необходимото съгласие по основните въпроси на антикризисната програма и бъдещата икономическа и социална политика – не само по отношение на целите, но и по конкретните пътища, средства и механизми за тяхната реализация; да не се допуска подмяна на целите със средствата за тяхното постигане; да прилагаме системен, комплексен и конструктивен подход към множеството предизвикателства, пред които сме изправени. А всичко това изисква начело на държавата да застанат честни, знаещи, можещи и действени хора, истински държавници, които поставят националните интереси над своите лични и теснопартийни интереси и пристрастия.

      София, 25.04.1990 г.

      ––––––––––––––––––-

      Послеслов от 2008 и 2012 г. :

      1. В началото на 1990 г. правителството на Андрей Луканов ангажира Ричард В.Ран и Роналд Д.Ът от Американската търговска камара да разработят план за икономическо преструктуриране в България. Планът не препоръчваше варианта „шокова терапия” и приватизация „на всяка цена”. След 1997 г. политическит елит преценявя, че този вариант няма разумна алтернатива, бързо прекратява дискусиите, предотвратява опитите за разработване на алтернативна програма и пристъпва към масираното и стриктно изпълнение на варианта „шокова приватизация”, съчетан с рестриктивна подоходна, здравна, образователна и научна политика. Последици са добре известни.

      2.Ще добавим думите на Клаус Шваб,Президентът и основател на СИФ, казани на срещата в Давос през януари 2012 г. : Капитализмът в сегашната си форма вече не отгтоваря на нашия свят”.„Рискуваме да изгубим доверие на бъдещите поколения и заради кризата на свърх задължняването, липсата на инвестиции в бъдещите поколения и заради кризата на нравствеността”

     

В свои Указания ДДС № 05/ 28.03.2014 г., изготвени съвместно с Българската народна банка, Министерството на финансите регламентира официално възможността за предоставяне на залог в своя полза върху вземанията по българския външен дълг, поет с договорите за прехвърляеми заеми от есента на 2013 г. (т.нар. схема Schuldscheindarlehen). Благодарение на тази регулация дългът, поет с договорите за прехвърляеми заеми с фиксирани проценти между Република България и DeutscheBankAktiengeselschaftще може да се използва като финансово обезпечение на отчетените от банките в България наличности по обслужваните от тях сметки на бюджетните организации.

Съюзът на икономистите в България оценява високо предприетите от Министерството на финансите активни мерки за увеличаване на инвестиционната привлекателност и интереса на инвеститорите към прехвърляемите заеми и приветства реализираната успешна промяна. Препоръка за нейното незабавно извършване беше отправена до правителството на Република България още в Пакета от мерки за оптимизиране на външния дълг, предаден през януари 2014 г. Според водещите български икономисти чрез официалното признаване на българските Schuldscheindarlehen като допустимо обезпечение по обслужваните от банките сметки на бюджетните организации ще се интензифицира търговията с тези иновативни за българската практика инструменти на вторичен пазар и ще се реализира добавена стойност в тяхната цена. Нововъведената регулация ще съдейства успешно и за модернизация и усъвършенстване на бюджетната и счетоводната системи в България.

Обслужващите бюджетните организации банки в България следва да използват разработените и публикувани на Интернет страницата на Министерството на финансите образци на договора за залог и приложенията към него.

Допълнителна информация относно методологията на отчетността на договорите за прехвърляеми заеми като финансово обезпечение на отчетените от банките в България наличности по обслужваните от тях сметки на бюджетните организации инвеститорите и широката публика могат да получат от дирекция „Държавно съкровище” на Министерството на финансите.

Министерството на финансите

За морал и отговорности на народните представители и политическата класа, управлява страната през последните 24-25 години през призмата на различията в законовите критерии и механизми за преизчисляване на възнагражденията на народните представители и индексация на пенсиите

Д. Нинов, доктор по икономика

Моралът и ниската отговорност на управляващите и опозиционните политически партии у нас през последните 24-25 г. прозира в множеството негативни обществени процеси и обстоятелства през този период и в момента. Част от тях са добре известни, други малко известни, а трети упорито премълчавани от политическата класа и неизвестни или малко известни сред преобладаващата част от избирателите. Сред групата на последните ще се спрем на необосновано големите различия в установените с закони критерии и механизми за преизчисляване на основните възнаграждения на народните представители, от една страна, и за индексация на пенсиите, от друга страна, в полза на народните избраници.

Конкретните параметри и последици на тези различия в критериите и механизмите за преизчисляване на основните възнаграждения на народните представители и индекса на пенсиите се отнасят за 201`4 г. – първата година след тригодишното замразяване на техните размери.
Основните факти и сравнения

С решения на Правителството и Народното събрание (НС), след споменатото тригодишно замразяване на работните заплати и пенсиите, през настоящата 2014 г. се възстановява тяхната ежегодна индексация, като се запазват съществуващите до сега законови различия в критерии и механизмите за тяхното осъвременяване. Това означава, че през 2014 г. и в бъдеще :

2. основните възнаграждения на народните представители ще продължат да се преизчисляват всяко тримесечие, което означава 4 пъти годишно : от 1 януари; от 1 април; от 1 юли и от 1 октомври, на основата на средните работни заплати в обществения сектор през последния месец на изтеклото тримесечие :

3. докато пенсиите ще продължат да се индексират един път годишно от 1 юли, по така нареченото „швейцарско правило” , т.е. със сбора от !/2 от индексите на потребителските цени и на средния осигурителен доход през предходната календарна година.

