Съюз на икономистите в България

Автор: Валентин Хаджийски

Българските реформи след 1989 г. се мислеха и правеха по американски
образец. Не само българските – и ЕС, и Русия, и цял свят след края на
Студената война се учеше да срича от американците. Това не е осъдително
само по себе си – САЩ си остава водещата сила, редно е останалите да се
учат поне на някои неща от американците. Но Америка не е монолит – има
различни американци. От известно време стана ясно, че в България, в ЕС и
по света в последно време сме се учили от „неправилните американци“ (the
wrong Americans).

Още преди да настъпи, 2014 г. се очерта като американска и световна
година на борбата с неравенството.

Българските медии, заети да създават виртуална „протестърска“ реалност,
проспаха историческите кметски избори в „световната столица“ Ню Йорк на
5 ноември м.г. А в тях посланията на движението „Окупирай Уолстрийт“
намериха завършен политически израз – прогресивният кандидат Бил де
Блазио разгроми с близо 50 пункта, или с разлика три към едно, иначе
сериозния си консервативен опонент Джоузеф Лота, добил популярност като
енергичен ръководител на градския транспорт (Metropolitan Transit
Authority) по време на урагана Сенди една година преди това.

При това го разгроми, предлагайки допълнителен данък за най-богатите
граждани – с доход над 500 хиляди долара годишно – за финансиране на
достъпни детски градини и следобедни занимални за всички деца от
прогимназиите. В Ню Йорк хората с доход над половин милион никак не са
малко и политическото им влияние в никакъв случай не е за пренебрегване.

Де Блазио триумфира под лозунга за борба с икономическото и социално
неравенство,„разрушаващо социалната тъкан на града ни“.

Неравенството, както го формулира той, е и класово, а не само расово,
понятие, както често досега се представяше в Америка. И то „класово“ не
само в стария левичарски смисъл, на пролетариата срещу буржоазията, а в
новия смисъл на „единия процент“ срещу„99-те процента“. Това става
очевидно от картата с изборните резултати по избирателни секции. Почти
без изключение най-богатите нюйоркчани (плюс много руски имигранти
–които по разбираеми причини често имат манталитет на бъдещи милионери)
гласуваха за републиканеца.

Останалите, „99-те процента“ – от най-бедните черни райони на Бронкс и
Бруклин до заможните, високообразовани и почти напълно бели Грамърси и
Долен Манхатън, Ривърдейл и горен Уест Сайд, както и най-модните (hip),
интелектуални, „алтернативни“ исъщо предимно бели Вилидж и Челси
гласуваха за демократа. Почти същият като на гласувалите за Де Блазио бе
процентът на нюйоркчаните, одобряващи „Окупирай Уолстрийт“ през 2011 г.

При встъпването си в длъжност в сряда, 1 януари т.г., де Блазио
категорично потвърди поетите предизборни ангажименти, символично се
закле над библията на Франклин Д.Рузвелт, нюйоркчанина, председателствал
над „Ню Дийл“-а в 30-те и 40-те години, и призова и сянката на Фиорело
Лагуардия, прогресивния кмет на Ню Йорк от същата ера.Но стана ясно, че
де Блазио се ползва и с подкрепата на мнозинството в Демократическата
партия, особено на структурите й по места, дето сега преобладават
прогресистите.

Това мотивира и центристите-демократи около семейство Клинтън след
кратко колебание да минат в лагера на победителя, и президента Обама да
произнесе на 4 декември в един вашингтонски център за социални грижи
поредната си икономически добре обоснована реч за неравенството и силно
ограничената вертикална социална мобилност, и да се зарече да използва
всеки ден до края на мандата си да се бори с тях. И двете речи, на Обама
и наДе Блазио, си струва да се прочетат внимателно. Изглежда, че град Ню
Йорк в най-близко време ще стане изпитателен полигон за прогресивни
реформи за цяла Америка.

Изглежда също все по-вероятно Елизабет Уорън – прогресивната сенаторка
от Нова Англия, известна като Немезида на финансовия сектор и
дългогодишна изследователка на ипотечните дългове – да стане бъдещият
президент на САЩ, стига, разбира се, да се кандидатира. А на 24 ноември
и папа Франциск обнародва апостолското увещание Evangelii Gaudium
(„Радостта от евангелието“), в което попита „защо не е новина, когато
един бездомник умира от студ, а е новина, когато фондовата борса спадне
с два пункта“, добавяйки сериозно глобално и духовно измерение към
процеса. А вече знаем, че и Международният валутен фонд (МВФ), и
Световната банка (СБ) почнаха от две-три години насам да се пропукват
сериозно в лоялността си към догмите на пазарния фундаментализъм.

В 2013 г. (най-сетне) рухна и митът за интелектуалната „респектабилност“
на пазарния фундаментализъм.

В САЩ бюджетният дефицит в годините на Обама рязко спадна и държавният
дълг стана управляем – и вече съвсем не тъй плашещ. Икономистите,
прогнозирали от години висока инфлация и фискална криза заради стимула
на Обама за реалната икономика, така и не ги дочакаха. Един докторант по
икономика от Масачузетския технологически институт показа, че в
изследването на Кармен Райнхард и Кенет Рогоф (Carmen Reinhart and
KennethRogoff, Growth in a Time of Debt) от 2010 г., според което
повишаването на държавния дълг над 90% от БВП е пагубно за растежа, има
грешка в Ексел (Excel spreadsheet error) и че изводите им не се
подкрепят от емпиричните данни. Това изследване бе станало обект
нанабожен култ от страна поклонниците на остеритета и в САЩ, и в ЕС.

По същото време публикация на не друг, а на МВФ показа, че има сериозна
грешка в методиката на друга свещена крава на пазарните фундаменталисти,
публикацията на Алберто Алезина и Силвия Арданя (Alberto Alesina and
Silvia Ardagna, Large Changes in Fiscal Policy: Taxes versus Spending)
от 2010 г., според което остеритетът води до засилване на растежа
(expansionary austerity) поради засилване на „доверието“ – една вуду
теория, взета на въоръжение от кабинета на Камерън, добре позната и в
България от управлението на Борисов и неговия финансов гений С. Дянков.

И накрая, във вторник, 31 декември м.г., в. „Вашингтон Поуст“ обяви за
„диаграма на годината“ за 2013 г. следния обобщен израз на изследванията
на икономистите ТомаПикети и Еманюел Саез (Thomas Picketty et Emmanuel
Saez) за икономическото неравенство в САЩ от 1917 до 2012 г.:

Диаграмата показва дела на 10% най-богати американци в брутния
национален доход(ординатата) по години (абсцисата). В 2007 г., в
навечерието на Голямата рецесия делът им преди данъчно облагане стига
50%, задминава показателя от 1928 г., навечерието на Голямата депресия,
и продължава да расте стръмно до 2012 г. след временния спад на фондовия
пазар през 2008–2009 г. Показателите за горния 1% (непоказани на тази
графика) са още по-„стръмни“: максимумите им в 1928 и 2012 г. стигат
почти до 25%, а минимумите им в 1947–1977 г. слизат доста под 10%.

Разликата в дохода на средния топ мениджър (CEO) и средния му работник в
САЩ е нараснала над девет пъти, от 30 пъти в края на 70-те години, до
277 пъти днес, т.е. заАмерика вече е актуално сравнението с южните ѝ
съседки, до които те се доближават по степен на икономическо
неравенство. Обама в същата реч сравни вертикалната социална мобилност в
Америка с тази в Ямайка – шансът едно дете, родено в бедно семейство, да
забогатее, вече е еднакво пренебрежим, под 10%, докато шансът на дете на
богати родители да запази статуса си е 67%.

Добре известно е какво дойде след пика на неравенството в 1927-28 г., и
как светът се размина с пълното му повторение след края на 2007 г. – и
то този път само благодарение на масираната държавна намеса, макар
далече не в най-подходящата или справедлива форма, като спасяване на
големите банките, сами виновници за катастрофата, за сметка на дребните
длъжници.

Известно е също, че времето на най-малкото неравенство, долното „плато“
на графиката –от края на Втората световна война до края на 70-те години,
или ерата на „голямата компресия“ (the great compression) на доходите,
беше и времето на най-силния в историята растеж на американската
икономика, народното благосъстояние – при най-ниска безработица, висока
вертикална и хоризонтална мобилност и небивал обществен оптимизъм. Това
се съпровожда от най-широко обществено приемане на този обществен
договор, или както бил казал Никсън в 1971 г., „всички сме кейнсианци“.

Прекаленото неравенство е убийствено за икономиката

– намалява вътрешното потребление, което отговаря за 70% от американския
БВП, и което се крепи главно на потреблението на средната класа.
Богатствата на богатите не се „стичат надолу“, както още твърдят вуду
икономистите, а се изпаряват в офшорки и данъци не се плащат, или се
използват за спекулативно надуване на цени на продукти и услуги, които
по неволя се плащат и от средната класа. Това води до криза на търсенето
и депресия.

Прекаленото неравенство е убийствено и за демокрацията, както вече
видяхме. Известно е до какво доведе в политическо отношение Голямата
депресия – но по-малко известно е, че възходът на Хитлер в Германия се
дължеше на остеритета от началото на 30-те години, а не на
хиперинфлацията от предишното десетилетие. И сегашната вълна на омраза
към различните (по американски – bigotry) в България и цяла Европа се
корени в икономическата несигурност на мнозинството и в острото му
чувство за несправедливости измаменост, предизвикани от политиката на
остеритет на Брюксел и на десните кабинети като Камерън и Борисов, от
което умело се възползват демагозите ултранационалисти, расисти и други
фашисти.

