mark

Експертни мнения

ПАРАДОКСЪТ „БАНКИТЕ ПЕЧЕЛЯТ – КЛИЕНТИТЕ ГУБЯТ“!

12 Сеп. , 2016  

Задава се нова вълна на съпротива срещу привилегированото корпоративно законодателство
***

Настоящата статия е отглас от състоялата се дискусия около кръглата маса ( 30 август 2016 г. ) на тема „Банки и клиенти: реални и премълчани резултати от стрес-тестовете в България“. Форумът привлече вниманието на десетки изтъкнати икономисти, финансисти, юристи и бивши банкери. Инициатор и водещ организатор беше СИБ. Както се очакваше, корпоративно зависимите медии направиха всичко възможно да пренебрегнат изявата. Разбираемо е: банките и монополите поръчват рекламите, корпоративните собственици (повечето – неясни!) отблизо контролират какво се пише и говори в техните издания.

И въпреки това, благодарение на социалните мрежи, дискусията за банковите стрес-тестове беше проследена от множество специалисти по публични финанси. Техните становища няма как да бъдат контролирани, нито манипулирани. В публичните изяви независимите експерти се ръководят единствено от професионалните си разбирания за установилата се парадоксална ситуация. Към такава позиция се придържам и в настоящата статия, която се базира на фактологични доказателства и зачитане на плурализма в мненията. Заедно с това, имайки предвид растящия интерес на широк кръг от читатели без специална финансова и правна подготовка, се постарах да представя в по-достъпна форма развитието на конфликта „банки-клиенти“.

Как се стигна дотук?

Има два начина да се сътвори парадоксална ситуация, която противоречи на здравия смисъл и общовалидните практики: лесен и труден. Първият начин е възможен при диктатура или едноличен режим; вторият се прилага, когато са съхранени демократичните процедури, независимо че за определени периоди те имат по-скоро фасаден характер.

Българският парадокс е резултат от комбинация между посочените подходи. Офанзивата на банките и монополите започна преди едно десетилетие, когато все още на законовия ред се гледаше с респект. Което принуди корпоративните мрежи да превземат крепостта отвътре, като създадат свои лобита в парламентарната в и изпълнителната власт. Акцията се увенча с успех:

приет беше чл. 417 от ГПК, който размени местата на съдебните и банковите институции: вторите ексклузивно получиха правото да определят кой кредитополучател е длъжник и кой не; съдът де факто беше изключен от процедурата за защита на клиентите. По този начин за няколко години броят на задлъжнелите банкови клиенти надхвърли 1 милион души;
въведен беше т.нар. основен лихвен процент, който се определя едностранно и непрозрачно от банките, в ущърб на техните клиенти;
създадена беше институцията на частните съдии-изпълнители (ЧСИ); техните действия за събиране на дължимите суми придобиха императивна сила; така ЧСИ влязоха в кръга на облагодетелстваните страни в споровете между банки и клиенти и натрупаха огромни печалби от високи такси и спекулативна продажба на имоти;
в алгоритъма на финансовите измами се включиха и т.нар. колекторски фирми (повечето от които са дъщерни на банките кредитори; т.е. контролират се от същите мениджъри, които отпускат кредитите)
Всички тези благини бяха предоставени за по-малко от седем години, което доказва, че лобизмът на финансовите корпорации е бил изключително ефективен. Така на практика европейското изискване за равнопоставеност на договарящите се стопански субекти беше елиминирано. Но пък банките удвоиха печалбите си през последните две години, надхвърляйки сумата от 900 милиона лева (виж приложенията)

Законовите промени доведоха до юридически абсурд, при който измамите и кражбите, както и своеволно определяните такси не са атакуеми, защото били „законосъобразни“. Практиката да се краде получи законова легитимация; следователно вече не е кражба в традиционния смисъл на думата –така формулира д-р Любомир Христов ефекта от промените в банковите регулации. По този повод имаме основания да заявим на всички стари и нови финансови измамници и ловки спекуланти: добре дошли в българския банков рай!