На практика и в рамките на 2014 г. това означава многократно по-голямо увеличение на основните възнаграждения на народните представители от увеличението на основните размери на пенсиите. По-конкретно :

– още при първото преизчисляване на основните възнаграждения на народните представители от 1 януари 2014 г.. техния месечен размер ще бъде повишен с 16.12 % ( колкото е индекса на средната работна заплата през декември 2013 г.( 850 лв. ) спрямо средната работна заплата през декември 1009 г. ( 732 лв.). Това означава повишаване на месечния им размер от 1 януари 2014 г. с 354 лв.

Ако средногодишния темп на нарастването на средната работна заплата се запази и през 2014 г., то до края на същата средната работна заплата ще достигне 865 лв., а размерът на поредното и преизчисляване и увеличение спрямо декември 2009 г. ще възлезе на около 19.55 % или на около 429.32 лв.

Докато основните размери на пенсиите ще бъдат индексирани един единствен път в рамките на цялата 2014 г. по т.нар. „швейцарско правило” ( 50 процента от индекса на инфлацията и 50 процента от ръста на средния осигурителен доход през предходната календарна година), от 1 юли същата година , което означава увеличението им в рамките на цялата 2014 г. с 3 % спрямо средногодишните им размери или средно месечно с около 8 лв. Изключваме нарастването на основните размери на пенсиите през 2014 г. в резултат на отпадането на стари пенсии с по-ниски размери, преизчисляването на стари пенсии в нови размери и отпускането на нови пенсии с по-високи размери.

Сравнението между определените от законодателя два качествено различни механизми за осъвременяване на основните възнаграждения на 240-те народни представители и за осъвременяване на пенсиите на наличните към 31.12 2013 г. 2 186 570 пенсионери поставя в значително по-благоприятна и привилегирована позиция народните представители. Тези предимства са свързани комулативно с :

(а) значително по-благоприятната основа за преизчисляване на основните им възнаграждения – средната работна заплата през м. декември 2009 г.; свързания с тази основа значително по-висок процент на индексацията им – с 16.12 % при първото им преизчисляване от 1 януари и очертаващ се още по-висок процент и съответно размер на увеличението им през следващите три преизчисления; узаконеното четирикратното ( 4 пъти в рамките на една календарна година ) преизчисляване и съответно повишаване на основните им възнаграждения е

(б) с липсата на обективни критерии за резултатите от дейността на представители на законодателната, изпълнителна и съдебната власт като например ръста на БВП на глава от населението или средно на заето лице напромер.

2. Ще напомним още, че привилегиите на народните представители не се ограничават единствено до критериите и механизмите за осъвременяването на основните размери на техните възнаграждения. Те се допълват от предвидените в закона и Правилника за дейността на НС и КТ значителни допълнителни възнаграждения и суми, в т.число увеличението основните им възнаграждения с :

-15 % от основното им възнаграждение или на 382.5 лв. при първото до около 429 при последното преизчисляване на основните размери – за ролята им на членове на постоянните комисии ( а не малка част от народните представители са членове не само на една, но и на 2 постоянни комисии, което означава допълнително възнаграждение от още 765 лв.);

– 1 % от основното възнаграждение – за всяка година трудов стаж, което при среден трудов стаж между 10 и 15 години на народен представител само за първите три месеци на 2014 г. прави средно по още 255 лв. до 382.5 лв.; и още по-големи размери през останалите три тримесечия;

– 10 % или още 255 лв.- за научна степен „доктор” и 15 % или още 382.5 лв. – за научна степен „доктор на науките ;

– 5 % за участие в подкомисии, временни комисии и работни групи , което прави още 127,5 лв. месечно през първите три месеци на годината; и още по-големи размери през следващите три тримесечия;

Вън от преките възнаграждения, народните представите получават и съответно имат право на :

– 2/3 от основните им възнаграждения или на 1 700 лв. през първите три месеци на 2014 г. – за сътрудници, консултации и експертизи (по-голямата част от които, според информирани лица, влизат в собствения им джоб); и на още по-големи размери на тези средства през второто, третото и четвъртото тримесечие на годината;

– на командировъчни (на квартирни и дневни) за сметка на НС – при посещения в избирателните райони ;

– на квартирни и дневни за сметка на НС –ако не живеят в София;

– на работни помещения и свързаните с тях разходи за телефон, уеб страница и пр – за сметка на НС.;

– на безвъзмездно жилище в София и дължимите по закон за него данъци и такси – ако нямат собствено такова в столицата;

– на безплатен транспорт в цялата страна .

Като последица, средното брутно месечно възнаграждение ( сумата от основното и допълнителните възнаграждения и част от останалите суми ) на народен представител от 1 януари 2014 г. възлиза на около 5 хиляди лева – при средна пенсия на пенсионер за предходната 2013 г. от 293,96 лв. и среден основен размер на пенсиите към 31 .12.2013 г. от 263.44 лв. и средно месечното й увеличение за цялата 2014 г. с около 8 лв.

Ще припомним още, че :

– принципно същото различие в механизма, размера и честотата на осъвременяването на основните възнаграждения на народните представители и на пенсиите на пенсионерите се наблюдава и при индексацията на основните работни заплати на народните представители, от една страна, и на преобладаващия брой ( около и над -85 % от общия брой ) на наетите лица в обществения сектор, в т.ч. в здравеопазването, образованието, науката, културата, службите за социално подпомагане и пр. – отново в полза на народните представители;

– че повишаването на основните възнаграждения на народните представители води до съответно повишаване на основните работни заплати на редица други категории високо постави лица в държавата и съдебната система .

2. Но нека оставим настрана тези допълнителни възнаграждения и финансови средства, които се предоставят на народните избраници по сътвореното от тях самите закони.

Нека сеограничим до представените съществени законови различия в критериите, сроковете и размерите на преизчисляването (и съответно на увеличението) на основните възнаграждения на народните представители, от една страна, и индексацията на пенсиите на наличните към 31.12.2013 г. 2 186 570 пенсионери и техните последици, от друга страна.