България, като САЩ и страните от „европериферията“, страда от остра
криза на търсенето, в основата на която е увеличеното икономическо
неравенство, спадането на доходите на мнозинството за сметка на
увеличаването доходите на олигархията, както и забавянето на растежа по
причина на неравенството. Кризата в еврозоната е преди всичко криза на
платежния баланс между центъра и периферията ѝ, обусловена от
особеностите на еврото като пазарнофундаменталистки проект – което обаче
е друга обширна тема.Февруарската народна революция от 2013 г. беше
българският отговор на „Окупирай Уолстрийт“ и другите сродни европейски
и световни протестни движения против обедняването на мнозинството и
против арогантността на олигархията. За срам на българската интелигенция
февруарският народен протест остана „без глава“.

В България, както и в ЕС, въпреки масовите протести на европейците срещу
политиката на остеритет, довела до рекордна безработица и незапомнени от
десетилетия страдания на мнозинството, засега още не се чува почти нищо
в стил Де Блазио. Европа след Втората световна война, както и Източна
Европа след 1989 г., не е самостоятелна политически – тя мисли каквото й
„спусне“ САЩ. А САЩ от 80-те години досега й спускаше само
„вашингтонския консенсус“. Но реалната история на САЩ от последните сто
години, в частност от времето на Теодор Рузвелт, Уудроу Уилсън, и
особено от Франклин Д. Рузвелт до Никсън, ни учи на съвсем други неща.
Става дума за съвсем друга Америка, която ЕС и българското дясно тепърва
ще има да откриват – пет века подир Колумб.

Де Блазио, и в по-мека форма Обама, казват това, което пишат сериозните
американски икономисти от доста години – не само „левите“ Пол Кругман,
Джоузеф Стиглиц и Робърт Райх, но дори близки на Улицата консерватори
като съветника на Обама Лорънс Самърс и бившия съветник на Елцин и баща
на „шоковата терапия“ в постсоциалистическия свят Джефри Сакс (а също,
между другото, и Джордж Сорос интелектуалеца – и то от още повече
години). Напоследък то се признава срамежливо дори от светилата на
„Голдман Сакс“ и „Морган Стенли“. Обратното, „съплай-сайдерството“
(supply-side theory), псевдотеорията на крайно десните от Рейгън до
„чаеното парти“, че намаленията на данъците се изплащат с лихва, вече се
смята за лъженаука от почти всички професионални икономисти по света.

И тук няма никакъв „комунистически“ заговор“

Умният капиталист, първо, не ще гладни бунтове и пролетарски революции –
и следователно се грижи да няма крайна и унизителна бедност, както и
беше в САЩ през ерата на голямата компресия и просперитета, и в Западна
Европа под американско (нюдийловско) влияние след Втората световна
война. Второ, умният капиталист знае, че масовото производство на стоки
и услуги, основата на модерния капитализъм, е невъзможно без масовото
потребление, за което мнозинството от населението трябва да има нужните
доходи. Това било добре известно още на индустриалеца Хенри Форд, който
в 20-те години решил да плаща пет долара за 8-часов работен ден – три
пъти повече от обичайното у съседите му – на работниците си от
конвейера, за да могат да купуват колите, които сами правят, на цена над
500 долара. „Уолстрийт Джърнъл“ го обявил за луд, но за две години Форд
увеличил продажбите си три пъти и сложил началото на масовата
автомобилизация.

Умният капиталист Маринър Екълс, банков магнат, шотландски мормон
(шотландците се смятат за стиснати) и председател на Федералния резерв
(централната банка) на САЩ от 1934 до 1946 г., изпреварил учения
икономист Кейнс с откритието си, че засиленото икономическо неравенство
през „ревящите 20 години“ е дълбоката причина за Голямата депресия. А не
моралните грехове на прекаленото харчене и недостатъчното спестяване,
както твърдели опонентите му. „Както масовото производство трябва да
върви заедно с масово потребление“, пише Екълс в мемоарите си, „масовото
потребление, на свой ред, предполага разпределение на богатството,…
което дава на хората покупателна способност. Вместо да създаде такъв тип
разпределение, една гигантска смукателна помпа беше изтеглила до 1929–30
г. в ръцете на малцина нарастваща част от произвежданото богатство…
Останалите можеха да останат в играта само с теглене на кредити. Когато
кредитът пресъхна, играта свърши.“

Това е удивително точно описание и на положението в САЩ след 1980 г.
Оттогава до днес производителността на американската икономика се
увеличи с 90%, но почти всички допълнителни доходи отидоха само в ръцете
на богатите. Доходите на средната класа стагнираха, а икономическото им
положение реално се влоши със загубата на добре платени „профсъюзни“
работни места в промишлеността, съвсем недостатъчно компенсирани от
новите работни места в услугите, както и поради безумно растящите
разходи за здравеопазване и висше образование.

До някое време средната класа можеше да поддържа донякъде обичайното си
качество на живот с „екстензивни“ средства – жените масово навлязоха в
работната сила, работеше се повече от всички – по-дълги часове и на
повече от една работа, и накрая – използвайки домовете си, основното си
богатство, като спестовни касички, разчитайки на рефинансиране при
постоянно балониращите цени на имотите. И когато балонът се спука и
музиката спря, удари Голямата рецесия. При това банките и корпорациите
излязоха от нея в 2009 г. с увеличени печалби, докато заплатите така и
не стигнаха равнището си от 2007 г., а милионите безработни и 13-те
милиона домакинства с ипотеки „под водата“ (дължащи повече на банките,
отколкото вече струваха къщите им) останаха с контрата.

В 2013 г. рухна митът за ефективните и саморегулиращи се свободни пазари,

в които „държавата не бива да се намесва“. Както отбеляза през септември
м.г.икономистът Робърт Райх, свободният пазар е „съвкупност от правила
относно (1) какво може да се притежава и с какво да се търгува (с
човешкия геном? роби? ядрени материали? бебета? гласове на избори?), (2)
при какви условия (равен достъп до интернет? правото на синдикати? на
монополи? продължителност на патентните права?), (3) при какви
ограничения (безполезни или вредни лекарства? отровни храни? опасни
работни места? неограничено замърсяване на природата? финансови пирамиди
(Ponzi schemes)?неразбираеми финансови деривативи без покритие?), (4)
кое трябва да е частно и кое – публично (полицията? пътищата?
здравеопазването? добрите училища? парковете и детските площадки?), (5)
как да се плаща (с пари от данъци, с такси за ползване, с продажба по
индивидуални цени)“ и т.н.

Пазарите са „свободни“ само в рамките, създадени за тях от държавата, и
само на основата на ред другипредпоставки – природни, технически,
културни – с „извънпазарен“ характер. Пазарите са ефикасни и конкурентни
само доколкото наистина са такива. Там, дето не работят, тепросто не
работят – например в САЩ в здравеопазването, образованието, при
дерегулацията на енергията и другаде. Там, дето пазарът не може сам да
създаде пълна заетост (full employment) и вътрешно търсене, се намесва
държавата. Особено в по-изостаналите страни, които се стремят към бързо
развитие на производителността и доходите си, като югоизточноазиатските
преди десетилетия и България сега, огромна е иролята на държавната
индустриална политика, включително и за заместване на вноса(import
substitution) за защита на заетостта и за насърчаване на износа. Това
сега се признава и от МВФ!

Там, дето пазарът сам не може да създаде достатъчно стимули за
търговците, преследвайки частния си интерес, да работят в полза и на
обществото – „невидимата ръка“ на Адам Смит – помага им държавата. И пак
по израза на стария шотландец, доколкото търговците от един бранш по
самата си природа не могат да се съберат, дори за забава, без да се
сговорят нещо в ущърб на обществото, ролята на държавата е да не го допуска.

Новото икономическо неравенство, макар безспорно да има и „обективна“
основа в характера на модерните технологии и глобализацията, е и
резултат на целенасочено деформирана държавна политика в интерес на
олигархията, както убедително показват изследванията на Джоузеф Стиглиц.
В голяма степен забогатяването на олигархията не е резултат на нейния
реален принос за повишаване на обществената производителност, а на
извличането на рента от обществото (rent seeking) с помощта на държавна
политика, създаваща непрозрачност на пазарите чрез асиметрична
информация, допускаща хищнически заеми (predatory lending), създаване на
устойчиви монополи, извличащи години наред немислими при конкуренция
печалби, подаряване на корпорациите на публични ресурси под пазарната им
цена, доставки от тях над пазарната цена и други, все добре познати и в
България неща. Тази политика намалява и обществената производителност, и
е вредна за дългосрочните интереси на самите корпорации. А в условията
на нови технологии и глобализация толкова по-естествена е ролята на
държавата за преразпределяне от печелещите към губещите, за да могат и
последните да се преустроят и си намерят място в новите условия.

Един лесно разбираем пример от САЩ: в ерата на „голямата компресия“ и
просперитета най-големият американски работодател беше „Дженеръл Мотърс“
(ДжМ). Днес най-големият работодател е веригата хипермаркети „Уолмарт“.

В 60-те години ДжМ създаваше и поддържаше поминъка на цели големи
градове и региони. Всеки избутал средното училище младеж „с пулс“ можеше
да „влезе от улицата“ в местната фабрика на ДжМ и веднага да стане
профсъюзен член – средна класа до живот – със стабилна надница около три
пъти над минималната с всички социални придобивки,здравна застраховка,
пенсия, спокойствие на духа, прилична къщичка за
(обикновено)неработещата си жена и трите си деца, с телевизори,
хладилници и перални, с нова кола от фабриката в гаража всеки три
години, с помощ за колеж за децата, с платени болнични иотпуски и дори
някоя и друга семейна ваканция до Флорида или Бермуда.

А днес „Уолмарт“ разрушава поминъка на цели американски градове и
региони. Той пристига в поредния малък град, купува земя извън чертите
му, за не му плаща данъци, или когато изтече гратисния период, се мести
в друг град, унищожава местните производители и дребни частни търговци,
както и старите супермаркети, наема част от уволнените им работници – на
тежка работа, с вдигане тежести, ходене с километри и мръзнене във
фризери – за минималните по закона например 7,25 долара на час, без
придобивки, „помага им“ обаче пред държавните власти „да минат“ на
Медикейд (федералната здравна програма за бедни) и на купони за храна
(фууд стемпс) – на издръжка на данъкоплатеца, и на всичкото отгоре
получава и субсидия от щата с парите на данъкоплатеца като „най-голям
работодател“.