Политическият лобизъм: как се прави?

През последните шест години България живее в условията на авторитарен режим и еднолично управление. Този завой стана възможен благодарение на безапелационните изборни победи на ГЕРБ и на безспорния лидерски авторитет на Бойко Борисов.

Формално погледнато, промяната в политическата ситуация не улесни задачите на корпоративните лобисти да наложат пълен контрол върху управлението. Като премиер през първия, и особено през втория мандат, Борисов се пазеше от ангажименти при конфликтни ситуации и се опитваше да играе ролята на надпартиен политически балансьор. Затова пък политиците на по-ниското йерархично равнище – вицепремиери, министри и депутати – не загърбиха старите си си навици да подкрепят на пръв поглед абсурдни от гледна точка на правото и неприемливи за обществото инициативи, каквито са банковите и монополните законови привилегии (стига външната поръчка да е надлежно осребрена чрез внушителна парична сума)

В правовите държави подобно поведение се определя като конфликт на интереси. В България то е установено/обичайно правило на поведение на властимащите.

Както е известно, лобизмът бива два вида: регламентиран и нерегламентиран. При първата разновидност се поучава възнаграждение срещу професионална услуга, подчинена на прозрачни правила. Втората разновидност претърпя истински разцвет в България. След като през миналото десетилетие беше спрян гласуваният на първо четене в НС закон за лобизма , пътят към използване на методите на скрито и щедро възнаградено корпоративно застъпничество беше открит. Става дума за нерегламентиран лобизъм, който не се подчинява на публично оповестени правила (което на практика е нелегитимно, т.е. криминално действие). По-точното название тук е „конфликт на интереси“, което прави подалите се на корпоративен натиск депутати „политически агенти с отклоняващо се поведение“.

В демократичните европейски държави този тип поведение се преследва с цялата строгост на закона. В България законът е на страната на лобистите и лобираните. Благодарение на „уникалната“ ситуация, при която законите се коват директно от лобистките мрежи и се налагат чрез заинтересовани/купени депутати, стана възможно приемането: а) на прословутия член-убиец 417 от ГПК; б) на улесняващите измамите клаузи в банковото законодателство. Имената на нерегламентираните лобисти се знаят: предложението за текста на чл. 417 беше внесено по инициатива на Мартин Димитров, бивш председател на СДС, но беше подкрепено от народни представители от десни, леви и центристки партии. А ПГ на АБВ изпълни истинско салтомортале, като обърна на 180 градуса своята първоначална позиция и провали инициативата за промяна на чл.417.

Спрях се по-подробно на темата за политическия лобизъм, защото той е ключът към разгадаване на пъзела: как на практика се случват нерегламентираните действия на властимащите. И още – какво да очакваме от върхушката на политическата класа сега, когато се надига нова вълна от гражданска и експертна съпротива срещу банковите и монополните измами.

Двете лица на банкирането „Марка БГ“

Едното е официалното. В духа на политическата демагогия банковите лобисти, техните посредници и адвокати ни убеждават колко модерна, ефективна и издържана от пазарна гледна точка е законовата уредба в България. Тези коментари са предназначени за икономически непосветената публика, както и за множеството наивници, за които всеки закон е справедлив, щом е спазена процедурата за неговото обсъждане и одобрение в НС.