Анализът и оценката на тези изцяло необосновани според нас различия в полза на народните представители поставят множество морални и етични въпроси и съждения, с отговорът на които е свързано пределно ниското доверие и престиж не само на народните представители и Народното събрание, но на политическата класа като цяло и основните държавни институции в момента и през целия преходен период от 1989 г. до наши дни. Към тези въпроси и съждения отнасяме въпроса за истинския (реалния, действителния) :

(1) морал на нашите народни представители, политици и управляващи политически партии и коалиции, автори на въпросната и на цялата действаща законовата уредба и нейното прилагане;

(2) мястото на принципите н(за социална справедливост и солидарност пряко в тяхната подоходна и цялостна обществена политика и законотворческа дейност през последните 24-25 години ;

(3) реалната им (а не декларативната им ) гражданска и политическа отговорност към избирателите и суверена като цяло на фона на наблюдаваните множество други негативни явления и процеси у нас , в т.число:

а) сложилите се около два пъти по-ниски и занижени размери и равнище на работните заплати и пенсиите в страната спрямо възможните им размери и равнище при официално произвеждания и отчитан БВП на глава от населението и средно на заето лице през последните 24-25 години ;

б) необосновано високото и обществено неприемливо подоходно разслоение и социална поляризация сред населението;

в) високото и всъщност най – високо в ЕС равнище на бедността и населението в риск от бедност и социално изключване – при един от най-ниските в ЕС размери на Линията на бедността;

г) значителната и продължаваща нетна емиграция на предимно млади и добре образовани лица, водеща и довела през последните 24 години до огромни (над 1 млн.) и трудно възстановими загуби на човешкия капитал; ежегодно задълбочаваща се демографска криза; неизбежен и ежегодно нарастващ дефицит на средно и високо образована и квалифицирана работна сила и като последици – ограничени иновации и относителен дял на производствата с висока добавена стойност; ниска производителност на труда; конкурентна способност на българските стоки и услуги и др.

д) високият и всъщност най-високия в ЕС относителен дял на „сивия” сектор в икономиката, водещ до ежегодни загуби на приходи в консолидираната бюджетна програма на страната в размер на милиарди лева;

е) неефективната съдебна система;

ж) ширещата се безнаказана корупция по високите етажи на законодателната, съдебната и изпълнителна власт у нас;

з) масовото ползване на политическата власт за лично обогатяване, пълнене на черни партийни каси, купуване на избиратели и манипулиране на избори;

и) законната, но грабителска приватизация, поставила основите на сегашната социално поляризация и стратификация на българското общество ;

и) пренебрегваните от години или изключително редки дискусии в НС по актуални нерешени или зле решени въпроси и национални приоритети на научно-техническата, икономическата, екологична и социална (включително демографската) политика, практика и развитие ;

й) хроничното недофинансирано здравеопазване; високият – най-висок в ЕС – относителен дял на „джобните” в общите разходи за издръжка на здравеопазването – един от решаващите фактори за ограничения достъп на около половината от населението до необходимите му здравни и стоматологични услуги, както и за високата заболеваемост и смъртност;

к) хроничното недофинансиране на науката и образование, водещо пряко до нарастваща неграмотност, ежегодно източване на „мозъци” , незначителни иновации; все по-остър недостиг на високо образовани и квалифицирани кадри и пречка за привличане на необходимите ни преки чуждестранни инвестиции, техническо и технологично обновяване на производството и т.н. ;

л) масовите отсъствия на народни представители от пленарни заседания;

м) отсъствието на смислени политически и експертни дискусии и разисквания в НС по нерешени национално значими проблеми и приоритети на общественото развитие и пр.?

Процеси и явления, обричащи България на „заден двор” на ЕС и Европа в момента и за още много десетилетия напред – ако не настъпят необходимите качествени промени в доминиращата философия подходи и приоритети към предизвикателствата пред общественото развитие на страната.

(3). До къде ще доведат България сегашните политици и политически партии, монополизирали политическата власт и управлението на държавата и съдебната система – ако не се възроди и укрепи гражданското обществото и упражни силен и решителен обществен натиск и принуда върху политическата класа , способен да я принуди да пристъпи към необходимите бързи и качествени промени в нейния досегашен морал, философия, подходи, политики, програми и реални отговорности пред суверена и бъдещето на страната?

(4). Не е ли редно критериите и механизмите за преизчисляване и чрез него за актуализация на основните възнаграждения на народните представители (и свързаните с тях други ръководни кадри в изпълнителната и съдебната власт) да се обвърже с обективни критерии и за резултатите от тяхната дейност и, във възможната степен, да се координират или хармонизират с тези за индексация на пенсиите и работните заплати на обикновените работници и служители. И по-конкретно, като се обвържат добре обоснован и обществено приемлив критерии и механизъм, отразяващи обективни обществено значими резултати от дейността на народните представители, на правителстквата и съдебната система като например : (а) с размера и динамиката на БВП (и БДС) на глава от население или средно на заето лице; или (б) с размера и динамика на одобрявания от ЕК размер на Линията на бедността у нас; или (в) с промените в относителния дял на бедните и населението в риск от бедност и социално изключване по оценките на Евростат – статистическата служба на ЕК ; или (г) с определена добре обоснована комбинация от динамиката на тези или на част от тези обективни показатели-критерии, характеризиращи обективни и количествено измерими резултати от дейността на законодателната, изпълнителната и съдебната власт през дадена година и / или период от време.