Това е системата, наречена corporate welfarism, или „корпоративен
комунизъм“, или още „черпаклък“ по популярния народен израз от интернет
форумите, при който държавата взима от паничката на бедните и сипва с
черпака в котела на най-богатите. „Уолмарт“уволнява работниците си,
уличени в опит за синдикална дейност, само по един устен донос и само за
минута.

И разбира се, това не е само въпрос на нова технология, либерализация на
търговията и глобализация, а най-вече на национална политика и
законодателство. Да, американското машиностроене се изнесе от САЩ в
страни с евтина работна сила и ниски екологични стандарти (макар
немското да не се изнесе от Германия), а напоследък се завръща при
потребителите си, но вече се върши най-вече от роботи и триизмерни
принтери. Но други дейности, като услугите, засягащи физически
потребителите, в това число и търговията на дребно, не могат да бъдат
„аутсорснати“ в Китай или поети от роботи.

Работниците в „Уолмарт“ не са по-неквалифицирани или по-мързеливи от
работниците в ДжМ преди 50 години. Дори напротив – работата в магазина е
и физически по-тежка, и се обслужват живи хора. А на конвейера завиваш
цял ден един и същ болт като във филма на Чаплин, издокаран с кожено
яке, с дълга коса, вързана с бандана, с лула в устата и с Харли
Дейвидсън или Форд Мустанг на паркинга отпред. Можеш да си позволиш и
лукса да напуснеш работа (drop out of a job) за някоя и друга година, да
походиш с дълга коса инаниз цветя около врата, да попушиш „бурен“ и
посмъркаш „киселина“, и пак да се върнеш като че нищо не е било.
Образът, който колоритният проф. Дайнов “проектира“, e именно на млад
американски работник от цеха (from the shop floor) от 60-те – 70-те
години – профсъюзен член, който има лукса да се увлича и по нещо
„по-така“, макар типичният истински работник обикновено не стига
по-далече от естетизацията на труда на металика в субкултурата на хеви
метъла и на атмосферата на ковашко-пресовия цех – в децибелите, пушеците
и светлините на диско клуба.

Разходите за евентуално подобряване положението на работниците в
„Уолмарт“, разбира се, няма да се взимат от джобовете на бедните им
клиенти, както настояват високоплатените адвокати на corporate
welfarism, а от печалбите на собствениците, които са огромни.
Наследниците на основателя на компанията Сам Уолтън, шест физически
лица, имат лично богатство колкото на 30-те процента най-бедни
американци. Ако се обложат с допълнителен данък, дори не толкова висок,
колкото по времето на десния Никсън, това би стигнало да се увеличат
надниците до над жизнения минимум и да се дадат на работниците и
социални придобивки.

Един въпрос по отношение на България е: защо за всичко това не се пише и
говори повече от централните медии и от икономистите (имам предвид
учените икономисти от БАН, УНСС и СУ, а не пропагандистите на
олигархията от „Института“ за пазарна икономика –или от някогашните
„дореформени“ чиновници от СБ като С. Дянков), защо не се свързва то с
българския опит – но това е до голяма степен риторичен въпрос.

Следващият въпрос, който обаче изисква специално разглеждане, е с какви
средства бе осъществена „голямата компресия“ (намаляването на
икономическото неравенство) в САЩ по времето на „Ню Дийл“-а, какви
конкретни мерки за компресия предлагат сега американските прогресисти –
и имат ли тe почва и у нас.

Виж още от сайта Гласове

Уважаеми колеги и читатели на нашия сайт,

Запознайте се с новия брой на Търговски вестник  – Идва нов свят.

Румен Драганов Българската туристическа индустрия
Проф. Петко Ганчев Философия Политика Бизнес
Анатол Калецки Новата икономика
Проф. Иван Ангелов Бюджетна и дългова политика
Мъдрост
Тодор Мадолев Дискусия за корена български
С идването на вечерта
Арх. Мирянова Пътечката към Флоренция и Красотата
Н.Пр. Гилерма Азрак Аржентина

Какъв е и какъв трябва да бъде размера на минималната работна заплата (МРЗ) у нас след въвеждането на плоския данък и премахването на необлагаемия минимум

Д. Нинов, доктор по икономика

Член на СИБ

            Наскоро г-жа Зорница  Славова от ИПИ публикува във сайта на Економинюз свое становище, според което всяко, в т.число предстоящото повишаване на минималната работна заплата у нас ще има негативен ефект върху заетостта и най-вече върху заетостта на ниско квалифицираните работници и служители За съжаление тя не подкрепя своето становище с налични у нас и други страни емпирични данни и техния анализ.

           Така или иначе, въпросът остава дискусионен в редица страни. Дори в момента подобна дискусия се води в САЩ¹.Повод за нея е предложението на американския президент Обама  за повишаване на минималната часова ставка като една от необходимите мерки за борба с бедността.

Нашето принципно становище по този въпрос

1. По принцип работната заплата трябва да гарантира нормални  и обществено приемливи за дадена страна и равнище на нейното икономическо и социално развитие  размери и равнище на разполагаемите доходи за лична издръжка и възпроизводство на носителите на работната сила от съответното качество – ниско, средно и високо.

Конкретизирано за носителите на относително ниско образована и ниско квалифициране работна сила ( образно казано за т.нар. „проста работна сила”)  това означава разполагаеми минимални размери на работните заплати, адекватни на обществено необходимите и обществено приемливи лични разполагаеми средства и разходи за тяхната издръжка и възпроизводство. На практика това означава :

–   разполагаеми (нетен) месечни размери² на минималната работна заплата (МРз),  който не само покрива на сто процента така наречената Линия на бедността ( poverty threshold) , определяна по единна методология от Евростат, но и необходимите и разполагаеми лични средства за издръжката, образованието, здравеопазването и пр. на едно дете;

–   брутен размер на минималната работна заплата, който покрива на сто процента ЛБ и необходимите лични средства за възпроизводство на носителите на ниско образована и квалифицирана работна сила (т.е. за издръжката на едно дете) + сумата от задължителните по закон лични осигурителни вноски ( социални и здравни) и данък общ доход през всеки конкретно интересуващия ни период от време.

–  

• И тук възниква първия заслужаващ внимание проблем, специфичен за нашата страна и провежданата до този момент  политика по отношение на МРз : съществените, макар и като тенденция намаляващи  различия между определяните от Правителството и

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

1.Виж в интернет статията на  Jonathan Meer and Jeremy West : The minimum wage and employment dynamics” , 10.09.2013.

2. Разполагаемият (или нетен) размер на минималната работна заплата представлява нормативно определеният й брутен размер намален с задължителните лични осигурителни вноски (социални и здравни и дължимия данък общ доход (ДОД).

 обявявани от МТСП , от една страна, и определените от Евростат и одобрявани от Евростат , от друга страна, размери на ЛБ. И по-конкретно – от оставащите по-ниски

Ето и конкретните данни за определените от МТСП  размери на ЛБ  за 2008 – 2013 г.; за одобрените от ЕК размери на ЛБ за 2008, 2009 и 2010 г. и за прогнозирани от нас предварителни и приблизителни  размери на ЛБ  по Евростат за  2011 и 2012 г.

Таблица №  1

Показатели –	2008 г.	2009 г.	2010 г.	2011 г.	2012 г.	2013 г.	2014 г.
ЛБ на МТСП – лв.	167	194	211	211	236	241	251
ЛБ на ЕК –  лв.	276,5	295	284	284*	284*	……	……
ЛБ на МТСП към ЛБ на ЕК- в %	60,4	65,8	74,3	74,3*	83,1*	……	…..
Ср. за год. мес. нормат. размер на МРз –лв.	220	240	240	250	283,34	310	340
Нетен**размер на МРз в лв.	172,3	187,9	189,9	196,4	222,11	243	266,5
% на нетната МРз към ЛБ на ЕК	62,3	63,7	66,9	69,2*	78,21*	…..	…..

*Данните за ЛБ по SILC за 2011 и 2012 г. се още не са готови. Затова ползваме наши предварителни прогнози за размерите на ЛБ по методологията на Евростат, представляващи 60 % от прогнозиран от нас размер на медиалния  доход на еквивалентна единица за дадена година.

**Нетният размер на МРз в таблицата е определен, като от брутния размер са приспаднати задължителните лични осигурителни вноски и ДОД за осигурени лица по условията на трета категория труд, родени до 1.01.1960 г.

Ще поясним, че макар и ЛБ да се определя по  единна методология  за всички страни членки на ЕК, абсолютните  й размери са различни за всяка отделна страна . Най общо различията в техните абсолютни размери отразяват различията в равнището на икономическото  развитие на отделните страни членки. Ще илюстрираме тези различия  с официални данни на Евростат за ЛБ в Стандарти на покупателна способност (СПС) , т.е. при елиминиране на различията в цените на потребителските стоки и услуги, в част от страните членки на ЕС през 2009 г.

Таблица № 2 : Годишен праг на бедността  2009 г. ( SILK)  в СПС
( 60 % от средния годишен медиален разполагаем  доход  на еквивалентна единица in PPS|
Страни	евро	Бълг. = 1.0		Страни	евро	Бълг. = 1.0
България	3452	1.0		Унгария	4103	1,19
Белгия	10492	3,04		Холандия	11539	3,34
Чешка Република	6062	1,76		Австрия	11318	3,28
Дания	10712	3,10		Полша	4427	1,28
Германия	10775	3,12		Румъния	2066	0,60
Естония	4795	1,39		Словения	8648	2,51
Ирландия	10560	3,06		Словакия	4713	1,37
Гърция	7578	2,20		Финландия	10369	3,00
Италия	9122	2,64		Швеция	11261	3,26
Кипър	11785	3,41		Великобритания	10251	2,97
Латвия	4395	1,27		Исландия	12945	3,75
Литва	4383	1,27		Норвегия	14486	4,20
Люксембург	16226	4,70		Швейцария	13610	3,94

Източник : Еurostat: Taxation  trends  in thе  European  Union, Table  3. Top  statutory  tax  rate  on  personal  income.