Другото лице е истинското, добре прикрито в задкулисието и желязно защитено от благоприятното законодателство. Щом един закон отначало докрай е нечие сенчесто творение и в него предвидливо са заложени вратички за измъкване от конфузни ситуации и аморални казуси, на практика всичко е позволено:

да се набелязват предварително клиенти-жертви, с атрактивни имоти и финансови възможности, на които се предлага „изгоден“ договор за кредит;
условията на договора да не се фиксират чрез преговори, а едностранно да се налагат от кредитора (уловките са умело замаскирани с дребен шрифт и заблуждаващи фрази);
банките без притеснение изпълняват двояка функция: на кредитор и консултант; съдбата на клиента е предопределена: или приема условията, или не получава искания заем;
кредиторът може своеволно да обявява заеми за предсрочно изискуеми, с което разбива финансовите планове на кредитополучателите и ги превръща в неплатежоспособни „длъжници“;
да се предлага на непосветените клиенти заем в чужда валута, напр. в швейцарски франкове, които той де факто не получава (кредиторът в този случай държи в ръцете си и хляба, и ножа, като не пропуска възможността да мами клиента с валутните курсове).
Кой би могъл да издържи на подобна финансова и административна агресия? Малцина са кредитополучателите , които сами намират изход от тежката ситуация. Мнозинството е подложено на всекидневен терор от страна на фирмите-бухалки (прозвище, което заслужено лепнаха на част от колекторските компании)

Описаните по-горе и други случаи на измами са съхранени надлежно в адвокатските досиета на юристите, които са се заели с непосилната задача да защитят интересите на ощетените граждани в условия на антиконституционна законова уредба (пакет от подобни казуси са архивирани от адвокатската кантора на Веска Волева и бяха коментирани в нейното встъпление към форума за стрес-тестовете) За финансови измами на клиенти на застрахователните дружества съобщи бившият брокер Румен Гълъбинов. А д-р Любомир Христов директно посочи частните пенсионни дружества като некоректен партньор, системно заблуждаващ осигуряващите се граждани относно доходността на техните вложения. „Две пенсии са по-малко от една“ –така формулира авторитетният финансов анализатор сегашната абсурдна ситуация. И се закани в най-скоро време да направи публично достояние методологията на своите разчети.

Забележете: споменатите остро критични становища не са дело на теоретици, а на специалисти с десетилетна практика в сферата на банкирането, застраховането и пенсионното осигуряване. Те боравят с факти, разчитат на свои калкулации и са готови да докажат в пряк двубой своята правота. Именно това обстоятелство придава голяма тежест на формиращия се общ фронт срещу финансовия парадокс: кредитните институции винаги да печелят, а клиентите им безапелационно да губят.

Фази и аргументи на гражданската съпротива

В миналото извънпарламентарният натиск по повод на дискриминационните спрямо клиентите банкови регулации беше доста спорадичен и фрагментарен. След многократни опити за промени в чл. 417 и свързаните с него дискриминационни правни норми, през 2014 г. се стигна до първия сериозен опит да се атакуват нелегитимните парламентарни решения пред КС. Това се случи благодарение на националния омбудсман Константин Пенчев, който реагира на сигналите на правозащитниците и сезира КС за денонсирането на конституционно закрепени права на гражданите. Определението на върховния блюстител на закона в България обаче беше изцяло в полза на банките-кредитори. Тяхната дейност беше отъждествена с обществения интерес; което автоматично изключваше кредитополучателите – граждани и фирми – от кръга на конституционно защитените стопански субекти.

Според мен именно тази съмнителна от конституционна гледна точка позиция даде нов тласък на измамите, практикувани от банкови и небанкови финансови институции. Никак не е случайно, че през този период печалбите на банките скочиха само за един летен месец на 2016 г. с огромната сума от 136 милиона лева.

Има такова негласно правило, че решенията на КС не подлежат на оспорване, а се изпълняват. Така е в правовите държави. Но в България действителността е различна. Измамниците приемат с адмирации подкрепата на върховния съдебен орган и работят в невиждан правен комфорт; измамените остават с пръст в устата, лишени от юридическо основание да защитят своите права. Което за пореден път доказва, че изходът от българския финансов парадокс е само един: да се отменят дискриминационните закони.