Според нас, социално справедливо, икономически обосновано и ефективно решение на поставения въпрос би било основните възнаграждения на народните представители и работните заплати на всички останали наети лица в обществения сектор да се индексират ежегодно или максимум на две години посредством тяхното преизчисляване на една и съща основа и с принципно един и същ механизъм. Както споменахме, този критерии и механизъм би трябвало два бъде свързан по разумен и обоснован начин

Впрочем, още по правилно би било преизчисляването на основните възнаграждения на народните представители и членовете на правителството и правителствената администрация да се обвържат с общи, обективни, количествено измерими и обществено значими показатели, характеризиращи общо национални резултати от тяхната цялостна дейност, като например с индекса на БВП по текущи или по съпоставими цени на глава от населението или средно на заето лице.

Пенсиите също следва да се осъвременяват чрез преизчислявана на основните им размери по действащата формула или формули в КСО, на основата на нарастването на средния осигурител доход през една, две или максимум три предходни календарни години..

Необходимите за целта допълнителни финансови средства в държавния и бюджета на НОИ могат и следва да се осигурят както за сметка на икономическия растеж, така и за сметка на съществено ограничаване на формиралият се до сега изключително висок относителен дял на „сивия” сектор в икономиката от около 32 %. Наши разчети показват, че евентуалното му понижаване до около 15 %, при официално отчитан БВП по текущи цени от около 80 млрд. лв., би осигурило допълнителни приходи в консолидирания бюджет на държавата и НОИ в размер общо на около 4.5 млрд. лв. Разбира се, тези допълнителни проходи не могат да се осигурят за една календарна година. Това обаче би могло да се постигне в рамките на 2 до 3 календарни години при наличие на реална политическа воля в правителството и парламентарно представените политически сили..

(5). Не е ли редно подобна промяна да се допълни с такива промени в избирателния закон и гражданското общество, които да разрушат установения през последните 24-25 години монопол на досегашната и сегашната политическа класа. Промени, които могат да гарантират номинация и избор за народни представители от различните политически партии, които са доказани личности с висок обществен морал, високи професионални знания, обществени ангажименти и реални отговорности пред своите избиратели и нацията; личности, които в най-лошия случай поставят интересите на суверена ако не над , то поне наравно с личните си интереси ?

Вместо заключение

Макар и дипломатично, тези тревожни факти се потвърждават и от констатациите и препоръките в няколко поредни доклади на ЕК за напредъка на България, в т.число и най-вече в последния доклад. Затова не е изненада, че все по-голяма част от българския народ смята, че живее в социално несправедлива държава и дори че „ако другите държави си имат мафии, то мафията в България си има държава”.

Въпросът за тях е : До кога ?

София, 1 февруари 2014 г.

 „ МЛАД ИКОНОМИСТ 2014 – ГЛАСЪТ НА МЛАДИТЕ ЗА СИЛНА ИКОНОМИКА”

 на тема

 „Зелената икономика– възможности и предизвикателства“

Участници в конкурса – категории: ученици; студенти и докторанти в български и европейски университети, млади предприемачи до 35 годишна възраст.

Всеки автор може да участва в конкурса индивидуално или в екип с една разработка;

Докладите трябва да бъдат написани на български език;

Пълният текст на разработката следва да бъде до 10 стандартни номерирани компютърни страници, вкл. фигурите и таблиците;

В текста да не се посочва името на автора;

 Участниците посочват личните си данни*  на отделна страница:
o    име, презиме и фамилия;
o    адрес за кореспонденция, телефон, мобилен телефон;e-mail;
o    име и адрес на учебно заведение, ФАКУЛТЕТ И СПЕЦИАЛНОСТ/фирма-длъжност/администрация – длъжност;

Разработката трябва да бъде подготвена за пряко репродуциране на лист А4 (210 х 297 мм). Отпечатването да бъде на лазерен принтер с шрифт Times New Roman, 14 пункта. Заглавието е с главни букви, центрирано и с удебелен шрифт. Изложението започва след три празни реда, като всеки абзац е с 1 см отстъп и двустранно изравняване;

Докладите се представят в два екземпляра на хартиен носител  и по електронен път на адрес: info@bgeconomist.bg;

Разработките се представят до 05 май 2014г. на адрес:
Гр.София 1000, ул.”Г.С.Раковски” №108, Съюз на икономистите в България,  За конкурса „Млад икономист-2013г.”, За справка: тел. 029871847; моб. тел: 0878 871 847;e-mail: info@bgeconomist.bg ;

Награди по конкурса: първо, участниците заели първо място в четирите категории  получават парична награда; второ, носителите на специална награда получават предметна награда от отделни институции, съобразно връзката на направеното изследване с техния предмет на дейност; трето, заелите призовите първо, второ и трето място, и специална награда от всяка категория участници получават грамота; четвърто, на участниците придобили над 30 точки се присъжда сертификат за добро представяне в конкурса.

Церемонията по награждаването на участниците в конкурса „Млад икономист 2014г.”  ще се състои на 11 юни 2014г.,  Ден на икономиста, в гр. София, в зала 4 в Дом на науката и техниката, ул. Г.С.Раковски” 108;

Неполучените на 11.06.2014г. награди могат да бъдат потърсени в офиса на СИБ, на посочения по-горе адрес;

   Условията за участие в конкурса могат да бъдат намерени и на интернет страницата на СИБ: bgeconomist.bg

*Личните данни ще се използват само и единствено за целите на конкурса и няма да бъдат предоставени на трети лица.

Проф. дфн Кръстьо  Петков, Председател на УС на СИБ
Проф. д-р ик.н. Нено Павлов,  Зам. председател на УС на СИБ, координатор на конкурса „Млад икономист 2014”

София, 04.02. 2014г.

„БЯЛА КНИГА ЗА НОВА ВИСОКОТЕХНОЛОГИЧНА ИНДУСТРИАЛИЗАЦИЯ 2015-2025 Г.” ИЗЛЕЗЕ ОТ ПЕЧАТ НА 07.04.2014г.,
ПРЕДСТАВЯНЕ ОТ АВТОРСКИЯ ЕКИП В БТА НА 10 АПРИЛ ОТ 13 Ч.