                                                   *

Но да се върнем към различията в официално обявяваните размери на ЛБ у нас и тези на Евростат, представени в таблица 1.

Сравненията показват, че определяните от българското правителство и обявявани официално от министъра на труда и социалната политика размери на ЛБ през 2008 – 2011 г. са по-ниски от определяните от Евростат размери. Графично тези различия са представени в графика № 1 и Графика № 2.

Графика № 1 и 2 : Размери на разполагаемата минимална заплата и Линията на бедността по новата методология на ЕК  през 2007-2012 г.

Занижените размери на официално обявената от правителството ЛБ цели пряко да намали равнището на бедността и косвено – равнището на населението в риск от бедност и социално изключване у нас. Това безспорно обслужва конюнктурни теснопартийни интереси на управляващите политически партии и правителства. По-голямата беда е, че то е водело и продължава да води до подценяване на проблема и борбата с бедността, а с това  – и мястото ни на най-бедна или на  една от най-бедните страни членки на ЕС.

В същото време, сравненията показват безспорен прогрес в правителствената политиката по отношение на нормативно определяния официален размер на бедността и равнището му спрямо определяния и одобряван от Евростат размер :  от 62.4 % през 2008 г.,относителното равнище на разполагаемата (нетната) минимална работна заплата  у нас спрямо определяния и одобряван от ЕК размер на ЛБ нараства до 66.9 % през 2010 г.; и очаквани около 69,2 % през 2011 г. и 78.2 % през 2012 г. Тази тенденция може и трябва да продължи. Нещо повече – крайно време е :

а) като първа стъпка и цел, нормативно определяния размер на минималната работна заплата у нас да покрива на 100 % размера на ЛБ за България, определян от Евростат по възприетата от ЕК единна методология за всички страни членки на ЕС, плюс дължимите по закон задължителни лични осигурителни вноски и   данък общ доход;

б) като следваща стъпка – да покрива ЛБ + необходимите лични средства и разходи за възпроизводство на носителя  а ниско образован и квалифициран труд ( т.е. за издръжката на едно дете) + сумата на задължителните лични осигурителни вноски и ДОД.

Тези две стъпки и цели на политиката по МРз трябва да бъдат законово регламентирани още в края на 2014 или началото на 2015 г. За държавата и работодателите  те означават още право и задължение да осигуряват такива условия за развитие на бизнеса и такива работни места за носителите на ниско образована и ниско квалифицирана работна сила, такава логистика, техническа въоръженост, технология и организация на труда, на материално техническото снабдяване, професионална квалификация на работниците и служителите (носители на ниско образована и квалифицирана работна сила) и пр., които са способни  комулативно да гарантират тези размери и динамика на нормативно определяните размери на минималната работна заплата плюс дължимите по закон лични осигурителни вноски, данъци и определена печалба на работодателите. Т.е. да гарантират нормално протичане на производствените и възпроизводствени процеси; и дори тяхното постепенно разширяване. Задачата на държавата, синдикатите и организациите на работодателите е да планират, програмират , следят и контролират стриктното изпълнение на тези законови задължения и политика по отношение размера и равнището на МРз.

Твърденията на работодателите и техни организации и наукообразни апологети, че предложеното от Правителството предстоящо повишаване на минималната работна заплата (както и по принцип всяко нейно повишаване ) водело или щяло да доведе до общо нарастване на безработицата и най-вече на безработицата сред ниско образованите и ниско квалифицирани носители на работната сила намираме за а  необосновани защото те не са подкрепени от налични емпирични статистически данни у нас или други страни  и техния анализ.  Дори противниците на предложението на американския президент Обама за повишаване на минималната почасова ставка в САЩ все още не могат да намерят убедително емпирични данни за своето противопоставяне³. Затова ги определяме като голословни и твърдения, които потвърждават :

–                     продължаващото от години  нежелание на голяма част от българските работодатели и техните организации, както и от държавата, да поемат своята отговорност при решаване на този ( наред с много други важни)  икономически и социални проблеми на страната;

            3.  В цитираната статия на Meer и West се отбелязва, че повишаването на минималната работна заплата в САЩ не води непосредствено до загуба на съществуващи работни места , но води до снижаване темпа на създаването на нови работни места в средно и дългосрочен план и следователно – до по-нисък ръст на заетостта . Според резултатите от тяхното изследване едно хипотетично „ десет процентно повишаване на минималната заплата предизвиква приблизително 0.5 процентни пункта намаление на темпа на нарастването на работните места….Ефектът от това хипотетично повишаване не е постоянен…. и се влияе от инфлацията и щатския относителен растеж..”

 

           Техни критици обръщат внимание на факта, че Meer и Wеst не отчитат позитивното влияние на повишението на МРз върху продължителността на работното време, което може да наречен скрито повишаване на заетостта, както и върху квалификацията. на наетите ниско квалифицирани лица. Към техните пропуски ще добавим и неотчетеното и неизмерено влияние върху МРз на равнището и промените в системата за социална защита и данъчно облагане доходите на физическите лица, както и различията и промените в равнището на комерсиализация на здравеопазването и образованието.

 

масови всенародни протести срещу алчността и безотговорността  на бизнеса, монополите и обслужващите техните частни интереси  политически партии и правителства. А всичко това неизбежно води до все по-остра и обща икономическа, социална и политическа дестабилизация на страната;

 

–                     че по този начин , образно казано, и работодателите и политическа класа и правителството „режат клона” върху който градят своето безотговорно икономическо и политическо господство и благополучие.       

 

                                                      *

 

В същото време повишаването и поддържането на обществено приемливи размери на нетната и брутна МРз поставя множество други въпроси, в т.ч. и най-вече въпроса за съблюдаване на определено обществено приемливо различие и съотношение между размерите на минималната и тези на средната работна заплата. Неговата непосредствена цел е да се избегне  необоснована уравниловка  в размерите на възнагражденията за носителите на ниско образована и ниско квалифицирана работна сила, от една страна, и работните заплати на средно образованите и квалифицирани работници и служители. И по този начин – да се предотврати обществено неприемлива уравниловка в работните заплати, с негативни последици  върху : стимулирането на по-високо квалифицираните работници и служителите ; възможността  за тяхната нормална и обществено приемлива издръжка и възпроизводство; високото равнище на нетната емиграция на предимно млади и образовани лица; задълбочаващата се и без това демографска криза.

 

Впрочем, множество емпирични данни на НСИ и техния анализ показват, че работните заплати, в т.ч. средната работна заплата у нас през последните 23 години е  необосновано занижена и значително под икономически възможните й размери про произвеждания БВП на глава от населението и средно на заето лице⁴. На практика това е

 

основния принципен проблем на работните заплати и политиката по работните заплати у нас през последните над две десетилетия и в момента. Неговото ускорено решаване е пряко свързано не само с икономическия растеж, но и с ограничаване на ширещата се безнаказана корупция и значителния (най-висок в ЕС ) „сив сектор” в икономиката. Наши разчети показват, че примерно намаляването на относителния дял на „сивия сектор” в икономиката през 2013 г. на половина – от около 30-32 % в БВП до около 15-16 % – би означавало допълнителни приходи в консолидирания бюджет на страната от около 4.5 млрд. лв. Сума, която би позволила значително по- високи работни заплати и пенсиите, значително по-добро финансиране на здравеопазването, образованието и културата;  значително  повече инвестиции в науката; значително повече иновации и т.н.

 

                                                       *

 

2. Основни причини за занижените размери на работните заплати и конкретно на минималната работна заплата

 

Оснвните причини за занижените размери на минималната и общо на работните заплати у нас са множество¹.  Тук ще се отраничим само до две от тях.

 

 

4. За подробности виж нашата публикация в уебснтраницата на СИБ: „ Бедността в България – критерии, равнище и необходими промени”

 

2.1. Необосновано ограничителната политика по работните заплати и конкретно  – съществено разминаване между индекси на реалните работни заплати и индексите на  производителността на труда  през 1990-2010 г.

 

Данните в таблица № 10 показват съществени различия в  индексите на  реалния БВП на глава от населението, реалния БВП на заето лице и реалната Брутна добавена стойност ( БДС) на заето лица, от една страна, и индексите на реалните работни заплати, от друга страна.

 

Таблица № 3 : Индекси и съотношение между индексите на реалния БВП на глава от населението, реалния БВП на заето лице, реалната БДС на заето лице и на  средната  реална работна заплата през периода 1990-2010 г.  База 1990 г. = 100 %

 

	мярка	1990	1997	2000	2005	2007	2008	2009	2010	2011
Индекси на :
1.Реалния БВП на глава	%	100	81,9	94,1	129,5	148,4	158,4	150,4	152,1	158,5
2.Реалния БВП на заето лице	%	100	78,5	88,4	115,9	131,4	139,5	131,9	132,4	134,7
3.Реалната БДС на заето лице	%	100	65,5	72,7	93,5	103,1	112,2	109,1	106,6	111,6
4.Ср. реална  работна заплата	%	100	32,4	40,3	45,5	52,8	58,5	58,5	61,7	66,8
Съотношения между :
показател 1 : показател 4	ед.	1,0	2,5	2,3	2,8	2,8	2,7	2,6	2,5	2,4
показател 2 : показател 4	ед.	1,0	2,4	2,2	2,5	2,5	2,4	2,3	2,1	2,0
показател 3 : показател 4	ед.	1,0	2,0	1,8	2,1	2,0	1,9	1,9	1,7	1,7

 

   Източнци на изходната статистическа информация  : НСИ

 

От  данните в таблица № 10  и графика 3  се вижда, че :

 

(а)  до 1997 г. и четирите интересуващи ни показатели се движат надолу, но с

 

различна скорост. Като последица, спрямо базисната 1990 г приета за 100 %,  към 1997 г.   индека на средните реални работнни заплати у нас изостава от индекса на  реалния БВП на глава от населението кръгло  2.5 пъти ; от реалния БВП на заето лице – 2.4 пъти ; и от

 

реалната БДС на заето лице  –  2 пъти. Т.е. към 1997 г. се натпупва едно значително изоставане на  реалните работни заплати у нас от спада в реалния БВП и реалната БДС на г лава от населенито или на заето лице.

 

(б) след 1997 г. до 2010-2011 г., с известни колебания през отделните години, всички интересуващи ни показатели тръгват нагоре  и бележат растеж. Равнището им спрямо а базисната 1990 г. се покава  както дследва :

 

– равнището на реалния БВП на глава от населението се покачва от 81.76 % през 1997 г. до 158.5 % през 2011 г. или  1.93 пъти;

 

– равнището на реалния БВП на заето лице се повишава  от 78.45 % през 1997 г. до 134.68 % през 2011 г., или 1.72 пъти;

 

– равнището на реалната БДС на заето лице се повишава от 65.47 % през 1997 г. до 111.57 % през 2011 г. или 1.70 пъти;

 

– малко по-бързо нараства  равнището на реалните работни заплати –  от 32.41 % през 1997 г. до 66.78 % през 2011, или 2.06 пъти. Но твърде малко по-бързо, за да компенсира натрупаното до 1997 г. изоставане спрямо промените в останалите показатели.

 

Така през  целия период след 1997 г., включително през последните две години, размерите и равнището на реалните работни заплати остават около 2 пъти по-ниски от размерите и равнището на реалния БВП на глава от населението , реалния БВП на заето лице и  реалната БДС на заето лице ..

 

Анализът  на тези данни и сравнения показва, че :

 

–  през целия  отчетен период от 1990 г. до 2011 г. последователно и системно е провеждана необоснованво силно ограничителна политика към работните заплати –   основната  форма на лични доходи;

 

–  ако политиката и индекса на реалните работни заплати следваха индекса на производителността на труда измерена с физическия обем на БВП или с физическия обем на  БДП падащ се на заето лице,  то и до сега и в момента реалните работни заплати у нас биха били около 1.7 до 2 пъти по-високи от официално отчитаните им размери;

 

–  че ако това – хармоничните промени в реалните работни заплати, от една страна,  и реалния БВП или реалната БДС на заето лице, от другастрана – бе факт, основата на данъчните и осигурителни приходи би била около 1.7 до 2 пъти по-голяма, което , при равни други условия, означава около 1.7 до 2 пъти по-голяма обща сума на данъчните и осигурителните приходи в консолидирания бюджет на стнрана, включващ всички публични бюджети в т.ч. държавния бюджет и  бюджетите на НОИ, НЗОК и общините.  А заедно с това – 1.7 до 2 пъти по-голями възможности за финансиране на здавеопазването, образованието, науката,  пенсиите, иноивациите и инвестициите в техническото и технологично обновяване на икономиката, повишаване  качеството и мотивацията на работната сила; ограничаване на нетната емиграция на предимно млади хода и натрупаните през последвните 22-23 г. огромни невъзстановими или трудно възстанови загуби на човешки капитал  и т.н.

 

–  че днес страната ни отчаяно се нуждае от ускорено възстановяване на баланса между интересите на капитала и на труда, а това означава – от специална комплексна правителствена програма, подкрепена от бизнеса и синдикатите,  за  временно, в рамките на предварително определен и обоснован период от време, изпреварващо нарастване на работните заплати до преодоляване на допуснато им съществено, обществено неприемливо и с много нетивни последици  изоставане от равнището и нарастването на  производителността на труда.

 

Освен позитивната  ролята й в борбата с бедността и наблюдаваните множеството други негативни прроцеси, разработването и изпълнението на подобна програма би била важна и конструктивен елемент на  антикризисната програма и мерки на правителството, с относително самостоятелен положителен ефект  върху качеството и мотивацията на останащата в страната работна сила, върху заетостта и равнището на  вътрешното потребление; а  от там – и върху икономическия растеж .

 

  2. 2. Съществено различия в изоставането на работните заплати и

 

производителността на труда у нас спрямо средните им размери в СПС в ЕС

 

Таблица 4 : Колко пъти   БВП в СПС на глава , БВП в СПС  на заето лице и  средната брутна  работна заплата в СПС  в България изостават от тези в ЕС-27 през 2001-2010 г. ( разчет по данни на Евростат)

 

Показатели   /   Години	2001	2002	2003	2004	2005	2006	2007	2008	2010
1. БВП в СПС на глава – ЕС: Б-я	3,8	3,6	3,4	3,2	3,0	2,9	2,8	2,5	2,5
2. БВП в СПС на зает  –  ЕС : Б-я	3,6	3,3	3,2	3,2	3,1	3,0	2,9	2,8	2,6
3. Средна БРЗ в СПС – ЕС : Б-я	7,5	7,7	7,4	6,6	6,4	6,4	5,9	5,0	5,8
4. Ср.разполаг.Рз в СПС -ЕС:Б-я	7,1	7,5	7,5	7,2	7,2	6,3	6,4	5,7	4,9

 

Източници на изходната статистическа информация : Евростат : “GDP per capita in PPS” +“Labour productivity per person employed in PPS”,2000-2010 (1).png.+ EUR– Wages and Laber cost.Statistice Explains. 

          Както се вижда от данните в таблицата, като тенденция  натрупаното до 1997 г.   изоставане на България от ЕС по   БВП в СПС  на глава от населението и на БВП в СПС на зето лице, от една стрпана, и по средна брутна и средна разполагаема  работна заплата в СПС – намалява. Но като цяло изоставането ни от средното им равнише за стреаните членки на ЕС остава съществено. И което е по-важно за нас и характеризирането на провежданите икономически и подоходни политики  е, че  през въпросния период изоставането на работните заплати в СПС у нас спрямо тези в ЕС 27 е около и над 2 пъти по-голямо в сравнение с изоставането ни по произвеждания БВП в СПС на глава от населението и средно на заето лице.  По-конкретно :

–            изоставането на средната брутна работна заплата  в СПС у нас  от средните й размери в СПС в ЕС-27  варира от 7.7 пъти през 2002 г. до  5.8 пъти през 2010 г., докато изоставането ни по отношение на  БВП в СПС на глава от населениетко се варира от  3.4 пъти през 2001 г. до  2.5 и пъти през 2008 и 2009 г.;

–   изоставането на произвеждания у нас  БВП в СПС на заето лице спрямо средните му размери за страните членки на  ЕС-27  варира от 3,6 пъти през 2001 г. до 2,6 пъти през 2010  г., докато  изоставането на средната разполагаема работна заплата в България в СПС от средната разполагаема работна заплата в СПС  в ЕС-27 варира от 7.7 пъти през 2002 г.  до 4.9 пъти през 2010 г.

          Тези данни и сравнения показват, че изоставането на работните заплати в СПС у нас от средните им  размерив СПС за ЕС 27  е около 2 пъти и  през повечето гтодини малко над 2 пъти  по-голямо в сравнение с изоставането ни по отношение на БВП в СПС , падащ се на глава от населението и на заето лице.Това от своя страна,( подобно на сравнението на индексите на реалния БВП и реалните работни заплати през изминалите 22 години), означава, че :

–   размерите и равнището на реалните работни заплати у нас  до сега и в момента са силно занижени (под обективно възможните им размери про произвеждвания БВП на глава от населението и на заето лице;

–   че те биха могли да бъдат около 2  пъти по-големи от официално отчитаните им от НСИ размери и равнища сега и до сега ( както това е показано в таблица № 12 ) при условие, че у нас се прилагаха  характерните за ЕС като цяло  принципи и правила на икономическа, социална  и данъчна  политика и присъщото им крайно разпределение и използване на БВП.

Таблица № 5.  Колко пъти по-висока би  била средната брутна   и ср. разполагаема  работна заплата у нас в СПС ако прилагахме характерните за  ЕС-27 правила и крайно разпределение и използване на БВП

Показатели  / години	2001	2002	2003	2004	2005	2006	2007	2008	2010
1. При БВП на глава в СПС
– средна брутна Рз	2,0	2,1	2,2	2,1	2,1	2,2	2,1	2,0	2,3
– средна  разполагаема Рз	1,9	2,1	2,2	2,3	2,4	2,2	2,3	2,3	2,0
2. При БВП на зает в СПС
– средна брутна Рз	2,1	2,3	2,3	2,1	2,1	2,1	2,0	1,8	2,2
– средна разполагаема Рз	2,0	2,3	2,3	2,3	2,3	2,1	2,2	2,0	1,9

Източник  на разчета : Данните в таблица № 11.

(Става въпрос за равни с тези в ЕС политики и  условия, под което разбираме : стриктно прилагане на характерните за ЕС като цяло  принципи и правила на икономическата, данъчната и  социална  политики и характерното за ЕС крайно разределение и използване на БВП. Нещо повече – за въвеждане у нас на задължително законово изисква за предварително определяне и обосноваване на основните социални цели и самоцели  на икономическата политика (или политики), в т.число по отношение на броя и качеството на работните места, качеството на работната сила и равнището на заетостта; размерите и равнището на нейните възнаграждания; равнището на нейната и социална защита, както и приблизително равно със средното за  страните членки на ЕС техническо,  технологично и организационно равнище на производството; приблизително равна бизнекултура на представителите на бизнеса; приблизително равен и значително по-нисък относителен дял на „сивия” сектор в икономиката; ревизия на крайно неизгодните концесионни договори за експлоатация на природни богатства на страната; равнопоставеност на участниците в конкурентната борба на всички производители на стоки и услуги несависимо от формата на собствеността – държавна или частна и пр.. Т.е. все условия и политики, зависещи непосредствено или в решаваща степен от философията, възгледите и подходите на управляващите полотически партии и техните правителства към предизвикателствата пррез обществменото развитие на страната ; и по-непосредствено  – от  основните характеристики на провежданите от политиците икономически и социалните политики,  регулаторни и контролни функции на държавата;  отговорности и пр. характерни за ръзвитите европейски държави; следвани от отговорностите и полотиките на работодателите и  организациите на работодателите и на  работниците и служителите).

• Принципно същите констатации и изводи се потвърждават и от приведените в таблица № 13 , която съдържа  наскоро актуализирани данни на Евростат за :

         – равнището на производителността на труда измервана с БВП в СПС на заето лице у нас спрямо средните й размери за страните членки на ЕС27 през периода  1995-2011 г.;

         –  равнището на разполагаемите заплати в СПС у нас спрямо средните им размери в ЕС27   за периода от 2002 до 2011 г.

Таблица № 6 : Равнище на производителността на труда и на разполагаемите работни заплати в СПС у нас спрямо средните им стойности в ЕС 27 приети за 100

		1995	1997	1998	1999	2000	2001	2002	2003	2004	2005	2006	2007	2008	2009	2010	2011*
Равнище на Пт в:
EU27		100	100	100	100	100	100	100	100	100	100	100	100	100	100	100	100
Eu25		104,6	105	105	105	105	105	104	104,3	104,1	104	103,8	103,6	103,3	103,3	103,2	…
Eu15		115,2	115	115	114	113	113	112	111,4	110,9	110,6	110,5	110,1	109,7	109,4	109,1	…
BG		31,6	26,4	27,4	29,3	31,3	32,1	34	34,7	34,8	35,8	36,4	37,5	39,6	40,1	41,3	43,5*
Изоставане спрямо :
EU27: BG		3,16	3,79	3,65	3,41	3,19	3,12	2,94	2,88	2,87	2,79	2,75	2,67	2,53	2,49	2,42	2,30
EU25:BG		3,31	3,97	3,83	3,58	3,35	3,26	3,07	3,01	2,99	2,91	2,85	2,76	2,61	2,58	2,50	…
EU15:BG		3,65	4,36	4,19	3,89	3,59	3,50	3,29	3,21	3,19	3,09	3,04	2,94	2,77	2,73	2,64	…
Равнище  на нетната Рз у нас  в СПС спрямо средната в ЕС		…	…	…	…	…	…	15,0	15,49	15,63	17,78	17,59	19,57	22,28	24,66	24,18
Съотношение
между равн. на Пт и на Рз		…	…	…	…	…	…	2,27	2,24	2,23	2,01	2,07	1,92	1,78	1,63	1,71	…

Без да влизаме в подробности ще обърнем внимание на това, че и според тези данни на Евростат :

– в сравнение със средната  Пт на заето лице в  ЕС кано цяло  равнището на Пт у нас (измерена с БВП в СПС на заето лице) е : над 3 пъти по-ниска до 2002 г. и около  2.4 до 2.5 пъти по ниска през периода 2003-2011 г.;

– докато в сравнение със средната работна заплата за страните членки на ЕС в СПС равнището на разполагаемите (нетните) работни заплати у нас  е  от 6.7 пъпи по-ниско от средните им размери в ЕС през 2002 г. до 4.14 пъти през 2010 г.

Тези различия ва ПТ и работните заплати у нас и средните и стойноскти за страните членки на ЕС имат множество причини и обяснения, в т.число :  необосновано силно рестриктивната подоходна политика през изминалите 22, а вече 24 години; неефективно законодателство и съдебна система, позволили „законната” но по същество грабителска приватизация, ограбените спестявани на населението, перманентното и безнаказано използване на политическата власт за лично обогатяване, пълнене на черни партийни каси и лично облагодетелстване, високият (най-висок в ЕС ) относителен дял на „сивия” сектор в икономиката ; перманентната през последните над две десетилетия размяна местата на крайните социални цели и самоцели на общественото развитии със средства и условия зяя тяхното постигане ; корупционни консециионни договори и пр.

Само един факт : ако през следващата 2014 г. успеем да намалим относителния дял на „сивия” сектор в икомиката наполовина – от 30 до 32 % на около 15 % -, годишните приходи в консолидирания бюджет на страната ще нарастнат с около 4-4.5 млрд.лв. Подобни допълнителни приходи в консолидирания бюджет на страната иеха пазволили значително по-високи работни заплати и пенсии, по-добро финансиране на образованието, здравеопазването, културата; подобряване на бизнес кливата; повече инвестиции и пр.

Решение има. И то изисква : качествена промяна в провежданата до сега не само подоходна, но цялостна обществена политика – научно-техническа, икономическа, екологична и социална; в нейната досегашна философия – философията на пазарния фундаментализъм; в доминиращи до сега фрагментарни и конюнктурни подходи ; в перманентно разменените места на социалните цели и самоцели на общестквеното развитие, от една страна, и средствата за тяхната реализация, от друга страна и пр.

За съжаление, воля и сила за подобна промяна няма : воля, защото тази необходима промяна засяга лични, теснопрартийни и олиграфични интереси на политическата класа и „кръговете от фирми” около нея през последните две десетилетия и в момента; сила, защото формиращото се гражданско общество и протести остават все още слаби да се противопоставят успешно на тези интереси поради продължаващите успешни теснопартийни намеси, провокации и маниполации – дори когато протестите са стартирали спонтанно по конкретен повод.

Статията е публикувана в брой №7 „Панорама на труда“

 

Във връзка с обявената от СИБ дискусия по предложението на Правителството  за връщане през 2015 г. на събрания ДОД през 2014 г. от носителите на минимални работни заплати ( МРз),  в допълнение или в подкрепа на  основни критични бележки от ИПИ и БСК,  ще споделя следното :
                Намирам това предложение на Правителството за непрофесионално, фрагментарно, необосновано и  вредно по своите социални, икономически, административни и финансови обосновки и последици..

     1. Социално необосновано най-вече защото :

     – няма ясно определена и добре обоснована социална цел в рамките на мандата на сегашното правителство, а именно – гарантиране на минимално необходимите и обществено приемливи  за страната на дадения етап от нейното развитие  разполагаеми лични средства за издръжка и възпроизводство на носителите на ниско образована и ниско квалифицирана работна сила.. Обратно, то запазва разполагаемите размери на минималните работни заплати през тази и следващата година под Линията на бедността, определяна от Евростат по възприетата  единна методология за всички страни членки на ЕС. Това означава, че :

     – нормативно определяните размери на МРз остават под ЛБ за носителите на ниско образована и квалифицирана работна сила и не съдържа нито стотинка от допълнително необходимите лични средства за нейното възпроизводство, т.е. за отглеждането, здравеопазването, образованието и пр. на едно единствено дете на родител;

     – че през 2014 и може и през следващите още една – две календарни години  се продължава провежданата през последните 24 г. политика на занижени ( под възможните при произвеждания БВП на глава от населението и средно на заето лице) размери на работните заплати, в т.число и конкретно на минималната работна заплата  – една от множеството причини за високото равнище на бедността и населението в риск от бедност и социално изключване в България. В тази връзка ще напомня, че по последите данни на Евростат броят на българските граждани с разполагаеми доходи под Линията на бедността е 1.7 млн., а на гражданите в риск от бедност и социалното изключване – 3.7 млн.

     2. Вредно, защото :

     – поражда да толерира и продължава  наблюдавани и до сега и в момента негативни административни, финансови, демографски и пр. последици, отбелязани и в становищата на ИПИ и БСК. Например:

     – то допълнително увеличава административни разходи на държавата, свързани : веднъж – с административните разходи по текущото през 2014 г. събирането на ДОД от носителите на МРз; и втори път – по връщане на същите суми на същите лица в началото на следващата 2015 г.;

     –  в този си вид необосновано – от социална и икономическа гледна точка – задълбочава  подоходните различия в разполагаемите размери на личните доходи на лицата с размери на работната заплата  до и с  1 лев или 50 стотинки  над нормативно определяния размер на МРз;

– стимулира укриване на частта от работните заплати от нормативно определения размер на МРЗ от 340 лв. до кръгло 377.70 лв., тъй като разполагаемите размери и на работните заплати в този диапазон – от 340 до 377.70 лв.- остават под разполагаемия размер на МРз от 340 лв. възлизащ на  297,16 лв. в общия случай (  за заети и осигурени лица  по условията за 3-та категория труд, родени до 1 януари 1959 г.) ; или снижението им до нормативно определения размер на МРЗ от 340 лв. Това безспорно ще има негативни финансови последици за приходната част на консолидирания бюджет на страната.

     Моето предложение е:
                (1) Възстановяване още през 2014-2015 г. на прогресивното данъчно облагане в обществено приемливи размери и въвеждане на възможност за семейно подоходно облагане на лица и семейства с непълнолетни деца и други неработоспособни и издържани лица.

     Това възстановяване може да стане примерно на следните три стъпки :

     –  първа стъпка, възстановяване още от 1 януари 2014 г. на разумен и обществено приемлив размер на необлагаем минимум за носители на минимална и близки до минималната размери на работната заплата, съчетано с едновременно и задължително въвеждане на специален механизъм за работни заплати над нормативно определения размер на минималната; този механизъм може и трябва да преодолее напълно иначе неизбежната инверсията в разполагаемите размери на близки, но по-високи с около 37-38 лв.  размери на работни заплати през 2014 г.;

Примерно : за всеки 1 лев от работната заплата над нормативно определения размер за МРЗ от 340 лв. данъкът е 0.2 %; за 2 лева горница – 0.4 % и т.н..При тази хипотеза, данъчната ставка от 10 % се достига прилага за работни заплати от и над 390 лв.

   – втора стъпка, въвеждане през 2015 г. на по-високо данъчно облагане за доходите на физически лица над определен размер – примерно над 5 или 10 кратния размер на минималната работна заплата . При евентуално запазване на нормативно определения размер на МРз от 340 лв. това означава запазване на 10 процентния ДОД за работни заплати д диапазона от 390 лв. до примерно 5 или 10 кратния размер на минималната работна заплата. Ако минималната работна заплата бъде повишена примерно на 360 лв., това означава съответна корекция в тези граници.

    – трета стъпка , законова възможност за  семейно подоходно облагане за семейства и домакинства с непълнолетни деца и други неработоспособни и издържани членове – примерно от 2015 или 2016 г.

    Конкретните параметри на тези стъпки и промени в данъчното законодателство и облагането на личните доходи на физическите лица могат и следва да се определят през следващите няколко месеци , след широки експертни и публични дискусии.

               Във всички случай смятам за необходимо съставянето и одобряването с консенсус на специализирана правителствена програма ( съдържаща конкретните стъпки, срокове, отговорници, действия и мерки ) за реализиране на основната или главната цел на новата политика по минималната работна заплата през следващите няколко години,  а именно : бързо и добре обосновано повишаване и поддържане в бъдеще на такива размери и ниво на МРз, което покрива на 100 % размера на Линията на бедността, определян по методологията на  Евростат + необходимите лични средства за възпроизводство на носителите на ниско образована и квалифицирана работна сила, т.е. за отглеждане, образование, здравеопазване и пр. на едно дете на родител (ако общо приетия модел на съвременното българско семейство е двама родители с две деца).

 

В България се шири медиен произвол.Чужди посланици си позволяват непозволеното. Страната ни се тресе от конфронтация. Правят се опити за метеж.

            Пристъпвам към писането на тези редове след продължителни размишления над това, което става у нас вече 24 години и особено през последните месеци, разтревожен за съдбата на моята родина. Ще се спра само на няколко аспекта.

Медиите у нас се държат като последни бастиони на неолиберализма.

            Джоузеф Стиглиц е един от най-големите съвременни световни икономисти, носител на Нобелова награда по икономика през 2001 г. Бивш ръководител на Съвета на икономическите съветници на президента Клинтън; бивш старши вицепрезидент и главен икономист на Световната банка; настоящ професор в Колумбийския университет във Вашингтон. Той споделя съвременни кейнсиански възгледи. Силно критичен е към икономическата политика на американските президенти – републиканци и конструктивно критичен поддръжник на икономическата политика на президентите демократи. Препоръчва гъвкава икономическа политика, особено по време на криза. Споделя кейнсианското гледище, че по време на криза бюджетният дефицит e не само допустим, но и необходим. Не драматизира високата публична задлъжнялост на САЩ и се аргументира солидно за това.

            Като съветник на Президента Първанов той посети София преди десетина години и изнесе публична лекция в НДК. Медиите проявиха слаб интерес към нея – имаше само 2-3 телевизионни камери. Лекцията беше отразена пестеливо в медиите..

            Пол Кругман е друг световно известен американски икономист, Нобелов лауреат по икономика през 2008 г. Професор в Принстънския университет. Редовен коментатор в New York Times. Силно критичен към политиката на американските президенти – републиканци и конструктивно критичен поддръжник на президентите – демократи. Има сходни икономически възгледи с тези на Дж. Стиглиц.

            Преди десетина дни посети София във връзка с присъденото му от УНСС почетно звание Доктор хонорис кауза. Посещението му премина полулегално. Медиите проявиха към него още по-слаб интерес.

            Американският икономист Стив Ханке посещава България често. Принадлежи към консервативната икономическа школа. Привърженик е на рестриктивна икономическа политика. Професор е в университета Джон Хопкинс в Балтимор, САЩ. Публикува в консервативното списание Форбс. Подкрепя консервативните американски президенти – републиканци. Сервилните български медии го възхваляват като „баща на българския валутен борд”, макар че няма никакъв принос за въвеждането му. За всеобща изненада на специалистите ръководството на БАН му присъди миналото лято почетното звание Доктор хонорис кауза. Според някои информирани хора, това може би е станало по внушение на едно важно посолство.

            Дж. Стиглиц и Пол Кругман са утвърдени световни учени и не случайно са нобелови лауреати, хора с достойна гражданска позиция и убедени демократи. Стив Ханке е посредствен учен. Световната научна общност уважава Стиглиц и Кругман, но не обръща внимание на Ханке. В своя статия през 1998 г. Кругман критикува остро икономическите му възгледи и го обвинява в лъжа, че е бил съветник на бившия аржентински министър на финансите Карвальо. Той заблуждава хората и за България, като твърди, че е бил съветник на един от нашите президенти. Българските медии го почитат. Неговите посещения, лекции и прес конференции у нас са в центъра на тяхното внимание. Не мога да твърдя дали и тук има дял важното посолство.

            Помисли си, уважаеми читателю: Реномирана институция като Шведската академия на науките оценява високо постиженията на Стиглиц и Кругман и ги удостоява с нобелови награди по икономика, без да обръща внимание на Ханке. Нашите медии обаче правят обратното – пренебрегват големите научни приноси на Стиглиц и Кругман и не отразяват техните лекции и пресконференции у нас, а ограждат с внимание Ханке и повтарят многократно и упорито лъжата, че е „баща на валутния ни борд”, макар че няма никакъв принос за въвеждането му. Не е ли странно това разминаване!

            Каква е причината за този парадокс? Стиглиц и Кругман са учени, които твърдят, че икономическата наука трябва да служи на хората. Те са социално ориентирани икономисти и гледат на бюджетния дефицит, на държавния дълг и други подобни като средства на икономическата политика, а за нейна главна цел считат подобряване качеството на живота на хората. Те възразяват категорично срещу подмяната на целите със средствата на икономическата политика от консервативните икономисти, както Стиглиц се изразява “confusing ends with means”.

Ханке прави обратното. За него са важни балансираният бюджет, малкият публичен дълг, ниската инфлация и други подобни. Заетостта, доходите, социалната поляризация, демографските процеси, здравето, екологията, качеството на живота на хората не го интересуват. Средствата на икономическата политика той превръща в нейна цел и вижда във валутния борд най-ефикасното средство за управление на икономиката, макар че го прилагат само 3 страни в света – Естония, Литва и България. Странно, ако наистина е най-ефикасен инструмент за управление, защо другите 190 държави не го прилагат!

Подценяването на социалните измерения на икономическата политика и възторгът от пазарния фундаментализъм са дълбоките причини за пренебрежението на нашите медии към Стиглиц и Кругман и създаването на ореол около Ханке. Във време, когато дискредитираната неолиберална теория и практика, причинила, наред с всичко друго и поредната глобална криза, губи почва по света, десните медии и пазарните фундаменталисти в България правят отчаяни опити да я спасяват. Те са наистина безмислени, защото България е твърде малка, за да влияе върху хода на световните процеси.

            След като медиите у нас проявяват такова пренебрежително отношение към учени от калибъра на Стиглиц и Кругман, можем по-лесно да си обясним пренебрежението им към социално ориентираните български икономисти. Медиите обслужват щедро пазарните фундаменталисти и са почти закрити за социално ориентираните икономисти с кейнсиански възгледи. За тях и за любимите им десни приятели Кейнс е враг номер едно, въпреки че през 30-те години на миналия век и непосредствено след Втората световна война той изигра важна роля със своите идеи за смекчаване на световната криза, за създаването на Световната банка и на МВФ, за стабилизирането и развитието на следвоенната капиталистическа икономика. Сегашната медийна цензура у нас е не по-малка от тази до 1989 г. В някои отношения дори е по-вулгарна.

            Като българин се срамувам за посредствеността, примитивизма, сервилността и крайния консерватизъм на преобладаващата част от българската журналистика. Срамувам се също, че ръководството на БАН, може би единствено в света, присъди на Стив Ханке почетното звание Доктор хонорис кауза, макар че няма никакъв принос към българската икономическа наука и стопанска практика.

Медиите изопачават истината за протестите

            Живял съм 12,5 години като служител на ООН в Западна Европа и в други страни. Бил съм свидетел на много улични протести. Виждал съм как се смазва всеки опит на протестиращи за нарушаване на законите и съпротива срещу полицията. На този фон нашата полиция е най-кротката и най-толерантна от всичко, което съм виждал по света. Очудвам се на нейното търпение! И ги поздравявам!

            От преките телевизионни предавания виждам как протестиращите блъскат и бият полицаите, замерват ги с твърди предмети, с павета и дори с пиратки, разрушават металните заграждения, а медиите ни съобщават обратното – че полицията бие протестиращите. Това ни внушават и група преподаватели в Софийския университет. На кого да вярвам – на очите си или на медиите и на малката група преподаватели? Не се колебаят да ни лъжат за събития, които вече сме наблюдавали на живо. Медиите наверно ни лъжат още по-наедро за събития, на които не сме били свидетели.

А СЕМ наблюдава и мълчи многозначително, а уж главната му задача е да следи за балансирано представяне на различните мнения. Плевнелиев пък се възхищава от красивите и умни (както той пръв ги нарече) протестиращи, намеква недвусмислено за полицейско насилие, нажежава допълнително обстановката. Така той „обединява” нацията. Боже, пази България от такъв обединител и от неговия цинизъм!

Размислете и по поведението на водещите в частните и дори в държавните електронни медии. Вместо да са неутрални, както е в демократичните страни, те открито симпатизират на антиправителствените участници в студиата. Най-често канят само събеседници от протестиращите и далеч по-рядко, от кумува срама – хора с друго мнение, като ги прекъсват и не ги оставят да се доизкажат. Тази пристрастност доби потресаващи мащаби през последните месеци. И на всичко отгоре претендират, че са журналистика на обществото. Питам – на кое общество? Тяхното поведение се разминава тотално със записаното в моралния кодекс на медиите.

Притиснати от опоненти, протестиращите казват, че са против олигарсите и всички партии, управлявали страната през последните 24 години. На този фон обаче чакат отговор други въпроси: защо мълчаха до сега и особено през последните 4 години, когато бяхме свидетели на най-голям управленски произвол, мащабни подслушвания, корупция и задкулисие? Защо не протестират пред сградите на големи български и чуждестранни банки и други компании, т.е. срещу истинските олигарси? Защо започнаха протестите още на третия ден от управлението на това правителство, без да му дадат дори седмица, за да покаже какво ще прави? Защо се настоява за нови избори, след като такива бяха проведени само преди пет месеца и никой не оспори резултатите? Защо бяха възобновени антикомунистическите лозунги от преди 24 години и цялата отговорност за престъпленията (а такива имаше много) през така наречения „преход” се стоварва върху БСП, след като десните партии управляваха много по-дълго време от нея? Очевидно целта на задкулисните кукловоди е друга – сваляне на правителството с мандата на БСП и връщане на ГЕРБ и на други десни партии във властта. На чист български език това се нарича мащабен опит за държавен преврат.

Медиите преувеличават и преукрасяват ролята на гальовно наричаните „ранобудни студенти”. Те системно заблуждават хората в провинцията и българите в чужбина за истината по протестите в София. Използват се различни операторски прийоми за прикриване на силно оределите групи протестиращи. Неслучайно в западните медии не се обръща внимание на протестите на малката група студенти. Акредитираните в София западни журналисти намират техните протести за бутафорни и фалшиви. Протестиращите нямат позиция по нито един от кардиналните проблеми в дневния ред на България: престъпната приватизация, не по-малко престъпните концесионни договори, злоупотребите на монополите и на големите търговски вериги, укриването на печалби от големите компании, фалитите на дребните предприятия, огромната безработица, масовата бедност, социалната поляризация, мизерията на два милиона пенсионери, демографската катастрофа, обезкръвяващата ни емиграция, окаяното здравеопазване, западащото образование, загиващата наука, разрушаването на околната среда, престъпността, корупцията. Повтарят като папагали само една дума „Оставка”, без да казват какво идва след това – кой и как ще управлява България? С други думи, искат ни да подпишем празен чек на доверие.

Оплакват се, че нямало чуваемост от страна на властите. Но за да има чуваемост е нужен диалог. А възможен ли е диалог, когато протестиращите не желаят да разговарят с управляващите, „за да не ги легитимират” и искат ултимативно тяхната оставка още на третия ден от поемането на властта след свободни и демократични избори! Оказва се, че 50-60 „ранобудни окупатори” или няколко хиляди протестиращи в София са по-легитимни от 1,34 млн. души, гласували само преди 5 месеца за двете управляващи партии. А помнят ли как Ал Гор загуби изборите за президент на САЩ през ноември 2001 г. Твърде меко е ставащото у нас да се нарече арогантност! Но медиите се възхищават, героизират и поощряват циничното поведение на протестиращите, защото били „по-качествени”. Наричат ги дори „нови будители”, сравняват ги с Левски и Ботев. А СЕМ мълчи ли мълчи!

В окупирания от малка група Софийски университет, където 25 хиляди студенти, преподаватели и служители нямаха достъп няколко седмици, бяха поканени бивш и настоящ посланик на чужди държави за разговор с окупаторите. Нашата общественост и до сега не знае какво е говорено и договорено между височайшите гости и окупаторите, които протестират срещу „задкулисието”. Това е флагрантно нарушение на международните норми за поведение на дипломатите, на българските закони и на правилника на Софийския университет. В медиите няма и нотка от упрек по тази постъпка на „ранобудните окупатори” и на посланиците. А защо мълчи и правителството? Или сме окупирана държава!

Борците срещу задкулисието ни поднесоха класически урок по задкулисие, а изискват от властите пълна откритост за вземаните решения. Какво ли ще ни покажат един ден тези хора, ако, не дай боже, застанат на държавното кормило! Представяте ли си какво би станало сега ако това се беше случило в най-престижния университет на друга страна от Европейския съюз, например в Западна Европа, в САЩ или Япония! Толкова ли е закърняло чувството ни за достоинство, че националните медии, а и правителството навеждат покорно глава, когато се поругават световни норми за междудържавно поведение и националната ни чест! Има ли все още българска държава или не?

Внушават ни, че протестите са мирни и спонтанни. Това са приказки за наивници. Да се превръщат в заложници депутатите в Народното събрание няма нищо общо с мирния протест. Шепа хора да блокират най-важни кръстовища в центъра на София и да затрудняват придвижването на стотици хиляди други граждани против волята им от и до техните домове в продължение на месеци, няма нищо общо с мирния протест. Група от 50-60 души да окупира централната сграда на Софийския университет и въпреки осъдителното решение на Академичния съвет и изричната забрана в правилника на университета, да блокира достъпа на 25 хиляди души, също няма нищо общо с мирния протест. Що за мирен протест е: съставянето на списъци на граждани с друго мнение, деленето на хората на „количество” и „качество”, блокирането на кортежа на премиера, насилственото премахване на огражденията, хвърлянето на твърди предмети, павета и пиратки срещу полицаите, обръщането на контейнери за боклук пред Народното събрание, поругаването на скулптура на антифашисти пред сградата на БСП и т.н. А добрата организация на протестите, координацията в издиганите лозунги, маршрутите и останалото показват, че има всичко друго, освен спонтанност.

Свободата на един човек свършва там, където започва свободата на другите хора. Да се нарушава този фундаментален принцип на демокрацията означава да се толерира хаосът, вакханалията и да се подготвя бъдеща диктатура. Това не е демокрацията за която мечтаят милиони българи! А опитите да се натрапва, че на елита, за разлика от простолюдието, е позволено всичко, навяват страшни спомени от недалечното минало. Нима искат да ни го върнат! Пази боже от такъв елит!

Политическият цинизъм в България няма граници. Мнозинството на ГЕРБ и другите десни партии в Столичния съвет протестира на 21 ноември срещу блокирането на центъра с прекомерна концентрация на полиция, защото пречело на свободното придвижване на гражданите. Същото направи с театрални жестове и група преподаватели в университета.

Тези хора изглежда ни смятат за малоумни. Те се дразнят от присъствието на полиция в центъра, но се възторгват от агресивното присъствие на протестиращите и създаваните от тях затруднения за хиляди мирни граждани. Добре е, според тях, че там има агресивни протестиращи, но е лошо, че присъства полиция! Толкова ли е трудно да се разбере, че ако нямаше агресивни тълпи, целящи погром или окупация на Народното събрание, нямаше да се налага присъствие на полиция! Не виждат причината, а само следствието. А какво да кажем за блокирането на важни кръстовища в центъра, понякога само от десетина души, което затруднява придвижването на десетки хиляди хора, живеещи в „Младост”. Полицията в случая може би е укорима, че допуска блокирането.

Очевидно, някои искат по-слабо присъствие на полиция, за да се улесни планираният погром или окупация на Народното събрание. На български език това се нарича опит за метеж. Кукловодите са недоволни, че няколкото замислени от тях опити не успяват, поради наличието на полиция. Поздравявам полицията!

Надявам се, че властите няма да се хванат на тази уловка и в центъра на София ще има толкова полиция, колкото е необходима, за да респектира кукловодите и да защити спокойствието и сигурността на гражданите!

Политическата конфронтация

Казаното до тук може да се обобщи в една дума – КОНФРОНТАЦИЯ. Нашето общество се тресе от растяща конфронтация, чиито дълбоки корени са в престъпната реставрация от тоталитарен държавен социализъм към див балкански капитализъм, потопил страната в бедност и остра социална поляризация. Милиони българи са смазани от материалната и духовната нищета, от произвола на монополите, на престъпността и корупцията, от масовата покупко-продажба на съвести, от ширещата се крещяща несправедливост, налагана от олигархията, съвместно с политиците. И понеже обикновените хора са безпомощни да си отмъстят за униженията на олигарсите и на политиците, намразиха всичко и всички около себе си. Омразата раздели приятелите, роднините, проникна дори в семействата. България отдавна не е била така настървена, озлобена и разделена.

Конфронтацията у нас се подхранва и от личните качества на най-висшите политици. При сходни икономически и социални условия през последните 24 години, спомнете си каква конфронтация имаше по времето на Филип Димитров (1991-1992 г.), на Иван Костов (1997-2001 г.). След това дойде Кобургът. Без да съм негов симпатизант, обективността налага да се признае, че той внесе известно успокоение в обществената атмосфера. По-късно дойде неговият бодигард – Бойко Борисов. Той отново отрови, ожесточи и опростачи политическия климат и изостри конфронтацията. До такава степен, че тя продължава и след падането му, дори се засилва през последните месеци с прякото му участие.

Никое общество не може да прогресира в условията на конфронтация. Още по-малко икономиката. А без съживяване на икономиката не е възможно подобряване на качеството на живота на хората. Продължаващата бедност, дублирана с все по-остра социална поляризация, ще води до още по-голяма конфронтация. Поради това една от главните непосредствени задачи е постигането на минимум от съгласие по най-важни национални приоритети и преди всичко за възстановяване на поруганата социална справедливост, което трови всичко наоколо. Само така може да се постигне постепенно смекчаване на конфронтацията, която ерозира дълбоко основите на обществения организъм и заплашва с много сериозни последствия. Дано декларацията на Консултативния съвет за национално съгласие от 20 ноември 2013 г. не остане само пожелание, а се превърне в реалност! Тежко ни ако конфронтацията продължи и през следващите месеци и години! Наистина, тежко ни!

26 ноември 2013 г.