Именно по този път тръгнаха група експерти преди седем години, чиито неофициален лидер беше д-р Любомир Христов, Председател на Института на дипломираните финансисти. Не случайно припомням за системните опити на тези мохикани на правозащитната дейност да убедят отговорните институции в необходимостта от коренна промяна на законодателния режим и привеждане на българската юриспруденция в пълно съответствие с европейските директиви. Завършек на техните инициативи беше разработеният пакет от седем законодателни и институционални реформи – от отпадането на разпоредбите на чл. 417 на ГПК до въвеждане на статута на финансовия омбудсман. Пакетът беше връчен на всички институции, имащи отношение към анти-европейското законодателство.

Какъв е ефектът от спазването на повелята на представителната демокрация: ако имаш възражения, довери се на избраните от суверена представители във властта? Ефектът беше нулев – предложенията на правозащитниците бяха посрещнати с ледено безразличие от финансовите елити и с показно пренебрежение от мейнстрийм медиите. Което позволи на трезорите, местни и чуждестранни, да практикуват безпрепятствено лихварско-сарафския занаят, връщайки финансовите операции с векове назад. Другата изконна функция на банките – инвестиционното кредитиране, от което при умело менажиране да се печели повече, беше ампутирана.

През втората половина на 2016 г. гражданската и експертната съпротива навлезе в нова фаза. Имам предвид внесения в НС от националния омбудсман Мая Манолова пакет от предложения за промени в законодателството, което облагодетелства банките и монополите и уврежда правата на гражданите (един любопитен детайл – омбудсманът използва като посредник депутат от ПГ ПФ, а не някой от бившите си колеги в групата на левицата). По-конкретно, омбудсманът Мая Манолова употреби правото си на косвена законодателна инициатива и поиска Народното събрание да промени седем (! ) законопроекта – сред които са Граждански процесуален кодекс, чрез който се предлагат изменения и в Закона за частните съдебни изпълнители, Закона за кредитирането на студенти и докторанти, Закона за управление на средствата от европейските структурни и инвестиционни фондове и др.

Сега вече работата става сериозна, което личи и от нервните реакции на „банкстерското“ съсловие през последните месеци; както и от опитите на корпоративно зависимите медии да омаловажат инициативата „Манолова“. Тя обаче идва в далеч по-благоприятен момент, в сравнение с този, който избра нейният предшественик Константин Пенчев. А и адресатът е друг – парламентът, който „кове“ и „подковава“ действащото неевропейско законодателство.

Какви са шансовете за успех! Това е ключовият въпрос, чиито отговор ще разберем през следващите месеци. Самата Мая Манолова в изказването си пред форума на СИБ за стрес-тестовете изрази резерви относно готовността на управляващото мнозинство и на част от опозицията да отстояват принципите на правовата държава. За управляващите г-жа Манолова е права; за опозицията –също, доколкото тя лично и отблизо познава криволиците в нейното парламентарно поведение и изкушенията пред нерегламентирания лобизъм.

Налице е още едно обстоятелство, което подхранва надеждите, че този път родните „банкстери“ и монополистите ще изгубят уникалните си привилегии. Имам предвид рязко засилената и координирана активност на широка мрежа от граждански организации и експертни структури, с опит в правозащитната дейност и със сериозен експертен потенциал.

На какво разчитат корпоративните лобистки мрежи? На традиционното игнориране на всеки опит да се атакува абсурдната ситуация! Или този път ще преминат в активна отбрана, атакувайки всички личности и организации, включени в съпротивата. Има симптоми, че ще изберат трети път – първи да реагират на натиска за нормализиране на банковото законодателство, за да създадат впечатление, че миналите им грехове са били допуснати по невнимание. Вече е направена и първата стъпка – Реформаторският блок внесе в НС проект на закон за личния фалит, като инструмент за защита на измамените потребители на кредити и като алтернатива на инициативата „Манолова“.