„Бялата книга” има за цел да инициира всенародно обсъждане на темата за нова високотехнологична индустриализация на България с цел постигането на единомислие и разработването на Стратегия за нейната успешна реализация.
Авторите на книгата са 28 икономисти, финансисти, учени и експерти от Пловдив, България и „Бизнесмрежа за българите по света”. По същество това е първа проява на  нова българска „тинк танк” група.
Издател на книгата е  „Атлас Финанс” АД, а инициативата за нейното написване е на „Гражданско сдружение за нова високотехнологична индустриализация”, под  водещата  редакция  на д-р  ик. Петър  Нейчев, Dr. rer.soc.oec. Тоде Тодев и проф. д.ик.н. Асен Конарев.
Желанието на авторите и „Гражданското сдружение за нова високотехнологична индустриализация” е да предизвикат обществен консенсус за индустрията, като важен елемент на българската икономика за да е в съзвучие с европейския призив „За възраждане на европейската промишленост”, обявен в съобщението на Европейската Комисия от 22.01.2014г. и в редица други европейски документи от 2010г. до сега.

В книгата не се обсъжда реставрация на социалистическата индустрия, а прилагане на европейските концепции за укрепване на българската индустриална база.  

Авторите предлагат да се разработи дългосрочна Стратегия (Програма)  с  две основни направления – нова високотехнологична индустриализация на приоритетни отрасли  и високотехнологична реиндустриализация на „историческата” индустрия.
Първото и основно направление е фокусирано в три приоритетни отрасъла, и по-специално някои високотехнологични ниши от тях:  ИКТ – софтуер за интернет приложения и мобилни разработки; Преработвателна индустрия – еко-, био-, нанотехнологии в хранително-вкусова, парфюмерийна и фармацевтична промишленост, както и Туристически отрасъл – СПА, уелнес и балнео като комплексен потребител на индустриални продукти и вътрешен износител.

Второто направление е високотехнологична реиндустриализация на така наречената „историческа” индустрия – традиционни предприятия, създадени и възстановени от български и чужди инвеститори, които все още имат жизнен цикъл. Чрез внедряване на иновации и високи технологии да се постигне по висока принадена стойност и да се осигурят работни места и прилични заплати.

Двете направления се различават както във времето, така и в съдържанието.

За „историческата” индустрия има достатъчно ресурси за успешно начало и се изисква държавата да осигури  условия на бизнеса и като не му пречи. Докато за „приоритетните” отрасли е необходимо повече време за науката, кадрите и интернационализацията на бизнеса.
От една страна в България е приета тезата  за приоритета и решаващата роля на капиталистическото пазарно стопанство като единствена алтернатива за развитие на България. От друга страна целият свят признава, че катастрофата на неолибералния икономически модел е пълна. За съжаление у нас пазарните фундаменталисти са много активни, а останалите икономисти много предпазливи. Намесата на държавата в страни с развит капитализъм няма да приключи в близките 10 години, докато не отшумят последиците от световната криза – както в банките, така и в производствения сектор, затрупан с планини от дългове.

Нужна е и ефективна система от държавни субсидии, защото те са сред най-важните средства за бързо повишаване на конкурентоспособността на българската индустрия. Не само в ЕС, но и в множество страни по света има ефективни практики и примери за предоставяне на държавни помощи за насърчаване на индустриалното производство.
Държавните субсидии трябва да достигнат 1.2% от БВП, колкото е средния за ЕС. Най-вече с фондове за развитие на науката, държавните поръчки за ВУЗ-овете, дуално обучение, фонд за хардуер, софтуер и безжичен интернет.

В същото време, българската индустрия все още не се разглежда като едно от най-важните средства за измъкване от дълбоката икономическа и социална криза, обхванала страната. Очевидно е, че съществуващата структура на икономиката, както и изключително силната зависимост от чуждестранни инвестиции не могат да осигурят икономически растеж, който да позволи повишаване на заетостта и жизненото равнище, за да може да се ограничи, спре и направи обратим процеса на емиграция, на изтичане на най-важния производствен фактор – човешкия капитал. Страната се нуждае от висок  и интелигентен икономически растеж.

Ако в този исторически момент българското правителство бездейства и реши да остави стратегическото развитие на съществуващите пазарни механизми, ще постави българския народ отново в неравностойно положение спрямо другите европейски народи, чиито правителства работят в това направление. Необходими са бързи действия – комплекс от реформи, Стратегия и Проект.

Авторите набелязват серия от политики за възраждане на българската индустрия. Те са свързани с инвестиции от страна на държавата и частния сектор в системна иновационна политика, специализирани държавни банки, форсиране на дуалната система на техническо и професионално образование, създаване на високотехнологични зони и клъстери, създаване на Министерство на индустрията и т.н.

В „Бялата книга” се  изтъква ключовата роля на неправителствените организации (НПО) и гражданското общество, които могат да бъдат коректив на „слабостите” на държавата. В тази връзка „Гражданско сдружение за нова високотехнологична индустриализация” предвижда организирането на ежегодна среща на страните от „Четириъгълния форум” – Държава и общини, Бизнес, Наука, Медии.

10 април, 2014 г.

Участници в пресконференцията
НА 10 АПРИЛ 2014 в БТА

д-р ик. инж. Петър Нейчев
·    Председател на Управителния съвет на „Гражданско сдружение за нова високотехнологична индустриализация”;
·    Зам. председател на Съюз на икономистите в България;
·    Председател на Съвета на директорите на четири публични акционерни дружества листвани  на БФБ-София.
 проф. д.ик.н. Асен Конарев
·    Доктор на икономическите науки;
·    Преподавател в Университет по хранителни технологии – Пловдив;
·    Зам. председател на Управителния съвет на „Гражданско сдружение за нова високотехнологична индустриализация”;
·    Главен редактор на Списание „Финанси” – www.financebg.com;
·    Член на управителните органи на три публични акционерни дружества листвани на БФБ-София.
 проф. д-р Ангел Гроздин
·    Председател на Земеделската камара – Пловдив;
·    Председател на Съвета на директорите на „Орфей клуб уелнес” АД – Пловдив;
·    Член на управителните органи на две публични акционерни дружества листвани на БФБ-София.
 маг. инж. Стефан Гълъбов
·    Член на управителния съвет на Гражданско сдружение за нова високотехнологична индустриализация;
·    Зам. председател на Съвета на директорите на „Оптела” АД- Пловдив;
·    Член на управителните органи на две публични акционерни дружества листвани на БФБ-София.
 маг. юрист Димитър Гишин
·    Изпълнителен директор на „Корпорация за технологии и иновации” АД – Пловдив;
·    Ръководител на проекта „Бизнесмрежа за българите по света”.
 маг. юрист Венелин Йорданов
·    Зам. председател на Управителния съвет на „Гражданско сдружение за нова високотехнологична индустриализация”;
·    Изп. директор на „Атлас финанс” АД – Пловдив, издател на „Бяла книга за нова високотехнологична индустриализация”.

СЪЮЗ НА ИКОНОМИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ /СИБ/ 

Управителният съвет обявява конкурс

„ МЛАД ИКОНОМИСТ 2014 –

ГЛАСЪТ НА МЛАДИТЕ ЗА СИЛНА ИКОНОМИКА” 

на тема

„Зелената икономика– възможности и предизвикателства“

Участници в конкурса – категории: ученици; студенти и докторанти в български и европейски университети, млади предприемачи до 35 годишна възраст.

• Всеки автор може да участва в конкурса индивидуално или в екип с една разработка; 

• Докладите трябва да бъдат написани на български език; 

• Пълният текст на разработката следва да бъде до 10 стандартни номерирани компютърни страници, вкл. фигурите и таблиците; 

• В текста да не се посочва името на автора; 

• Участниците посочват личните си данни*  на отделна страница:

  • име, презиме и фамилия;

  • адрес за кореспонденция, телефон, мобилен телефон;e-mail;

  • име и адрес на учебно заведение, ФАКУЛТЕТ И СПЕЦИАЛНОСТ/фирма-длъжност/администрация – длъжност; 

• Разработката трябва да бъде подготвена за пряко репродуциране на лист А4 (210 х 297 мм). Отпечатването да бъде на лазерен принтер с шрифт Times New Roman, 14 пункта. Заглавието е с главни букви, центрирано и с удебелен шрифт. Изложението започва след три празни реда, като всеки абзац е с 1 см отстъп и двустранно изравняване; 

• Докладите се представят в два екземпляра на хартиен носител  и по електронен път на адрес: info@bgeconomist.bg; 

• Разработките се представят до 05 май 2014г. на адрес:

Гр.София 1000, ул.”Г.С.Раковски” №108, Съюз на икономистите в България,  За конкурса „Млад икономист-2013г.”, За справка: тел. 029871847; моб. тел: 0878 871 847;e-mail:  info@bgeconomist.bg ;

• Награди по конкурса: първо,участниците заели първо място в четирите категории  получават парична награда; второ, носителите на специална награда получават предметна награда от отделни институции, съобразно връзката на направеното изследване с техния предмет на дейност; трето, заелите призовите първо, второ и трето място, и специална награда от всяка категория участници получават грамота; четвърто, на участниците придобили над 30 точки се присъжда сертификат за добро представяне в конкурса. 

• Церемонията по награждаването на участниците в конкурса „Млад икономист 2014г.”  ще се състои на 11 юни 2014г.,  Ден на икономиста, в гр. София, в зала 4 в Дом на науката и техниката, ул. Г.С.Раковски” 108; 

• Неполучените на 11.06.2014г. награди могат да бъдат потърсени в офиса на СИБ, на посочения по-горе адрес; 

• Условията за участие в конкурса могат да бъдат намерени и на интернет страницата на СИБ: bgeconomists.bg

*Личните данни ще се използват само и единствено за целите на конкурса и няма да бъдат предоставени на трети лица.

Проф. дфн Кръстьо  Петков, Председател на УС на СИБ

Проф. д-р ик.н. Нено Павлов,  Зам. председател на УС на СИБ, координатор на конкурса „Млад икономист 2014”

София, 04.02. 2014г.

Управителният съвет на СИБ обявява конкурс

„ МЛАД ИКОНОМИСТ 2014 –

ГЛАСЪТ НА МЛАДИТЕ ЗА СИЛНА ИКОНОМИКА”

на тема

„Зелената икономика– възможности и предизвикателства“

Участници в конкурса – категории: ученици; студенти и докторанти в български и европейски университети, млади предприемачи до 35 годишна възраст.

• Всеки автор може да участва в конкурса индивидуално или в екип с една разработка;

• Докладите трябва да бъдат написани на български език;

• Пълният текст на разработката следва да бъде до 10 стандартни номерирани компютърни страници, вкл. фигурите и таблиците;

• В текста да не се посочва името на автора;

• Участниците посочват личните си данни* на отделна страница:

1. име, презиме и фамилия;
2. адрес за кореспонденция, телефон, мобилен телефон;e–mail;
3. име и адрес на учебно заведение, ФАКУЛТЕТ И СПЕЦИАЛНОСТ/фирма-длъжност/администрация – длъжност;

• Разработката трябва да бъде подготвена за пряко репродуциране на лист А4 (210 х 297 мм). Отпечатването да бъде на лазерен принтер с шрифт TimesNewRoman, 14 пункта. Заглавието е с главни букви, центрирано и с удебелен шрифт. Изложението започва след три празни реда, като всеки абзац е с 1 см отстъп и двустранно изравняване;

• Докладите се представят в два екземпляра на хартиен носител и по електронен път на адрес: info@bgeconomist.bg;

• Разработките се представят до 05 май 2014г. на адрес:

Гр.София 1000, ул.”Г.С.Раковски” №108, Съюз на икономистите в България, За конкурса „Млад икономист-2013г.”, За справка: тел. 029871847; моб. тел: 0878 871 847;e–mail:  info@bgeconomist.bg ;

• Награди по конкурса: първо, участниците заели първо място в четирите категории получават парична награда; второ, носителите на специална награда получават предметна награда от отделни институции, съобразно връзката на направеното изследване с техния предмет на дейност; трето, заелите призовите първо, второ и трето място, и специална награда от всяка категория участници получават грамота; четвърто, на участниците придобили над 30 точки се присъжда сертификат за добро представяне в конкурса.

Церемонията по награждаването на участниците в конкурса „Млад икономист 2014г.” ще се състои на 11 юни 2014г., Ден на икономиста, в гр. София, ул. Г.С.Раковски” 108, Национален дом на науката и техниката, в зала 4

• Неполучените на 11.06.2014г. награди могат да бъдат потърсени в офиса на СИБ, на посочения по-горе адрес;

• Условията за участие в конкурса могат да бъдат намерени и на интернет страницата на СИБ: bgeconomists.bg

*Личните данни ще се използват само и единствено за целите на конкурса и няма да бъдат предоставени на трети лица.

Проф. дфн Кръстьо Петков, Председател на УС на СИБ

Проф. д-р ик.н. Нено Павлов, Зам. председател на УС на СИБ,            координатор на конкурса „Млад икономист 2014”

София, 04.02. 2014г.

СЪЮЗ НА ИКОНОМИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ

„Гласът на младите за силна икономика!”

Конкурс за есе на тема:

„Зелената икономика– възможности и предизвикателства“

Анотация: Настъпващите динамични промени в съвременния глобализиращ се свят, в който живеем, както и рисковете, пред които е изправена световната икономика – ускорената промяна на климата, енергийната несигурност и екологичния недостиг – изискват фундаментално преосмисляне на подхода, стратегиите и политиките за развитие на националните стопанства. Повечето стратегии за икономическо развитие и растеж, насърчаващи бързото натрупване на физически, финансов и човешки капитал, но за сметка на прекомерното разходване, изчерпване и деградиране на природния капитал оказват вредно влияние върху благосъстоянието на настоящите поколения, създават огромни рискове и предизвикателства пред бъдещето.

Зелената икономика предлага път за развитие, който намалява зависимостта от въглеродните емисии, насърчава енергийната и ресурсната ефективност, ограничава влошаването на околната среда. Тя е преход от традиционното индустриално към зеленото производство, отказ от „удобството” на щедрата култура на масово, неефективно използване и „прахосване” на природните ресурси. Т.е. промяна в посока развитието на добра за природата ефективна икономика, базирана на създаването на по-вече добавена стойност с по-малка употреба и без загуба на природни ресурси, с дългосрочен хоризонт на планиране и целеполагане, със значително намаляване на рисковете пред околната среда и екологичните дефицити. Заключението на Европейската комисия е, че светът губи повече от разрушаването на природната среда, отколкото от последиците на продължаващата глобална финансова криза.

Преходът към зелената икономика изисква политики и мерки в няколко ключови области: инвестирането в обществената сфера и човешките ресурси, насърчаващо развитието на природосъобразни производства и потребление, както и създаването на нови, зелени работни места; увеличаване на разходите за опазване на живота и биологичното разнообразие; максимално ограничаване на капиталовложенията, които независимо, че повишават качеството на живот вредят на човешкото здраве и околната среда; преминаване към използването на възобновяеми енергийни източници до постигане на пълна независимост от изкопаемите горива и атомната енергия; премахване на всички производства, застрашаващи околната среда и здравето на населението, задълбочаващи проблемите с отпадъците и вредните емисии на парникови газове.    

Публичните политики и реформи, провеждани от правителствата в съответните страни имат ключова роля за насърчаване на иновациите и устойчивия растеж, за мобилизирането на финансови ресурси и избора на посока за промяна, в контекста на ефектите на зелената икономика. Тяхното проявление и възпроизвеждане в големи мащаби е цел на прехода към модела „зелена икономика”.

По правило, инвестициите в редица сектори, които могат да бъдат характеризирани като „изграден капитал“ и традиционно се считат за „кафяви“ сектори на икономиката имат значителен потенциал за осъществяване на трансформациите към зелена икономика. Проучванията показват, че в сектори като транспорт, енергетика и индустрия са налице големи възможности за спестявания на енергия и ресурси. Твърди се, че тези спестявания могат да бъдат увеличени и да станат двигатели на икономически растеж и заетост, генерирайки важни капиталови ефекти. Производителното използване на ресурсите е процес с многообразни измерения, тъй като е свързан с енергийната ефективност в реалното производство и с ползването на сградите, с ефективността на производствените ресурси и по-доброто управление на отпадъците.

Това е само една малка част от основните въпроси, свързани с икономическата трансформация към „зеления“ модел на икономическо развитие. Зелената икономика не облагодетелства една политическа перспектива пред друга, нито е лукс само за богатите индустриални държави. Тя е от важно значение за всички икономики, независимо от това дали са повече държавно регулирани или пазарно ориентирани. В същото време, преходът към зелена икономика е различен между отделните страни, тъй като зависи, както от спецификата на природния и човешкия капитал на всяка една от тях, така и от нейното относително ниво на развитие, нагласи и ценности.

Колко далеч е България от зелената икономика?

Националният конкурс „Млад икономист – 2014г.” за есе на тема „Зелената икономика – възможности и предизвикателства“ има за цел да провокира мисленето и изследователското търсене на младите хора при отговора на важните въпроси на прехода към зелена икономика в РБългария, примерно:

• Колко далеч е България от зелената икономика?
• Зелената икономика: техническо предизвикателство или въпрос на политики?
• Какъв модел на развитие и растеж стимулират публичните политики в България?
• Казусът „кафява“ срещу „зелена“ икономика?
• Как да преодолеем информационната асиметрия и как да развием екологичната интелигентност, ценности и нагласи в България?
• „Зелените“ продукти и услуги – мираж или реалност; характеристики или процеси?
• Какъв е пътят за преобразуването на компаниите в двигател на зелената икономика?
• Кои са добрите практики за привличане на чуждестранни инвестиции в зелената икономика? и др.
• Кои са особености на екологичния риск в застраховането?
• Съществуват ли взаимозависимости между зелена икономика, устойчив растеж, заетост и доходи и др.?

1.      Своите идеи, позиции и становища за предизвикателствата и възможностите на зелената икономка, участниците в конкурса могат да представят в свободно избрано тематично направление[1]:
2. 1. Зелената икономика в условията на криза

Ключови думи:кризи (климат, биоразнообразие, вода, горива, храна, глобална финансова криза); преструктуриране на капитала; зелена икономика; ефективно еко управление, устойчиво развитие, догонващо развитие; екологична цена; зелено кредитиране; екологична стабилност; зелена политика; енергийна ефективност; възобновяеми източинци; екологично оценяване.

       2. Пътят към зелената икономика: изграждане на политически стратегии

Ключови думи:зелени сектори; зелени инвестиции, растеж и работни места; инвестиции в природен капитал; инвестиране в енергия и ресурсова ефективност; сценарии на инвестиции в зелена икономика; създаване на условия за „позеленяване на икономиката”; финансиране на зелената икономика, зелено кредитиране; еко застраховане; екологичният риск в застраховането; еко мениджмънт; еко образование.    

       3. Модели на икономическо развитие

Ключови думи: „кафява икономика“, зелена икономика; ограничения за икономически растеж; двигател на устойчив растеж; фактори на БВП; измерители на икономическото развитие; природен, физически и социален капитал; благосъстояние и качество на живот; оценка на околната среда и отчитане на природния капитал; екологични ограничения; защита на екологичните възможности; публични политики; пазарни стимули; предпоставки за преход към зелена икономика; източници на благосъстояние и др.

       4. Корпорациите – двигател в прехода към зелена икономика

Ключови думи: зелени инвестиции; корпоративна отчетност; екологични стандарти; „зелени“ продукти; екоданъци; „екоизмиване“ (greenwashing); отговорна реклама – рекламна хитрост; екологична прозрачност; оценка на жизнения цикъл на продукта; екологична осведоменост; информационна асиметрия; модернизиране на икономиката; нови подходи за управление на информацията; субсидии в зелена икономика; зелена политика.

      5. Зелената икономика като специфичен вид управление на предлагането:  

           на труд, продукти и услуги

           Ключови думи: зелена икономическа политика; зелени работни места; зелени продукти; зелени услуги; екологични практики; екологични мигранти; еко практики; еко цели; зелени общестевени поръчки; природосъобразни производства; екологични организации; зелени проекти; екологичен туризъм; зелено производство.

         Организационният комитет на конкурса „Млад икономист – 2014г.” под надслов „Гласът на младите за силна икономика!”, пожелава на всички участници – ученици, студенти, докторанти, млади специалисти и предприемачи, дръзновена и успешна творческа работа в търсенето на нови решения в областта на икономиката на бъдещето!

                                               Проф. д-р ик.н. Нено Павлов,

                                                зам. председател на УС на СИБ,

           координатор на конкурса „Млад икономист-2014”

Въпроси за предварително експертно обсъждане на

„Пакет от мерки за оптимизиране на държавния дълг”

Първо, За какво да се използва ресурсът, получен от евентуална нова емисия на облигации на международните капиталови пазари?

1. Предвидените 4 милиарда евро / 2 милиарда през 2014 и 2 милиарда през 2015 г./ са значителен ресурс, който следва да се използва предимно / над 50% / за преструктуриране и повишаване на конкурентоспособността на националната икономика;

останалата част няма да се ползва за целите на прякото разпределение, както и за административно, несъобразено с икономическия растеж и производителността на труда, повишаване на доходите.

2. За целта, преди взимане на решение от парламента и от правителството, следва да се очертаят приоритетите – отраслови, регионални и др., които ще са водещи при усвояването на инвестиционния ресурс;

3. Инвестиционните приоритети следва да бъдат определени въз основа на подготвяната Национална стратегия за високотехнологична индустриализация, която ще бъде готова до май, 2014 г.

4. Фокусът на инвестиционната дейност са МСП, високотехнологичните компании, както и иновативни индустриални проекти.

Второ: как да се управлява полученият от емисиите инвестиционен ресурс?

1. Контролът следва да се възложи на специално създаден за целта Експертен съвет. Усвояването на средствата да се извърши през Българска банка за развитие, а достъпът до нисколихвени или дори безлихвени кредити да се реализира срещу гаранции от страна на кредитополучателя ; за целта да се разработи пакет от финансово-икономически критерии за оценка на ефективността на даваните кредити;

2. Инвестиционният ресурс да се концентрира в специален Фонд за преструктуриране и нов растеж на икономиката;

3. Изграденият към фонда  независим национален Експертен съвет трябва да следи за спазването на приоритетите и критериите за стратегически инвестиции и недопускане на корупционни практики и други нарушения на правилата на работа.

Виж още