Претеглянето на шансовете за успех ще зависи и от фактора „народопсихология“ и по-конкретно – от мита за неизчерпаемото търпение на българина. Няма спор, пословичната търпимост на българина към неправдите, митологизирана от медийни коментатори и пишман анализатори, е добре работещ инструмент в подкрепа на твърдението, че и този път на хитреците и измамниците ще им се размине. Моето мнение по този въпрос е по-различно. Да, исторически българинът е доказал многократно, че неговото примирение с явните неправди няма граници. Но също така нееднократно е демонстрирал, че търпението му свършва, щом ножът е опрял до кокала и дори го пронизва. Споменът за спонтанните прояви на необуздан гняв от началото на протестите през 2013 г. е още жив.

Необходим послеслов: кой какво губи от парадоксалната ситуация?

Клиентите губят при всички случаи. Никой обаче не е изчислил точно стойността на финансовите и имотните щети, понесени от тях в национален мащаб. Банките също са губещи. Не всички, а онези, които не са сред приближените до властта и обгрижвани от нея.

За банковите загуби има две гледни точки: едната е на застъпниците на тезата, че българския банков сектор е уникално стабилен и дори може да служи за прототип на пазарните реформи в цяла Европа. Оставям на интелигентните читатели сами да отсъдят що за психологически феномен е това: икономиката е полузадушена поради липсата на кредитен/инвестиционен ресурс, но банковите трубадури от една периферна държава на Балканите се бият в гърдите, че са пример за подражание в ЕС!

Другата линия на анализ води до критична и самокритична преоценка на представите за банковата стабилност в Европа, наложена след неуспеха да се овладее финансовата и дълговата криза след 2008 г. Тук навлизаме в една сложна и противоречива материя, в която може да се ориентират единствено хора със специална икономическа подготовка. Иначе казано, дискурсът става коренно различен и няма нищо общо с проповедите на провинциалните застъпници на банковото законодателство у нас.

Какво ни казват достоверните финансови анализатори?

Дойче банк: загубите ни са колосални (над 8 милиарда долара) долара, а нашите акционери са бесни заради резкия спад на печалбите и дивидентите;
Зам. председателят на финансовия комитет в Бундестага Gerhard Schick, директно каза: „Персонално като данъкоплатец, аз си давам сметка ако някой ме дърпа за крака, когато откривам , че банките , които спасихме, правят търговия за наша сметка“;
Видният икономист и банков експерт лорд Адаир Търнър написа цял труд, в който оспори критерия на Базел III за капиталова адекватност (минимум 4,5% за капитала от първи ред ). Авторът подкрепи предложенията на свои колеги този критерий количествено да се увеличи 4-5 пъти;
Еврокомисарят – банков надзорник Daniele Nouy заяви неотдавна на срещата в Братислава, че е разтревожена от високото равнище на необслужваните кредити в балансите на банките от еврозоната. Тя съобщи, че насоките как банките да преодолеят тази трудност, вече се разработват; посочи и необходимостта други членове на ЕС да разработят законова рамка за намаляване на лошите кредити (за този дебат медиите в България не публикуваха нито ред; вниманието им към срещата в столицата на Словакия беше изцяло погълнато от въпроса: успял ли е българският премиер да повлияе на решението на ЕС да затвори външните граници и какво са си казали насаме с председателя на Съвета Доналд Туск )
Истината е следната: България, противно на уверенията, че разполага с почти перфектен/устойчив банков сектор, е пета поред в европейските класации (Виж приложенията). Този факт досега не е коментиран от БНБ и МФ, което дава възможност на самите банки да го смятат за несъществен проблем. Както и да продължават да пазят в тайна размера и структурата на необслужваните кредити.

Какво излиза: Европа се тревожи заради продължаващите трусове в банковата система; официална България твърди, че тази оценка се отнасяла за други, закъсали страни. По-пагубна от тази пропагандна тактика не може да има. Време е за тотална съпротива, както срещу банковия режим, така и срещу скритите и явни лобисти на олигархичният елит в Република България.

проф. Кръстьо Петков</em>Председател на Съюза на икономистите в България

, , , ,


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *